„Да четеш „Лолита” в Техеран“ е книга, за която Нафизи е обвинявана в какво ли не: от утвърждаване на бивши колониални интереси до представянето на страната си и на нейното общество чрез измислени, случайни и подвеждащи цитати и истории.

Разказва Ванцети Василев – синът на един от най-изявените анархисти в югозападна България преди, а и след 1944 г. – Димитър Василев Стоянов. Този текст върви по документалната следа, оставена от сблъсъка на семейството му с комунистическата държава и нейния репресивен орган „Държавна сигурност”.

Проблемите често са представени чрез условностите на езика и той остава полезен инструмент за обяснението им. Но същинският процес на мисленето – в която и да е дисциплина – е преимуществено несъзнавано начинание.

„Видях кралица, облечена в златна рокля, а роклята ѝ беше покрита с очи, и всички очи бяха прозрачни, като огнени пламъци, а същевременно като кристали. Короната, която носеше на главата си, имаше толкова много корони, една над друга, колкото бяха очите в роклята ѝ. Тя се приближи към мен ужасно бързо и сложи крака си на врата ми, и извика с ужасен глас: „Знаеш ли коя съм аз?“ И аз казах: „Да! Отдавна ми причиняваш болка и страдание. Ти си рационалният ум на душата ми."

От XIX в. насетне литературата и ботаниката, последната само част от набъбващото тяло на природните науки, поемат по различни пътища.

Този актуален и днес текст е публикуван за първи път в Алманах за експериментална поезия „Мост”, 1989, година 1, брой 1.

Истински документалното се пише след събитието и негова задача е да предаде постоянната актуалност на опита.

В провокиращата мисълта книга на Ананд неговата свежа перспектива върху решаването на сложни социетални проблеми заслужава похвала.

Една нощ от детството ми се е запечатала ясно в спомените ми: стоя на брега на езеро в близост до хънанското село, откъдето е родът ми, около мен са се насъбрали още много хора, малки и големи, и заедно надигаме глави към чистото нощно небе. На неговия черен фон бавно прелита една звездичка – първият китайски изкуствен спътник „Дун фан хун I“. Датата е 25 април 1970 г. Аз съм на седем.

Разговор на Ани Илков с Владимир Сабоурин върху политическата естетика на радикализма.

Това е Лондон видян през очите на неговите просяци, банкери, ченгета, гангстери, разносвачи, сексуални трудещи се и доктори шарлатани.

Какво ако има? Това е въпросът, който следва да си зададем, наместо да се питаме какъв е смисълът в този момент. Какво ако има толкова много светове, с толкова много живот? Невъобразимо много светове, които само чакат да бъдат открити.