Животът винаги е продължавал, ще продължи и след пандемията.  Но това едва ли изчерпва въпроса. Животът никога не спира, защото ако спре, се превръща в нещо друго. Може да се променя обаче и го прави най-осезаемо след големите събития – кризи, войни, епидемии, революции, големи научни открития.

Как ще се промени животът след тази криза е труден въпрос. Дори и да са прави тези, които погрешно смятат, че балона от предпазни облекла е преднамерено надут, че ще изкараме този вирус на крак, това няма значение, защото в условия на пандемия са еднакво важни както самата зараза, така и модуса, в който ни кара да живеем. И ние вече заживяхме в чумавия град, но не толкова този на Камю, колкото онзи на Фуко, описан в края на „Надзор и наказание”. Животът ни е разграфен, стерилизиран, страхът е тук, болестта е тук и те заплашват не само живота.

Пандемията заплашва представата за пълна социална дисперсия по вертикала. Представата, че не живеем в йерархия. Че може в условия на Belle Époque всички да сме лишени от отговорност, и колективна, и лична. Когато хубавото време свърши, едни поемат отговорност, защото могат и защото искат, а други трябва да се оставят да бъдат преведени през това, което е надвиснало. В началото на всяка криза, така стана и с тази, настъпва естествен подтик към отхвърляне, породен от страха от липса на контрол, после този страх се превръща в биологичен – за собствения живот и за живота на скъпите ни хора. Вторият вид страх е винаги по-силен от първия и той по естествен път дърпа онази струна, която подрежда обществото отдолу нагоре.

Взривява представата, че има граници, че е възможно да мислим света на парчета, пък били те дори не държавни, а континентални.  Дори и тези територии, които ще се затворят, защото такива ще има, ще се затворят само за солидарността и ще трябва да се справят с кризата сами. Повече от очевидно е, че нещастията – политически, икономически и хуманитарни – вече не познават граници, вероятно скоро ще разберем и че мерките срещу тях трябва да са такива.

Под сериозен въпрос е поставена и представата, че възприемаме реалността по един и същи начин. Че се възползваме от информацията като равни и че всички имаме възможността да различаваме гласа на разума от крясъка на истерията. Изглежда, че кризата ще послужи като реагент, който да покаже разслояването в обществото, но не в социален, а в мисловен план. И преди сме виждали проявленията на това разслоение, но този път то личи особено силно. Срещу червените конци, топлата вода и пълните пазарски колички застава разумът, личната отговорност и тази към другите. А груповият имунитет срещу глупостта се изгражда много по-трудно.

По всичко изглежда и че ще разберем колко голяма е социалната дистанция, отвъд която започваме да се чувстваме болезнено сами. Може би в тази самота ще ни се наложи отново да изработим смисъла на живота си. Няма да получим обаче онова спасение, с което Стивън Кинг дарява героите си в романа „Сблъсък”. На нас няма да ни се присъни възрастна жена, която не особено умело свири на китара, за да ни покаже какво трябва да се прави и наготово да ни упъти в посоката, в която трябва да се движим. Това ще трябва да направим сами.

Но колкото и високо да се опитваме да държим духа и разума си, телата ни ще останат да плуват в първичния бульон на живота с всичката му красота и ужас. Сега мислим, че ще излезем от кризата такива, каквито ни се иска да бъдем – по-добри, по-заедно, по-умни, по-свободни. След края на карантината обаче тази илюзия ще умре задно с мисълта за вчера, а телата ни отново ще са пълни с живота такъв, какъвто ще е утре.