За пръв път срещнах бръмбарите от род Ips Typographus преди около двайсет години в Родопите. Всъщност е подвеждащо да кажа, че съм ги срещала някога, защото познавам само следите от техния живот. Те живеят под кората на боровите дървета и разкриват себе си за човешкото око (и за човешкото любопитство, бих казала) едва когато дървото е мъртво, нарязано за парчета, а най-малките клони, негодни за нищо освен може би за лагерен огън, са оставени на купове в горите, за да се разлагат бавно и да откриват под лющещата се кора цял нов език със своя собствена азбука. Ако човек не е специалист, така и няма да узнае за съществуването на този език и само любопитството може да го доведе до изненадващи лични открития.

Като млад хуманитарист с малко, да не кажа почти никакво знание за природата, ми отне няколко години да се запозная по-детайлно с живота на бръмбарите Ips Typographus. Във времето, когато чувствах, че вече знам повече за тях, бракът ми започна да се разпада и те може би се явиха като спасително клонче, за което да се хвана преди няколко години. Беше 2018 г., когато написах разказа Ips Typographus, щедро давайки на героинята си част от моите преживявания с бръмбарите, но единствената логична възможност за нея беше да притежава специализирано знание. Притежанието на това знание, на свой ред, защото така функционира светът понякога, ме наведе на мисълта, че трябва да й отнема нещо – възможността да бъде редом до мъжа, когото смяташе, че обича. Историята прекъсна там, защото иначе имаше риск да се превърне в мелодрама, така си мислех. Около година след като бе публикуван сборникът “Те никога не казват“ имах шанса или късмета да науча повече за жизнения цикъл на Ips Typographus, което ме постави в интересна позиция. Оказа се, че знам недостатъчно, за да предложа на своята героиня адекватно познание и на практика в историята се намеси още един герой – гъбичка от разреда Ophiostomatales, съществуваща в симбиотична връзка с тези бръмбари.

Най-просто казано – почувствах се измамена от комплексността на природните процеси и това бе двигател на последващ интерес към тях и неспирно четене на текстове, които за хуманитарист могат да бъдат трудни, дори когато претендират да са по-скоро популярни четива. Документални текстове за природата, така предпочитам да ги наричам днес. Четири години след като бе публикуван сборникът “Те никога не казват” животът ми се промени драстично, съпругът ми вече не беше наблизо, а аз все още и все по-ожесточено се питах какво точно съм пропуснала в разказа „Ips Typographus“, какво бих могла да добавя в него, ако и когато реша да го пренапиша, добавяйки пропуснатия в предишното повествование герой, който за мен имаше и има голямо значение.

Сетне, през зимата след най-голямата промяна в живота ми до онзи момент, започнах да пиша разказа “Ophiostomatales”, с желание не само да разкажа в пълнота за симбиозата между гъба и насекомо, но и да добавя някаква истина за себе си.

Нека повторя – реших да напиша разказ, или, по-право казано – разказ в разказа, чиста фикция, не документален текст и не паратекст към вече готов фикционален текст. История, която, дори базирана на факти, все пак е фикция. Защо избрах тази форма, ще попитате? Защото, както много автори, исках да скрия себе си зад историята, зад героинята, търсейки сигурна (контролираща) позиция за себе си.

Тук следва по-голяма история, по-трудна за разказване, но такава, която поне малко да изясни защо пиша този текст.

В една от главите в „Cambridge introduction to the novel“ Марина Маккей отбелязва, цитирам, „изкусителната прилика с реалността на западноевропейския роман от XVIII в.“, когато индустриализацията започва коренно да променя западния свят. Тази изкусителна прилика продължава и през целия XIX в. – времето на разцвет на реалистичния роман. Според Барбара Т. Гейтс, авторка на изследването „Kindred Nature – Victorian and Edwardian Women Embrace the Living World“ нещо друго от изключителна важност се случва в хода на XIX в., векът на Дарвин и еволюционната теория. Става дума за изчезването на видове, за което за пръв път през този век, обозначаван и като Век на ботаниката, започва да се говори публично, предимно от жени, ако трябва да бъда докрай коректна. Нека досъпоставя двете явления – във века на ботаниката, когато учени и любители събират активно образци от растения във възхитителни колекции, когато живото бива подробно изучавано (и педантично класифицирано), се пише много за Природата – включително текстове на ръба между поезията и ботаниката, прозата и ботаниката, изчезват видове от живата природа и за това се говори, къде активно, къде с половин уста. Сякаш човекът се опитва да опише нещо вече наполовина мъртво, преди да е станало твърде късно. Да отбележим и още нещо – той се опитва да го опише, не да го спаси. Разцветът на ботаниката е и разцвет на реалистичния роман.

От XIX  в. насетне литературата и ботаниката, последната само част от набъбващото тяло на природните науки, поемат по различни пътища. Хуманитарното вече не е природно, можем да опростим в полза на настоящия текст, а може би и не само на него. Хуманитарното поле, в частност литературата, изработва множество понятия и различни подходи, за да опише своята (неприродна) гледна точка към заобикалящия свят. Разбира се, това е валидно и за ботаниката, но те двете вече не се докосват така интимно, както в, да речем, “The Botanic Garden” на Еразмъс Дарвин от 1791 г. или в още по-любопитното издание “The Moral of Flowers” на Ребека Хей от 1833 г. Ако трябва да добавя още примери, а май трябва, Жан-Жак Русо и неговите „Letters on the Elements of Botany“ са чудесен пример за научнопопулярно четиво. Напротив, от интимността между двете полета, е останало усещането за природата като просто декор на човешкото състояние в реалистичния роман (и тук-там антропоморфозирана, разбира се). В някаква степен изключение от тази липса на докосване между литература и ботаника е романът на Балзак „Серафита“, който, неизненадващо, днес е по-скоро непознат, в сравнение с други образци от творчеството му.

В средата на XX в. две книги са публикувани почти едновременно и за съжаление посмъртно – това са „Идеята за Природа“ и „Идеята за История“ на британския философ Робин Джордж Колингууд. Редът на публикуването им следва идеите на автора им – идеята за История идва след идеята за Природа, първото идва след второто в човешкото съзнание и въображение, а този ред за мен изостря до крайност отделянето на човека от Природата (му), отразявайки начина, по който се променят човешките общества в хода на XX в.

XX в. не е само векът на цяла палитра от школи и подходи в хуманитаристиката, в частност в литературата, той е и век на индустриалното земеделие и все още не е свършил, предполагам, че това е видно за всички нас. Изобретяването на пестицидите, хербицидите и торовете показва нищо по-малко от липса на отношение и знание за Прииродата, не просто желание да форсираме и обуздаем Природата, но и в крайна сметка високомерие към нея, което днес и от моята позиция изглежда парадоксално – естествените науки се развиват интензивно през XX в. и продължават да се развиват и днес, но това е само нашата илюзия, че познаваме Природата (си). Илюзия същата или подобна на фотографската, кинематографската и телевизионната илюзия. Илюзия на образа.

Феноменът на документалния разказ, на жанра faction, за мен има два източника – първият и може би по-важен източник е желанието за въплътяване, за визуализиране, гладът за визуално, за нагледно, който е и глад за достъпност, за истина дори, ако предпочитате. Другият източник е злощастната поредица от събития, маркиращи XX в., събития, които надхвърлят множество от човешките фантазии, описани, или неописани във фикционални текстове. Как се пише с въображение за тези събития, при все, че те надхвърлят човешкото въображение? Още повече – как се пише честно за тези събития във фикционален текст? Истинно? Истинна ли е фикцията?

Бихме могли да кажем, че книгите на Светлана Алексиевич разказват истинно за травматични събития, но със същия успех ще кажем същото или подобно за книгите на Маргарет Атууд или за тези на Анджела Картър. И защо не? В някакъв смисъл можем да кажем същото за всяка една фикция, независимо дали тя е пълнокръвен роман с множество герои и изобилие от наративни пластове.

Подходящо е тук да напомня какво отличава реалистичния роман – неговото изкусително подобие с истинския свят. Не знам дали да наблегна на изкусително или на подобие и кое би било по-важно. Търсим да се изкусим, търсим и подобията, не само в ботаниката, но и в литературата. Днес имаме faction, имаме documentary, имаме „истинска история“ или поне „based on true events“ – нещо, което първично привлича интереса ни,  но ми се струва, че вече не можем да разграничим true и not true, което обезсмисля всичките ни усилия. Как изглежда днес разликата между fiction и faction, между fiction и documentary?

Тези въпроси са подобни на въпросите, които Робин Дж. Колингууд задава в „Идеята за Природа“ – реална ли е природата извън умовете ни и ако да – дали тогава тази реалност с всичките си неспирно протичащи процеси, тоест неспирна промяна, е толкова огромно и непонятно нещо, че е по-лесно да си го въобразим. Можем да го наречем икономия, пестене на енергия и тогава ще приближим човека до природата (му). Оттук и неспирното желание за истинност и трудността при разпознаването на истината днес.

Може би затова вярвам, че разказът ми „Ophiostomatales“ си струва написването и би могъл да каже нещичко за тази поредица от парадокси. Да изясни (може би) някаква истина, или само да си поиграе с представата за истина, за документално. Или обратното – да си поиграе с представата за измислено, за фикционално. Нито една от двете игри не може да обърне хода на историята (или историите). Нито една от двете игри няма да ми даде образ на тези същества, за които знам само по пътечките, които са направили, докато се хранят. Изписаното прилича на език, който провокира въображението и ме кара да мисля романтически за тях. Те всъщност просто са оцелявали, а някои от тях дори не са оцелели.