Превод от анлийски език: Петя Димитрова
Доротея Бранд (на англ.: Dorothea Brande) е уважаван автор и редактор от Ню Йорк. Родена е в Чикаго през 1893 г. Учила е в Чикагския университет, в Института „Луис“ в Чикаго (по-късно слят с Института по технологии „Армър“, за да се превърне в Илинойския технически институт), както и в Мичиганския университет.
Докато работи като помощник-редактор в сп. „Американски преглед“ (на англ.: The American Review) през 1936 г., тя се омъжва за Сюуърд Колинс, който е редактор и собственик на списанието. Колинс е бил видна литературна фигура в Ню Йорк и привърженик на американската версия на фашизма, което Доротея проучва в „Американски преглед“.
Доротея Бранд умира през 1948 г. в Ню Хемпшир. Тя е автор на книгите „Най-красивата дама“ („Most Beautiful Lady”, 1935 г.), „Писма до Филипа“ („Letters to Philippa“, 1937 г.), „Моята непобедима леля“ („My Invincible Aunt“, 1938 г.), както и на „Събуди се и живей!“ („Wake Up and Live”, 1936 г.), написана по време на Голямата депресия, превърнала се в бестселър, и най-популярната книга на авторката. Тя е издадена и на български през 2017 г.
Книгата ѝ „Да станеш писател“ излиза за пръв път през 1934 г. Тя все още е в печат и се преиздава, като предлага съвети за започване и поддържане на всяко писателско начинание. „Да станеш писател“ изненадва със своята краткост, с достъпното си и елегантно написано съдържание, поради което продължава да бъде търсена и издавана десетилетия след написването си. Доротея Бранд вярва, че всеки може да пише, въпреки че хората имат различни таланти. За нея това е само въпрос на откриване на писателската магия, която тя вярва, че съществува във всеки от нас в различна степен. Тя настоява, че писането може да бъде преподавано и изучавано. Точно затова е подразнена от автори на подобни книги, които подхождат песимистично към искащите да пишат и с удоволствие се опитват да ги откажат, като постоянно подчертават колко трудно е писането. Бранд дава практически, но вдъхновяващи съвети за намирането на подходящо време за писане през деня и за дисциплината, която трябва да имате. Тя се стреми към изграждане на увереността ви и дава съвети как да измамите подсъзнанието си, което постоянно ще се опитва да ви спре да пишете, давайки различни извинения. След това има упражнения, които да ви помогнат да получите правилно разположение на духа и да изградите издръжливост за писане. Тя също така ще ви покаже как да впрегнете подсъзнанието си, как да попаднете в „писателска кома“, след което да изплувате обратно и да се превърнете в свой собствен критик.
Тази книга е наследството на Доротея Бранд за всички онези, които някога са искали да изразят идеите си в писмена форма. Звучна, практична, вдъхновяваща, с очарователен подход към писането, тя осъществява намирането на „писателската магия“.
Въведение
В по-голямата част от живота си на възрастен съм била ангажирана с писане, с редактиране или с литературна критика. Приемах и все още приемам писането на художествена проза за нещо сериозно. Важността на романите и на кратките истории за обществото ни е огромна. Художествената проза предоставя единствената философия, която много читатели познават. Тя изгражда техните етични, социални и материални стандарти, потвърждава предразсъдъците им или разширява мирогледа им за големия свят. Влиянието на която и да е много четена книга трудно може да бъде надценено. Ако е сензационна, калпава или вулгарна, нашите животи обедняват от евтините идеали, които разпространява. Ако пък, колкото и рядко да се случва, книгата е напълно добра, честно замислена и изпълнена, всички ние сме ѝ задължени. Филмите не успяват да подкопаят влиянието на художествената литература. Дори напротив, те разширяват полето ѝ, пренасяйки идеите, които са вече актуални сред читателите, до тези, които са прекалено млади, прекалено нетърпеливи или прекалено необразовани, за да четат.
Така че няма да се извинявам, че пиша сериозно за проблемите на писателите на художествена литература, но до преди две години бих се извинила, че добавям още един том в работната библиотека на писателя. В периода на собственото ми чиракуване, и признавам, много дълго след като този период трябваше да е приключил, аз четях всяка книга, до която можех да се докосна, свързана с техниките на писането, конструирането на сюжета, обработването на героите. Учих се от учители от различни училища; слушах за писането на художествена литература, анализирано от неофройдист; подчиних се на ентусиаст, който видя в желязната теория за определяне на личността неизчерпаема мина за писатели в търсене на герои; получих инструкции от един, който рисуваше диаграми и от един, който започна със синопсис и бавно го разшири до завършена история. Живях в литературна „колония“ и говорих с практикуващи писатели, които разглеждаха призванието си като сделка, като професия и (по-скоро глупаво) като изкуство. За кратко получих опит от първа ръка с почти всеки текущ „подход“ към проблемите на писането, а рафтовете ми с книги преливаха от книги на други инструктори, които не съм срещала от плът и кръв.
Но преди две години – след още много години, прекарани в четене за издатели, избиране на художествена литература за списание с национален тираж, писане на статии, истории, ревюта и още разширена критика, неофициални обсъждания с редактори и писатели от всички възрасти, свързани с работата им – аз самата започнах да водя уроци по творческо писане. Нищо не беше по-далеч от съзнанието ми в нощта на първата ми лекция, от това да добавя най-тежката литература по темата. Въпреки че бях значително разочарована от повечето книги, които прочетох и от класовете, които посетих, едва когато минах в редиците на преподаващите, осъзнах истинското основание за своето недоволство.
Причината беше, че трудностите за обикновения студент или писател-аматьор започват много преди момента, в който техническите инструкции за писане на история биха му били от полза. Той сам по себе си не е в позиция да заподозре истината. Ако той е способен сам да разбере причините за своята суша, шансовете да се запише в подобен клас са нулеви. Но той само смътно знае как успешните писатели преодоляват трудностите, които на него му изглеждат непреодолими; той вярва, че общоприетите автори притежават някаква магия или най-малкото някаква търговска тайна, която той може да открие неочаквано, ако е бдителен и внимателен. Той също подозира, че учителите, които предлагат услугите си, знаят каква е магията и биха я споделили, което ще е като „Сезам, отвори се!“ за него. С надеждата да го чуе или да го порази изненадващо, той ще седи упорито през поредица от инструкции за типовете истории и сюжетни форми, и техническите инструкции, които нямат никаква връзка с неговата дилема. Той ще купи или заеме всяка книга, която има думата „белетристика“ в заглавието си, ще прочете всяка научна беседа от автори, които твърдят, че техните методи действат.
В почти всеки случай той ще бъде разочарован. Още с началната лекция, с първите няколко страници от книгата, в рамките на изречение или две от научната беседа на автора, ще му бъде казано, че „геният не може да бъде научен“, и ето че надеждата му проблясва. Осъзнавайки или не, той е в търсене на нещото, което му е отказано в това пренебрежително изречение. Той може би никога няма да се осмели да нарече „гений“ неясния импулс да представя своето виждане за света в думи, той може дори никога да не се осмели да се постави в една категория с безсмъртните в писането, но отричането на това, че геният не може да бъде научен, което повечето учители и писатели заявяват на възможно най-ранен етап, е смъртният звън на неговата надежда. Той дълго е копнял да чуе, че за писането има някаква магия и че ще бъде посветен в братството на писателите.
Вярвам, че тази книга ще бъде уникална, защото аз смятам, че той е прав. Смятам, че има такова нещо като магия и тя може да бъде научена. Тази книга е за писателската магия.
Първа глава
Четирите трудности
И така, след като се извиних и изказах убежденията си, отсега нататък ще се обръщам единствено към тези, които се надяват да пишат.
Има някакъв вид писателска магия. Има начин на действие, до който много автори достигат по чиста случайност или разработват за себе си, и той може да бъде научен. За да сте готови да го научите, трябва да минете по-скоро по заобиколен път. Първо трябва да обмислите основните трудности, които ще срещнете, след това да предприемете прости, но строго самоналожени упражнения, които да ви помогнат да преодолеете тези трудности. На последно място, трябва да имате вярата или любопитството да приемете един странен съвет, който ще бъде съвсем различен от тези, които ще срещнете в класната стая или в учебниците.
Ще се отклоня от обичайната процедура, предлагана в наръчниците за млади автори и по друг начин освен с признанието, че съществува знание, въвеждащо в писането. Отваряйки книга след книга, посветена на писателските проблеми, в девет от десет случая ще откриете някои много мрачни параграфи, предупреждаващи ви, че може изобщо да не сте писател, че вероятни нямате вкус, преценка, въображение и всякаква следа от необходимите умения, за да се превърнете от кандидат в артист или дори сносен занаятчия. Вероятно ще чуете, че желанието ви за писане е само инфантилна склонност за самоизтъкване или ще бъдете предупредени, че ако приятелите ви ви мислят за страхотен писател (ако изобщо го смятат!), то не може да се очаква, че и светът ще споделя това любителско мнение. И така нататък, все по-отегчително. Причините за песимизма към младите автори са неясни за мен. Книгите, написани за художници, не предполагат, че читателите им нямат шанс да бъдат нещо различно от самозаблудени цапачи, нито пък книгите за инженерството започват с предупреждение към учениците, че щом са успели да направят скакалец от два ластика и кибритена клечка, не означава, че някога ще бъдат на почит в избраната от тях професия.
Може би е вярно, че самозаблудата често се превръща във вяра, че човек може да пише, за това не мога да кажа. Личният ми опит показва, че няма област, в която човек полага сериозни усилия да се учи, за да свърши добра работа, и все пак може да направи огромни крачки за кратко време. Така че, аз ще напиша тази книга за онези, които са напълно сериозни, като се доверяват на своя усет и на своята интелигентност, че да се погрижат да научат елементите на изречението и структурата на параграфа. Да виждат, че когато са избрали да пишат, те са поели задължение към своя читател да пишат толкова добре, колкото са способни. Приели са (и продължават да приемат) всяка възможност да изучават майсторите на английската проза, както и че са си поставили взискателни критерии, за чието постигане трябва да работят непрекъснато.
Може би съм имала изключителен късмет да се срещна с повече писатели, за които тези неща са истина, отколкото със заблудени слабоумни драскачи. Но за нещастие съм срещала няколко чувствителни мъже и жени, убедени, че са се изправили пред някое от препятствията на писането, за които ще говорим, но всъщност разбираме, че те изобщо не могат да пишат. Понякога желанието за писане побеждава унижението, което ще изпитат. Други се връщат в живот без творчество, отхвърлени и неспокойни. Надявам се тази книга да убеди готовите да изоставят писането да променят решението си.
В моя опит четири трудности се появяват отново и отново. Консултирам за тях много по-често, отколкото за проблеми със структурирането на историята или очертаването на героите. Подозирам, че всеки учител чува същите оплаквания, но това, че той често не е практикуващ автор, е повод да ги отхвърля или в тях вижда доказателство, че смутеният ученик няма истинско призвание. И все пак, най-много са истински надарените ученици, които страдат от тези трудности, и колкото по-чувствително са устроени, толкова по-висок им се струва рискът. Вашият зародиш на журналист или бездарен драскач рядко пита за каквато и да е помощ. Той преследва агенти и редактори, докато неговият по-сериозен брат по оръжие се чувства прокълнат заради недостатъците си. И въпреки това, обученията по писане най-често са насочени към самозабравилия се търговец на художествена литература, и неприятностите на артиста са отхвърлени и пренебрегнати.
Трудността на писането като цяло
На първо място е трудността на писането като цяло. Пълният, изобилен поток, който трябва да бъде установен, ако писателят трябва да бъде изслушан, просто не започва. Той достига до глупавия извод, че ако не може да пише лесно, то значи е сбъркал и кариерата му е пълна глупост. Има дузина причини за затруднения, които трябва да бъдат установени преди учителят да заяви, че не вижда признаци на надежда в ученика. Възможно е коренът на проблема да са младостта и скромността. Понякога собственото ни самосъзнание спира потока. Често това е в резултат на неправилни разбирания за писането или възниква от смущение от наличието на скрупули. Начинаещият може да чака свещения огън, за който е чул, че свети безпогрешно, и може би вярва, че може да бъде запален само със случайна искра от Всевишния. Особеното, което трябва да се отбележи тук, е че тази трудност предхожда всички проблеми, свързани със структурата на историята или изграждането на сюжета. И това, само ако писателят успее да я преодолее. Тогава е много вероятно да няма нужда от техническо обучение.
„Авторът с един-единствен бестселър”
На второ място и много по-често, отколкото един лаик би повярвал, има автор, който е имал ранен успех, но не е способен да го повтори. Тук отново няма обяснение, което да се предложи, когато тази трудност бива срещана: ние сме уверявани, че този тип писател е „автор с един-единствен бестселър“. Той е написал фрагмент от автобиография, освободил се е от своята враждебност срещу родителите си и своя произход, и бидейки облекчен, не може да повтори отново този подвиг. Но очевидно той не се определя като „автор с един-единствен бестселър“, защото не бихме чули нищо повече от него. Нещо повече, всяка фикция – в смисъла, използван тук – е автобиографична, и въпреки това има автори, които продължават да оформят, рекомбинират и обективизират елементи от своя опит в дълги серии от задоволителни книги или истории. Не, той е прав да смята, че внезапното спиране на дарбата му е болезнен симптом и е прав, че обикновено може да бъде облекчен.
Очевидно е, че ако този писател е имал заслужен успех, той вече знае нещо достатъчно добро за техническата страна на своето изкуство. Проблемът му не е там и освен при щастлива случайност, никакво количество съвети и консултации за техниката му няма да прекъснат тази безизходица. Той до някаква степен е по-голям късметлия от начинаещия, който не може да се научи да пише свободно. Той поне е получил доказателство за способността си да подреди думите по впечатляващ начин. Но първоначалното му нетърпение да повтори успеха си, може да премине в обезкуражаване, а след това да се превърне в истинско отчаяние. И така един отличен автор може да бъде изгубен впоследствие.
Нередовният писател
Третата трудност е нещо като комбинация от първите две. Има писатели, които могат да пишат с голяма ефективност през досадно дълги интервали. Имах ученичка, чиято производителност беше една отлична кратка история на година – едва достигаща, за да задоволи или тялото, или духа. Яловите периоди бяха мъчение за нея. Светът – докато може да пише отново – празна пустиня. Всеки път, когато ѝ беше невъзможно да пише, беше убедена, че никога няма да повтори успеха си и при първата ни среща почти ме убеди в това. Но когато цикълът беше преминаван от началото до края, тя винаги пишеше отново и пишеше добре.
Тук отново никакви технически инструкции не могат да се справят с трудността. Тези, които страдат от подобни тихи периоди, в които не възниква нито една идея, нито едно изречение не идва завладяващо на повърхността на ума, могат да пишат като майстори и занаятчии, веднъж щом развалят проклятието. Консултиращият учител трябва да оформи категорична представа за корена на проблема и да консултира, съобразявайки се с това. Може би отново ще я има тази идея за изчакване на светкавицата на вдъхновението, която да прекъсне въпросната стачка. Често това е в резултат на такива идеали за съвършенство, които едва ли могат да оцелеят и ден. Понякога, но рядко, работи някаква чувствителна суета, която няма да рискува с една неочаквана пречка и няма да позволи да бъде предприето нещо, което не е гарантирано предварително.
Непостоянният писател
Четвъртата трудност всъщност има технически аспект. Тя е в невъзможността да се довърши история – ярка, но несъвършено задържана до успешен край. Писатели, които се оплакват от това, често са способни да започнат добре една история, но губят контрол след няколко страници. Или пишат една история толкова сухо и пестеливо, че се губят всички добри качества. Понякога те могат да мотивират силата си за действие, но историята става неубедителна.
Съвсем вярно е, че тези, които имат подобен пропуск, могат да си помогнат много, учейки за структурата, за различните форми, които историята може да вземе, за безобидните „търговски трикове“, които ще помогнат на историята да премине през стила. Но дори тук истинската трудност се появява много преди формата на историята да бъде под въпрос. Авторът няма необходимото самочувствие, за да представи добре своята идея или е прекалено неопитен, за да знае как персонажите му биха действали в реалния живот. Или пък е прекалено срамежлив, за да пише толкова пълно и емоционално, колкото е нужно, за да вдъхне живот на историята си. Автор, който се оказва слаб, засрамен или рязко разказва история след история, очевидно се нуждае от нещо повече от критикуване на отделните му ръкописи. Възможно най-скоро трябва да се научи да вярва на собственото си чувство за историята и да се отпусне в разказването, докато не се научи да използва сигурния, ловък размах на човек, който е господар на своята среда. Така че, дори тази дилема в крайна сметка се свежда до проблеми в личността на писателя, а не до дефект в личното му снаряжение.
Трудности извън техническата подготовка
Това са четирите най-често срещани трудности в началото на писателския живот на автора. Почти всеки, който купува книги за писането или посещава уроци за изкуството на кратката история, страда от един или друг от тези проблеми и докато не ги преодолее, той получава много малко облаги от техническата подготовка, която ще му бъде много полезна по-късно. Понякога авторите са достатъчно стимулирани от атмосферата в класната стая, за да създадат истории по време на курса, но спират да пишат в момента, в който стимулирането е оттеглено. Изумителен е броят на тези, които пламенно искат да пишат, но не могат да изпълнят дори зададени теми, и все пак се появяват с надежда – понякога година след година. Очевидно е, че търсят помощ, която не им е била дадена и очевидно те са сериозни – готови да пожертват, каквито време, усилия и пари могат, за да излязат от класа на новаците и „ежегодниците“, и да заемат мястото си сред продуктивните артисти.
Втора глава
Какви са писателите
Ако това са трудностите, тогава трябва да опитаме да ги изцерим там, където възникват – в живота, отношението, нагласите и навиците, вътре в самия характер. След като започнете да виждате какво е да си писател, след като научите как функционира артистът и се научите да действате по същия начин; след като подредите делата и връзките си така, че да ви помагат, вместо да ви пречат по пътя към целта, която сте си избрали, онези книги върху техниката на белетристиката на рафтовете ви или тези за стила на прозата и структурата на историята ще ви изглеждат много по-различни и ще ви бъдат много по-полезни.
Този том не е предназначен да замести онези книги за художественото майсторство. Има някои наръчници, които са толкова ценни, че никой писател не трябва да остава без тях. В приложената библиография включвам заглавията на тези книги, които аз намирам най-полезни за мен и моите ученици. Нямам съмнение, че списъкът може да бъде удвоен или утроен ползотворно. Тази книга не е дори придружаващ том към произведения като тези. Тя е встъпление към тях. И ако е успешна, тя ще научи начинаещия не как да пише, а как да бъде писател, което е нещо съвсем различно.
Обработване на писателския темперамент
На първо място да станеш писател е основно въпрос на култивиране на писателския темперамент. Думата темперамент е подозрителна сред добре балансираните хора, така че ще побързам да кажа, че това не е част от програма за налагане на крайна бохемност или за създаване на настроения и капризи като необходими прибавки в живота на автора. Напротив, настроенията и капризите, ако наистина съществуват, са симптоми на нещо сбъркано в личността на артиста – измъкване от пропилени усилия и емоционално изтощение.
Казвам „ако наистина съществуват“ за голяма част от надутия идиотизъм, който обикновеният човек вярва, че е неотменна част от природата на артиста. И това е без изключение в очите на страничния наблюдател. Той е слушал истории на артисти цял живот и много често наистина вярва, че „художествената измислица“ означава, че артистът претендира за правото да игнорира всеки морален код, който му е неудобен. Това, което неписателят мисли, не би имало значение, ако не влияеше на тези, които биха искали да пишат. Те са убеждавани против волята им и тяхното чувство, че има нещо страшно и опасно в писателския живот и част от срамежливостта, която сме виждали като интригантство, идва от това, че отдават прекалено голямо доверие на такива популярни представи.
Фалшиви и истински артисти
В крайна сметка много малко от нас са родени в домове, в които може да се види истинският артистичен темперамент и след като артистите ръководят живота си – задължително – по модел, различен от този на обикновения бизнесмен, е много лесно да разбереш погрешно какво правят и защо го правят, когато виждаш само отвън. Виждането за артиста като чудовище, съставено от една част суетно дете, една част страдащ мъченик и една част бонвиван, е наследено от миналия век – забележително срамно наследство. Има по-ранна и здравословна идея за артиста от тази. Това е идеята за гения като човек по-многостранен, по-симпатичен, по-старателен от своите събратя, по-всеобхватен във вкусовете си и по-малко на милостта на идеите на масата.
Зрънцето истина в концепцията от края на века е това: гениалният автор запазва спонтанността си до последния дъх, чувствителната нагласа на дете, „невинността на окото“, която означава толкова много за художника, способността да реагира свежо и бързо на новите сцени, а и на старите сякаш са нови; да вижда отличителни черти и характеристики, като че ли всяка от тях е нова, изсечена от Божията ръка, вместо набързо да ги сортира в прашни категории и да ги премахва без да се чуди или удивлява; да усеща ситуациите толкова незабавно и остро, че думата „банален“ да няма никакво значение за него; винаги да вижда „кореспонденцията между нещата“, за която Аристотел е говорил преди 2000 години.[1] Тази свежест на реакциите е жизненоважна за авторския талант.
Двете страни на писателя
Има още един елемент на характера му, също толкова важен за неговия успех. Той е възрастен, проницателен, умерен и справедлив. Това е страната на занаятчията, работника и критика, а не на артиста. Трябва непрекъснато да работи със и през емоционалната си и детска страна, или няма да имаме произведение на изкуството. Ако някой от елементите на характера му излезе извън контрол, резултатът ще бъде лоша работа или изобщо никаква. Първата задача на писателя е да балансира тези два елемента от природата си, да съчетае техните аспекти в един хармоничен характер. И първата стъпка към този щастлив резултат е да ги раздели, за да ги обмисли и да се научи!
Дисоциацията невинаги е психологическа
Всички сме чели много неделни истории за човешкия характер, статии в списания и книги на популярната психология, така че първият ни импулс е силно да се срамуваме от думите „раздвоение на личността“. Раздвоената личност за читател, който има редица полусмислени представи за конструирането на съзнанието, представлява нещастен човек, който трябва да бъде в психиатрично отделение или в най-добрия случай – е неуравновесено, истерично създание. Въпреки това, всеки автор е много сполучлив вид раздвоена личност и именно този факт го прави толкова объркваща, дразнеща, досадна особа за обикновения делови човек, който се ласкае, че поне е едно цяло парче. Няма нищо скандално или опасно в това да осъзнаеш, че характерът ти има повече от една страна. Дневниците и писмата на гениите са пълни с признания за чувството им, че са двойствени или множествени по природа – винаги има делничен мъж, който ходи и гений, който лети. Идеята за алтер егото, другото Аз или по-висшето Аз се появява винаги, когато геният осъзнава собствените си действия и ние имаме свидетелство за това епоха след епоха.
Всекидневни примери за раздвоена личност
Всъщност, двойствената личност на гения е нещо доста често срещано. Фактически, това е нещо обичайно за всички нас до известна степен. Всеки човек има един и същи опит да действа решително и ловко в критични моменти, което по-късно му изглежда свръхестествено. Това е илюстрацията, която Фредерик У. Х. Майърс[2] използва, за да предаде идеята си за дейността на гения. Съществува и преживяването на „втория дъх“, който идва след дълги мъчителни усилия. Когато внезапно умората изчезва и един нов характер се издига като феникс от изтощения ум или тяло, и работата, която е вървяла толкова колебливо, започва да се излива от ръката. Налице е неясен, но сходен опит за постигане на решение, решаване на проблем – докато спим и намираме решението и добро, и валидно. Всички тези ежедневни чудеса носят връзката с гения. В такива моменти съзнаваното и несъзнаваното се обединяват, за да постигнат максимален ефект. Играят си в ръцете един на друг, подкрепят се, подсилват се и се допълват взаимно, така че крайното действие идва от цялата, неделима личност, носеща властта на единния ум.
Гениалният човек е този, който обичайно (или много често, или много успешно) се държи, както неговите по-малко надарени събратя рядко правят. Той не само участва в събитие, но и създава такова, документирайки момента на хартия, платно или камък. Така да се каже, той създава свой собствен критичен момент и участва в него, а желанието му едновременно да провокира и да играе представление, го отличава от по-мудните му и по-малко смели другари.
Всеки, който наистина иска да пише, има намек за нещо подобно в себе си. Често това е в самия момент на виждането, че възникват първите трудности. Закачането за кариерата е достатъчно лесно – склонност към размисъл, любов към книгите, разбирането, че не е толкова трудно да създадете някоя крилата фраза или сентенция – да открием някое или всички тези неща в съзряващото съзнание на един юноша, значи да повярваме, че той е намерил неизбежното и не твърде страшно призвание.
Блатото на отчаянието
Тогава идва разбирането на всичко, което предполага живота на един писател – не просто фантазиране, а упорита работа за превръщане на мечтата в реалност, без да се пожертва целият ѝ блясък. Не пасивно следване на нечия чужда история, а намиране и завършване на собствената. Не писане на няколко страници, които ще бъдат оценявани само за стил и коректност, а перспектива за писане на параграф след параграф след параграф, страница след страница, които ще бъдат прочетени заради стила, съдържанието и ефектността. Това по никакъв начин не е нещо, което начинаещият писател предвижда. Той се замисля за своята незрялост и се чуди как някога се е осмелявал да си помисли, че има да каже нещо, което си струва. Той получава сценична треска при мисълта за своите невидими читатели като всеки прохождащ актьор. Той открива, че когато е способен да планира една история стъпка по стъпка, плавността, която му е нужна за писането, е излетяла през прозореца. Или когато си позволява да се отпусне, историята излиза извън контрол. Той се страхува, че има склонност да прави историите си еднакви или се парализира от идеята, че никога, след като завърши тази история, няма да намери друга, която също да харесва. Той ще започне да следва текущата репутация и ще се измъчва, защото няма този писателски хумор или тази находчивост. Той ще намери стотици причини да се съмнява в себе си и нито една, заради която да е самоуверен. Той ще заподозре, че тези, които го окуражават, са твърде снизходителни или са твърде далеч от пазара на литературата, че да знаят какви са стандартите за успешна фикция. Или ще прочете работата на истински литературен гений и несъответствието между този талант и неговия ще му изглежда като пропаст, която ще погълне надеждите му. В такова състояние, озарявано от време на време от моменти, в които усеща дарбата си бушуваща и жива, би могъл да остане за месеци или години.
Всеки писател преминава през този период на отчаяние. Без съмнение много обещаващи писатели и повечето от онези, които никога не са били предназначени да пишат, се отказват на този етап и си намират доживотна работа, която е по-малко взискателна. Други са в състояние да открият другата страна на своето блато на отчаянието, понякога чрез вдъхновение, понякога от чист инат. Трети се обръщат към книги или съветници. Но често те не са в състояние да открият източника на възпиращото ги неразположение. Те дори могат да отдадат чувството си на страх на погрешните причини и да помислят, че им липсва резултатност, защото „не могат да пишат диалог“ или „не са добри със сюжетите“, или „правят всички персонажи прекалено сковани“. Когато са работили възможно най-интензивно, за да преодолеят слабостта, само за да разберат, че трудностите им продължават, тогава идва друго неофициално изпадане. Някои отпадат от тази група, докато други продължават да упорстват, независимо че са достигнали нивото на безмълвен дискомфорт, когато вече не чувстват, че могат да диагностицират собствените си състояния.
Никакво изпитано обезсърчение от редактори, учители и по-стари автори не може да убие оцелелия от този тип. Първото, което трябва да осъзнае той, е че се е опитал да направи твърде много неща наведнъж, а след това, макар че е започнал да се самообучава постепенно, е направил грешни стъпки. Повечето от методите за обучение на съзнателната страна на писателя – занаятчията и критикът в него – всъщност са враждебни към доброто в подсъзнанието – артистичната му страна; и обратното на това твърдение също е вярно. Но е възможно да се тренират и двете страни на характера, за да работят в хармония, а първата стъпка към това е да се съобразиш, че трябва да се учиш не като че ли си един човек, а двама.
[1] Визира „Кореспондентната теория за истината“ на Аристотел, според която истината е съответствие с действителността, установена чрез опита. Едно твърдение ще бъде истина, ако проверката и съотнасянето му към действителността (сетивно установена като личен опит) открие съвпадение. – Бел. прев.
[2] Фредерик Уилям Хенри Майърс (1843-1901 г.) – английски поет, критик, есеист, филолог, автор на философска доктрина, активист на спиритуализма и основател на Обществото за психически изследвания. – Бел. прев.
Трета глава
Предимствата на двойствеността
За да видим защо да се самотренираш да бъдеш писател е двойна задача, трябва набързо да преминем през процеса на формиране на историята.
Процесът на формиране на историята
Като всяко друго изкуство, творческото писане е функция на цялостната човешка система. Несъзнаваното трябва да тече свободно и пълно, извеждайки всички богатства на паметта при поискване, всички емоции, инциденти, сцени, внушения и връзки, скрити дълбоко в бездните му. Съзнателният ум трябва да контролира, комбинира и разграничава тези материали, без да пречи на потока на подсъзнанието. Подсъзнанието ще снабди писателя с „образци“ от всякакъв вид – типични герои, типични сцени, типични емоционални отговори. Съзнанието ще има задачата да реши кои от тях са твърде лични, прекалено характерни, за да са материал за изкуство и кои са достатъчно универсални, че да бъдат полезни. То също така може да бъде призовано да добави умишлено онези специални черти, които превръщат прекалено универсалния образ в човешки персонаж, за да се предприеме очовечаването на тип-образ – необходимост, ако белетристиката ще предава чувство за реалност.
Ще се окаже, ако мога да се изразя така, че подсъзнанието на всеки автор си има свой собствен тип разказ. Заради собствената си индивидуална история, той ще има склонност да вижда някои дилеми като драматични и ще пренебрегва останалите напълно заради собствената му идея за най-голямото възможно щастие и лично благо. Разбира се, от това следва, че всички истории на писателя ще носят фундаментално сходство помежду си. Това не бива да се разглежда като заплаха от еднообразие, но съзнателният ум трябва да е достатъчно наясно с това, за да променя, рекомбинира, въвежда моменти на изненада и свежест във всяка нова проектоистория.
Заради тенденцията на подсъзнанието да вижда нещата в типове, то е това, което в дългосрочен план диктува формата на историята. (Но това ще бъде разгледано по-пълно на по-късен етап. Това, което трябва да се посочи тук, е че ако това е така, голяма част от инструкциите за създаване на сюжета са загуба на време. Могат да бъдат предложени определени находчивости, популярната история на всеки един период може да бъде изолирана и изследвана и могат да се изработят формули за написването ѝ. Но освен ако дадена формула вече не е благоприятна за студента, ще му е от помощ, ако се опита да моделира собствената си работа върху нея.) Във всеки случай, историята възниква в подсъзнанието. Тогава се появява в съзнанието, понякога само смътно очертана, а друг път удивително определена. Там се изследва подробно, подрязва се, променя се, подсилва се, прави се по-грандиозна и по-малко мелодраматична, след което се връща в подсъзнанието за финалния синтез на елементите си. След период на интензивна активност – който обаче продължава на толкова дълбоко ниво, че самият автор понякога чувства, че е „забравил“ или „изгубил“ идеята си – отново сигнализира на съзнанието, че работата по синтеза е извършена и същинското писане на историята започва.
„Писателят по рождение”
При гения или „писателя по рождение“ виждаме този процес да протича толкова гладко и често толкова бързо, че дори тази свръхкомпенсирана схема изглежда изопачава историята на разказа. Но трябва да запомните, че геният е човек, който по някаква щастлива случайност чрез темперамента или обучението, може да постави несъзнаваното изцяло в служба на своите разумни намерения, независимо дали е наясно, че това е така или не. Доказателството за това твърдение ще се появи по-късно, тъй като процесът на създаване на писател е процесът на научаване на начинаещия да прави чрез хитрост това, което роденият писател прави спонтанно.
Несъзнавано и съзнавано
Несъзнаваното е срамежливо, неуловимо и трудно за употреба, но е възможно да се научите да го докосвате по желание и дори да го насочвате. Съзнателният ум е натрапчив, своеволен и арогантен, но може да бъде подчинен на вродения талант чрез обучение. Като изолираме доколкото е възможно функциите на тези две страни на ума, дори като ги разглеждаме не само като аспекти на същия ум, а като самостоятелни личности, можем да стигнем до някаква работеща метафора, която е невъзможно да се обърка с реалността, но е безкрайно полезна в самообучението.
Двете персони на писателя
Така че за определен период, в който тази концепция ви е полезна, мислете за себе си като за две личности в една. Ще има прозаичен, всекидневен, практичен човек, който ще понася тежестта на ежедневните сблъсъци. Той ще има много добродетели, компенсиращи твърдостта му. Ще трябва да се научи да бъде интелигентно критичен, безпристрастен, толерантен, като в същото време помни, че основната му функция е да осигури подходящи условия на артистичното си Аз. Другата половина на вашата двойствена природа тогава може да бъде толкова чувствителна, ентусиазирана и пристрастна, колкото поискате – само че няма да изкара тези черти във всекидневния работен свят. Възрастната страна очевидно няма да позволи емоционалното справяне със ситуации, които изискват единствено разум, или да изглеждате нелепо за неснизходителния наблюдател.
Прозрачната бариера
Първото предимство, което ще бъде спечелено от вашата невинна двойственост, е това, че ще издигнете невидима бариера между вас и света, зад която можете да израствате към своята артистична зрялост със собствено темпо. Обикновеният човек просто пише твърде много и не съвсем достатъчно, че да има някакво велико мнение за живота на автора. Това е жалко, но лишеният от въображение гражданин намира нещо изящно смешно в идеята, че човек се стреми да живее като създава име и преживява от такъв процес като „нанизване на думи“. Той намира за самонадеяно, когато някой познат обяви, че е избрал да даде на света своите убеждения в писмена форма, и наказва тази презумпция с безмилостни подигравки. Ако се чувствате призовани да коригирате това невъобразимо отношение, ще имате достатъчно възможности, че да ви държат заети цял живот, но няма – освен ако не притежавате забележително количество енергия – да ви остане достатъчно сила за писане. Същият обикновен човек реагира толкова импулсивно и наивно дори на успешния писател. Той е изпълнен с възхищение от присъствието му, но се и чувства много неудобно. Изглежда той вярва, че нищо друго освен магьосничество не би могло да направи друго човешко същество толкова проницателно за своя собствен вид. Той ще се смути и ще действа или нетипично, или изобщо няма да действа. И ако го обезпокоите, ще откриете, че сте блокирани от един източник на материал. Това е подъл съвет, но ще го дам без извинение: бъдете безмълвни за намеренията си или ще стреснете плячката си.
Запазете си мнението
Тогава писателят също е в неравностойно положение, което не е споделено от никой новак в другите изкуства. Той използва средата на обикновен разговор, приятелски и служебна кореспонденция, докато упражнява професията си. Той няма внушителни атрибути, с които да наложи респект на лаика. Сега, когато всеки има своя преносима пишеща машина, дори този отличителен знак на професията не е останал на младия писател. Музикалният инструмент, платното, глината – носят своя собствена убедителност, изглеждайки екзотични на непосветените. Дори добрият певчески глас не излиза от всяко гърло. Докато името ви не бъде в печат отново и отново, можете да получавате подигравки за болките си, ако преждевременно сте обявили своята преданост към писането. При това повечето млади писатели биха имали полза, ако вземат пример от практикуващите в други изкуства. Цигуларят не разнася своята цигулка, художникът не носи своята палитра и четки, освен ако не възнамерява да ги използва – дали насаме, или пред добре настроена публика. Дайте си предимство със същата дискретност, поне докато си стъпите на краката.
Отлична психологическа причина авторът да запази професията си за себе си, е това, че ако споделите толкова много, вероятно ще отидете и по-далеч, и ще говорите за нещата, които възнамерявате да пишете. Сега думите са вашето средство и вие ефективно ги използвате в своята професия, но вашето подсъзнателно Аз (което е вашата желана част) няма да се интересува дали думите, които използвате са записани или изговорени със света като цяло. Ако за момента сте достатъчно голям късметлия, че да имате отзивчива аудитория, често ще страдате за това по-късно. Вие ще сте създали своята история и ще пожънете или одобрение, или шокиращо неодобрение – и в двата случая ще улучите целта. След това ще откриете, че не сте склонни да преминете през трудния процес на пълно написване на тази история. Несъзнателно ще го сметнете за вече направено – история, стара като света. Ако можете да преодолеете нежеланието за писане, все още можете да откриете, че слаба, незаинтересована нотка се промъква, въпреки вас. Така че практикувайте разумна сдържаност. Когато сте завършили добра първа чернова, можете, ако желаете, да я предложите за критика и съвет, но да говорите твърде рано е сериозна грешка.
Има и други предимства в това да се разглеждате като „два характера в един“. Не трябва вашето чувствително, темпераментно Аз да е това, което понася товара на отношенията с външния свят на редактори, учители или приятели. Изпратете своето практическо Аз да получава съвети, критики или откази. На всяка цена се уверете, че вашето прозаично Аз е това, което чете отхвърлянията. Критиките и отхвърлянето не са персонални обиди, но вашата артистична страна няма да го знае. Ще я побият тръпки и ще се разтрепери, ще побърза да се скрие, след което ще имате проблем да я примамите отново навън да наблюдава, да тъче истории, да намира думи за всички хиляди нюанси на чувствата, които трябват, за да се измисли история.
Вашият най-добър приятел и най-строг критик
От друга страна, вашето писателско Аз е инстинктивно, емоционално създание и, ако не внимавате, ще откриете, че живеете живота, който ще ви дава най-малко раздразнение и най-голяма лекота, вместо живота, който непрекъснато ще храни и стимулира таланта ви. „Артистичният темперамент“ обикновено е напълно удовлетворен да се упражнява в бленуване и да се забавлява в усамотение и само веднъж в дълъг период, импулсът за писане ще изплува спонтанно на повърхността. Ако оставите по-чувствителната си страна да определя условията ви за работа и живот, в края на дните ви може да се окажете с много малко, за да покажете дарбата, с която сте родени. Много по-добра идея е да осъзнаете от самото начало, че сте обект на определени капризи на действие и да се изучавате безпристрастно, докато не откриете кои от импулсите ви са солидни и кои е вероятно да ви отведат в блатата на инертността и мълчанието. Първоначално ще ви се стори изключително досадно вечно да се изследвате за склонности и навици. По-късно ще започнете да се наслаждавате на това много повече и същото критично внимание ще трябва да отдадете на задачата да отклоните изпитателния си поглед от собствените си процеси, когато анализът е преминал етапа, в който носи ползотворни плодове. Накратко, ще трябва да се научите да бъдете своя най-добър приятел и най-строг критик – зрял, снизходителен, неумолим и податлив на промяна.
Правилното развлечение
Забележете обаче, че трябва да бъдете своя най-добър приятел – не само вашето строго и дисциплинирано възрастно Аз. Никой друг няма да е в състояние да открие кое е най-доброто за вас откъм стимулация, забавления, приятели. Може би музиката (колкото и малко да знаете за нея) ще има ефект при стартиране на неясните вътрешни процеси, които ви изпращат при пишещата машина. В този случай ще бъде задача за по-възрастното ви Аз да открие и достави музика за вас – и да види, че не заставате в защитна позиция, когато ви попитат за удивителния ви вкус за симфонични оркестри или негърски спиричуъл.[1] Също така ще откриете, че някои приятели са отлични за вас като писател, но безполезни за вас в друго отношение – и обратното. Прекалено стимулиращият социален живот може да бъде толкова труден за напъпилия талант, колкото и напълно отсъстващият. Единствено наблюдението ще ви покаже ефекта на която и да е група или човек върху вас като писател. Виждането със скучна душа, която вие упорито обожавате или с брилянтен приятел, който ви дразни, може би трябва да се третира като много специална форма на глезене, на която да се поддавате рядко. Ако след една вечер с вашия безстрастен приятел почувствате, че светът е сухо и прашно място или ако сте раздразнен до безмълвност от вашия блестящ познат, дори най-топлото чувство към тях няма да оправдае виждането на много от тях, докато се опитвате да се научите, да пишете. Ще трябва да си намерите други познати – хора, които по някаква загадъчна причина ви оставят пълни с енергия, хранят ви с идеи или, още по-неясно, ви изпълват със самочувствие и желание за писане.
Приятели и книги
Ако не сте достатъчно големи късметлии, че да ги намерите – е, ще откриете заместители на библиотечните рафтове, а понякога и в най-странните предмети. Имах ученик, който се занимаваше с медицински доклади, и ученичка, която отбеляза, че няколко часа с популярен научен месечник – който тя едва разбира, въпреки обидната му елементарност – са предизвикали у нея такова чувство на препълване със сбити, трудни, малки факти, че побягнала да възстанови баланса си чрез гуляй с творческо писане. Познавам популярен автор, който се отвращава от творбите на Джон Голсуърти[2], но нещо в ритъма на Голсуърти заражда собственото му желание за писане. Той твърди, че след няколко страници от „Сага за Форсайтови“ може да чуе „вътрешно бучене“, което скоро се превръща в изречения и параграфи. От друга страна Удхаус, когото смята за майстор на модерното хумористично писане, го потапя в такива дълбини от отчаяние за собственото му представяне, че се грижи да не чете последната книга на Удхаус, докато не довърши, с каквото се е заел. Погледайте и вижте кои автори са вашата храна и кои са вашата отрова.
Когато същинското писане трябва да бъде направено, вашето по-възрастно Аз трябва да седи настрана, единствено мърморейки предложения от време на време, по въпроси като склонността ви да използвате повторения, да ви подсети, че сте прекалено многословни, или че диалогът излиза извън контрол. По-късно ще се обърнете към него, за да разгледате завършения проект или сегмент и с неговата помощ ще преправите ръкописа, за да постигнете възможно най-добрия ефект. Но по време на писането нищо не е по-объркващо от присъствието на бдителната ви, критична, свръхпедантична, рационална способност на преден план в съзнанието ви. Мъчителните съмнения за собствените способности, безмълвието на самосъзнанието, което пада като преграда над най-добрите идеи за истории, идват от консултирането със съдията в самия себе си, в момента, в който е ред на разказвача да вземе превъзходство. Първоначално не е лесно да възпрепятствате текущите присъди на всяко изречение, на почти всяка дума, която е написана, но след като потокът на историята е добре настроен, критичната същност ще се сдържи да изчака своя ред.
Арогантният интелект
Няма друга арогантност като тази на интелекта и една от опасностите от изучаването на техниките за писане твърде сериозно, както казахме е, че потвърждава заблудата му, че е по-важният член на писателския екип. Не е. Неговата служба е задължителна, но е второстепенна и идва преди, и след периода на интензивно писане. Ще откриете, че ако не можете да овладеете интелекта си през този период, той вечно ще ви предлага псевдорешения, намесвайки се с мотивите, че прави персонажите „литературни“ (което често ги прави стереотипни и неестествени) или ще протестира, че историята, която изглеждаше толкова обещаваща, когато за пръв път изгря в съзнанието ви, е наистина банална и неправдоподобна.
Двете същности не са във война
Но сега съм в опасност да направя да изглежда, че тези две половини на писателската личност са във война една с друга, като е вярно точно обратното. Когато всяка е намерила своето място, когато всяка изпълнява функциите, подходящи за нея, те си играят безкрайно напред и назад в ръцете една на друга, укрепвайки се, подбуждайки се, облекчавайки се по такъв начин, че получената личност, цялостният характер става по-добре балансиран, мек, енергичен и дълбок. Точно когато те са във война, ние получаваме нещастния артист – артистът, който работи срещу статуквото или срещу трезвата си преценка, или най-тъжното от всичко, безпомощен е да работи. Най-завидните писатели са тези, които, често неаналитично и несъзнателно, са разбрали, че съществуват различни страни на техния характер и са способни да живеят и работят, ту с една, ту с друга, която е във възход.
Първото упражнение
Сега стигаме до първото упражнение от книгата, която ще бъде пълна с упражнения. Неговата цел е да ви покаже колко е лесно да виждате себе си обективно.
Вие сте близо до врата. Когато стигнете до края на тази глава, оставете книгата настрана, станете и преминете през тази врата. От момента, в който застанете на прага, превърнете себе си в обект на собственото си внимание. Как изглеждате, стоейки там? Как ходите? Какво – ако не знаехте нищо за себе си – може да бъде събрано от вас, от вашия характер, от вашия произход, от вашата цел точно там в тази минута? Ако има хора в стаята, които трябва да поздравите, как ги поздравявате? Как варират отношенията ви към тях? Давате ли някакъв открит знак, че сте по-нежен към един или по-наясно с друг, отколкото с останалите?
Зад това упражнение няма дълбока, тъмна, езотерична цел. Това е основен урок в обективното обмисляне на себе си, който трябва да бъде изхвърлен от ума ви, когато сте научили, каквото можете от него. Друг път се опитайте да седнете спокойно и – без изобщо да използвате жестове – си обяснете стъпка по стъпка как разресвате косата си. (Ще откриете, че е по-трудно, отколкото си мислите.) Отново, следвайте себе си при всяка малка рутинна задача. Малко по-късно вземете епизод от предишния ден – вижте се как стигате до него и как идвате от него. Вижте и самия епизод, както би могъл да изглежда на непознат. Още веднъж си помислете как бихте изглеждали, ако можехте цял ден да се следите отвисоко. Използвайте погледа на белетриста върху себе си, за да видите как бихте изглеждали, когато влизате и излизате от къщи, по улиците и в магазините, и когато се връщате вкъщи в края на деня.