Миналото не е нещо стабилно и непроменимо. Неговите реалности се преоткриват от всяко следващо поколение, ценностите му се преосмислят, значенията му се дефинират наново в контекста на актуалните вкусове и интереси. От едни и същи текстове, сгради и картини всяка епоха създава своето собствено средновековие, своя личен Китай, патентованата си и лицензирана Елада.

                                                 Олдъс Хъксли, „Раят и адът“

Мога да кажа, че основната идея е да впрегнем силата на Кръга и да разчертаем не само бъдещето, а и миналото.

Дейв Егърс, „Кръгът“

Между рая и ада на разбирането 

Когато Олдъс Хъксли пише „Раят и адът“, своеобразно продължение на „Дверите на възприятието“, едва ли си е представял, въпреки очевидно провидческите му способности, колко буквално могат да се случат промените на реалностите, на ценностите, на значенията, а и на прочитите, не на последно място. „Буквално“ обаче е проблемна дума, поне в случая с втория цитат от „Кръгът“ на Дейв Егърс — типичната постмодерна антиутопия, която се състезава с реалностите на времето — скоростния напредък на технологиите, на онлайн пазаруването, на създаването и отмирането на ценности, все неща, на които сме преки свидетели. Резултатът от това е отричането на всяка възможност за създаване на единна лична или обществена ценностна парадигма чрез отличаването на дребните нюанси във фактологията на миналото — по-далечно или съвсем близко до нас. Миналото може да бъде всякакво, но от него до голяма степен ще зависи както нашето настояще, така и далеч по-сложното и мъгляво бъдеще. Разчертаването на тези три полоси е подложено на огромен натиск и несигурност днес, когато освен историята на миналото се пренаписва и преразглежда и литературата му. Нека само си припомним една статия от 2011 г. в „Гардиън”, която описва възраженията на немската теоложка д-р Еске Волрад по повод расистките пасажи в „Пипи Дългото чорапче“ или пък предположенията, че всъщност „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли на практика не оспорва робството в Щатите, а може би точно обратното. Това, наред с изключително тревожната тенденция децата да се разглеждат като „идиоти“ и голяма част от книгите за най-малките и подрастващите да са неадекватни спрямо възрастта им — и вместо да развиват възможността за критическо мислене и четене, да правят точно обратното, превръща проблема за миналото и неговото ценностно, критическо и познавателно осмисляне в проблем на бъдещето. Тенденцията за преформулиране или закриване на хуманитарните специалности, тенденцията на бързо и изстискващо силите на човешкото същество консуматорство на общуването превръща поколенията, които да помнят миналото и да имат възможността да му зададат нова ценност и нови критически параметри, в откъснати и подвластни на множество нови стереотипи поколения. В този смисъл антиутопии от типа на „Кръгът“ или „Прекрасният нов свят“ вече звучат като плашеща и необратима реалност, реалност не просто за невъзможност за работа с текст, тоест четене, а реалността на новите начини на общуване, които се превръщат в еманация на истеричността на цялата западна култура днес. Култура, която иска да заравни потребяващите я до степен, в която не е важно дали ще харесваш „Портисхед“ или Риана, Чайковски или Ерик Сати, Ван Гог или Джаксън Полък. Забележете — не да ги разбираш, а да ги харесваш. Защото разбирането е все по-объркан процес, всичко е все по-видимо и прозрачно, както и настояват героите в „Кръгът“ на Егърс, а ти си все така прекрасен, „уникален“ и държиш да споделяш преживяванията си с другите, вътрешно все така несигурен, че те ще те разберат, докато говоренето и споделянето ти се превърнат във фонов шум за останалите. И Джон от „Прекрасният нов свят“, и Мърсър от „Кръгът“ са герои бегълци, а единственият им път за бягство от херметизираното общество изглежда е смъртта. Какво се случва, когато има и друг път и как обществото опитва да подчини „издънките“ си е доста по-обширна тема, с която всички живеем в своите реалности. А всяка реалност има различни прагове за това, което бихме нарекли удачност на общественото поведение.

Да четеш „Лолита” в Техеран — изборът на разбирането

Освен това договорът с читателя е, че това не е реалността, а измислен свят.

„Да четеш „Лолита” в Техеран“ 

Когато Азар Нафизи, иранска писателка и специалист по английска литература, получила образование на Запад, се връща в Иран в края на 70-те, не успява да познае страната, която е напуснала преди седемнайсет години. Въпреки множеството трудности Нафизи преживява всички катаклизми в Иран през 80-те и 90-те години — политически, военни и обществени, а едва през 1997 г. успява да напусне страната си, за да стане гражданин на Съединените щати през 2008 г. Междувременно през 2003 г. излиза мемоарната й книга за годините й като преподавател в няколко ирански университета, за личните и обществени битки, които е трябвало да води, посветена най-вече на домашния курс по английска литература, организиран за група студентки в продължение на две години към края на престоя й в Иран. Когато автократичният режим на Пахлави пада през 1979 г., следва бързо десекуларизиране на страната, а новата теократична система, оглавявана от Аятолах Хомейни, печално познат ни покрай фетвата, издадена на името на Салман Рушди, дълбоко уязвява живота на жените в Иран. Всичко това, както при падането на всеки режим в Близкия изток, е последвано от дългогодишна вълна от информация за Техеран по време на монархията и след това. Днес онлайн пространството е заливано със спомени и снимки за Техеран от 60-те и от 80-те. Голяма част от тези снимки показват най-вече обществената промяна, изразяваща се в различната предметност, но и във външния вид на жените. Управлението на Хомейни заставя жените да спазват редица точки от „нов“ морален, етичен и обществен кодекс, включващ липсата на грим, на маникюр, скромността в поведението, забулеността, присъствието на обществено място единствено в компанията на съпруг, баща или брат. Редица принципи на кодекса биват бързо възприети, а неспазването им, според информационните потоци, които ни заливат от този край на света, е свързано с редица рестрикции и наказания, често случващи се в домашна среда, а друг път изпълнявани от държавата и нейните органи. Това, което новият политически ред създава, е тенденция към явна мизогиния, обвързана с честите обвинения, които всички сме чували — че жената неминуемо ще бъде виновна и естествено, ще бъде смятана за сексуален обект, ако държи да показва себе си. И до днес в интернет пространството се появяват снимки и разкази за жени, пострадали от насилие — тежко обезобразени от съпрузи или близки, тежко наказвани, често пъти със смърт, за всички форми на провинение и престъпване на религиозно-обществените норми. Би било игнориране на проблема, ако не кажем, че голяма част от тези провинения са просто провидени, по същество съчинени в главите на хората, държащи някой да носи отговорност за нещо, най-вече за пола си.

„Да четеш „Лолита” в Техеран“ е книга, за която Нафизи е обвинявана в какво ли не: от утвърждаване на бивши колониални интереси до представянето на страната си и на нейното общество чрез измислени, случайни и подвеждащи цитати и истории. Тук стигаме до същественото, за което и Нафизи споменава в отговорите си към тези обвинения — че всъщност най-важното, което винаги я е интересувало, е литературата, а не политиката. Неразбирането тук върви по една важна линия, за която вече споменах в частта „Между рая и ада на разбирането“, — а именно, че изглежда вече има тясна връзка, отчасти изработена, отчасти предварително съществувала, между литература и политика. Нафизи е смятана за предател на родината си не защото е преподавала литература, а защото е преподавала чужди за родината си ценности, тоест западни. До какво би довело обаче херметизирането на културите и нагласата им към затваряне дори днес, в света на отворените пазари, на отворените ценности и на желанието на всички да се намесят в проблемите на другите, вероятно нито Нафизи, нито опонентите й, нито този текст биха могли да отговорят.

Изградена като мемоар в книги, както самата Нафизи казва, „Да четеш Лолита в Техеран“ съдържа четири големи части (Лолита, Гетсби, Джеймс и Остин), коментиращи реалността на Техеран от 80-те и 90-те през призмата на литературната действителност от романите — фокус на курса на Нафизи. Вътре в себе си тези глави са фрагментирани от кратки или по-дълги откъси с различен характер — в някои от тях, както при всяка мемоарна книга, авторката си позволява лични и критични коментари, свързани както с политическата и идеологическа атмосфера, така и с личните й усещания и интуиции. Други части са по-дълги, по-литературни, най-общо казано. Най-малкото защото в тях, под реалността на първия разказ за Иран, прозира и големият разказ за английската литература, преподавана в Иран, с всички противоречия на опита на авторката. Разказът започва с две снимки — различни една от друга, чрез които Нафизи задава първия ключ към четенето на текста — специфичното различие, което невидимостта на забрадката или чадора създава. То е различието на еднаквостта и невъзможността за индивидуиране. Вторият ключ, зададен още със заглавията на отделните части, е този на романите и авторите, включени в нейния домашен курс по английска литература. На фона на тези романи постепенно се открояват персонажите на Нафизи — седем ирански момичета с различни политически, идеологически, религиозни и естетически възгледи. Някои от тях преживели затвор, други — тежки любовни или семейни разочарования, разводи, сблъсъци с предразсъдъците на семействата и роднините им, съответно с предразсъдъците на обществото. Честите им противопоставяния в атмосферата на домашния курс на Нафизи са и един от скелетите на мемоарите. Важен аспект на книгата е, че чрез осъществяването на този курс Азар Нафизи по особен начин спасява сама себе си — личността си и правото си на съществуване в свят, раздиран от ежедневни противоречия и конфликти. Но друго, също толкова важно, за което четящият трябва да помисли, е и авторовата й фигура — още с кратката бележка в началото тя коментира необходимостта да подмени имената, „някои черти на героите и събитията, главно за да бъдат предпазени определени личности не само от очите на цензорите, но и от онези, които четат такива разкази, за да открият кой кой е и кой какво е направил на другия […]“ Нещо, което по необходимост всяка белетристика, а може би повече мемоарната, прави. И нещо, което предоставя понякога неосъзнатата авторова свобода за манипулиране както на персонажите, така и на себе си. За разлика обаче от типичната мемоарна литература, Нафизи прави и нещо повече — тя изгражда сложен сюжет на вътрешните противоречия както на иранското общество, така и на героините й — дузината момичета, които в течение на тези две години освен в „съучастнички“ в нейния личен, подривен заговор срещу Ислямска република Иран се превръщат и в персонажи на личната й „история“. До такава степен, че зад техните фигури, подобно на една сцена във втората част на филма „Сексът и градът“, изплуват истински, цветни, жени от плът, жени с минало и бъдеще, които, при все клопката, в която се намират, продължават да бъдат освен „героини“ и истински личности. Предметният свят на текста освобождава жените от техните забрадки и показва дребните им привички, дребните или по-едри несъответствия между тях, малките им бижута, малките им бунтове. В текста, разбира се, прозира и фина ирония към ислямската действителност.

Има обаче и друг подстъп към историята — на чистия сантимент, продукт на бягство — нещо като любовно послание към Иран — страната, която не успява да стане дом за авторката, но винаги ще бъде нейно родно място. По отношение на критичността и сантимента, по отношение на литературната „закваска“ на автора, най-близкото, за което се сещам, са „Задочните репортажи“ на Георги Марков.

(Не)възможната „Лолита”

В края на краищата, за да се създаде една връзка, са нужни двама души, а когато направиш половината от населението невидимо, другата половина страда не по-малко.

                     „Да четеш „Лолита” в Техеран“

„Лолита“ на Изток е като Лорънс в Арабия. Нещо чуждо, което по незнайни пътища е или е можело да стане наше. Следователно нещо общо. Нещо, което съдържа в себе си противоречиви ценности, но основна сред тях е ценноста на избора и неговото морално трансмитиране между културите. Когато Нафизи, притисната и напуснала вече два техерански университета, решава да стартира своя домашен курс за избрани студентки, тя далеч не го прави, за да проповядва западни ценности в родината си и да бъде неин враг. Това личи и по списъка на произведенията, които избира за обсъждане в този курс: „Великият Гетсби“ на Фицджералд, „Лолита“ и „Покана за екзекуция“ на Набоков, „Дейзи Милър“ и „Уошингтън Скуеър“ на Хенри Джеймс, романите на Джейн Остин, „Хиляда и една нощ“ (но тези заглавия далеч не изчерпват списъка), но също — за да не я обвинят в западнящина — и произведения от руски автори като Горки. Нафизи стига дотам, че организира студентски литературен съд в по-ранните си години в университета, на който изправя романа „Великият Гетсби“. И тук, в тази част от историята, в полето на видимост попадат освен културното различие, което изглежда нормално, когато четем текстове от други култури, но също така и яростната съпротива на част от студентите и нежеланието им да разбират тези текстове, да ги трансформират в собствения си опит, въпреки изглеждащото огромно различие в културата на четящия и в културата на текста. В тази част от мемоарите, но не само в нея, изплува личната и обществена херметизираност към чуждостта и отричането на чуждостта в нейната присъщост за всяко отделно човешко същество и културата, на която то принадлежи. След цялата експанзия и дълго културно и политическо надмощие на Запада в Изтока тази съпротива изглежда повече от обяснима. За тази съпротива говорят куп теоретици — като започнем с „Ориентализмът“ на Едуард Саид и минем през „Завладяването на Америка. Въпросът за другия“ на Цветан Тодоров.

В този смисъл позицията и фигурата на Нафизи изглеждат повече от амбивалентни. Посланик на чужда култура и литература, тя прави единственото, което би могла да прави в страната си: да преподава английска литература в университета. Категоричният й отказ да се примири с учебните планове и да съдейства на политиките на университетите, в които работи, й създават множество лични и обществени проблеми. Вероятно често пъти се е появявал въпросът: трябва ли да правя това, което правя, и как да го продължа? А фактът, че повече от две години тя преподава в дома си, в неформална атмосфера, на група млади жени (а между тях има и задочен студент, недопуснат поради опасения от обществен скандал), несъгласни с цял ред форми на потисничество, на които са жертви в обществото си, превръща жеста й в своеобразен отговор на този труден въпрос, в тиха, но неумолима форма на бунт срещу присъщото на човешкото същество тесногръдие и склонност към манипулация — и в двете посоки. Другата крайност на позицията й, разбира се, е тази на „жената с потекло“ в иранското общество — дългата културна традиция в семейството й и възможността да се обучава в чуждестранни училища и университети, възможност, от която са лишени огромна част от гражданите не само на Ислямска република Иран, но и на монархията, която я предшества.

Да четеш текст като „Лолита“ и да го преподаваш на студенти, живеещи в среда, в която сексуалността на жената се смята хем за тема табу, хем 9-10-годишни момичета биват подлагани на узаконени ранни сексуални връзки с възрастни мъже, е повече от специална задача. На практика и в двата случая — в „Лолита“ и в реалността на арабския свят — липсва нещо, което законът е свикнал да нарича „информирано съгласие”. И докато това информирано съгласие на Изток се смята за априори взето от родителите, наместо от детето, на Запад „Лолита“ предизвиква бурни дискусии при издаването си, да не говорим за забраните както на книгата, така и на филма по нея, цензурирането и изрязването на части, дублирането на сексуалните сцени от по-възрастни актриси по времето, когато е снимана втората версия на филма (1997). Другият, много по-важен аспект на романа „Лолита“ е този за притежанието, за желанието да притежаваш друго човешко същество и за механизмите, по които това се случва. Аспект, съвсем естествено и донякъде лицемерно пренебрегнат и пренебрегван както от западната култура в горните примери, така и от културата, на която този текст изглежда чужд — иранската. А естественото последствие от такова притежание-изземване е и възможността на изземващия да „разкаже“ своето притежание, да го лиши от глас, разказвайки неговата-своя история. „[..] и както е при моите студентки, тя се превръща в частица от нечие въображение“ — казва Нафизи.

Общество, опитващо се да се херметизира, да избегне повлияването от чужда култура, а още повече религиозно общество със структурата на иранското от времето на Хомейни, разчита на авторитета на лидера, разчита на автократизма, който след бурния XX век и всичките му „тотални“ и автократични режими, особено в Европа, винаги е в риска да уязвява най-уязвимите — в случая с Иран повечето от тях са хем жени, хем инакомислещи, а в редица европейски случаи омразата и терорът са просто маски на страха от сваляне от власт. И тези маски работят. Както при смъртта на Сталин, така и при смъртта на Хомейни обществото буквално иска да разкъса своя лидер. По същия начин, по който обожателите искат да разкъсат главния герой в „Парфюмът“ на Зюскинд на финала на романа. Освен това във всички ситуации на режим на терора, независимо от причините и източника, говорим най-вече за форми на убеждение, за форми на следване на лидера, за форми на често пъти пожелано потисничество.

Разбира се, книгата има и друга страна — удобството на Нафизи да осъжда режима в Иран минава и през изградената й на Запад професионална експертиза. Нюансите в изборите й — по същество литературни, естетически и морални, но често четени като политически — могат да са хиляди, а възгледите по отношение на нейните позиции могат да минават през остри възражения, желанието на властта за наказание и преследване, както вече се е случвало не един и два пъти, могат да минават през приемане, обожание или критическа преценка. Във всички тези случаи обаче остава валидно нещо много съществено, което се е случило с всички дисиденти — тежкото съмнение и изстраданата и понякога вечна несигурност относно избора, който си направил. Когато към това добавим и картината на женския опит в съвременния ислямски свят, както и фактът, че неколцина от студентките на Нафизи по-късно получават професионална реализация на Запад, измъкнали се сякаш от оковите на общество, което е начертало пътя им от момента на раждането, може би следва да приемем, че става дума за освобождаване, за даване на път на млади и способни хора, чиято алтернатива остава мъглява и несигурна, подвластна на върхови структури, които ясно осъзнават възможността за манипулация и надмощие и я употребяват с всички средства.

Изборът на феминизма

Феминизмът често е упрекван, че чрез неправителствени организации за защита на човешките права (но и теоретично) заема позиция по проблемите на жените в други културни ареали на Изток. Както по повод на тежките обезобразявания на жени в арабския свят, така и по повод на чудовищното от човешка гледна точка женско обрязване в Източна Африка, но и още пó на Изток. А чисто критически, според Джудит Бътлър „Представата за универсален патриархат е широко критикувана през последните години заради неспособността си да обясни проявите на родово-полово потискане в конкретните културни контексти, в които то съществува“, както и „Тази форма на феминистко теоретизиране попада под ударите на критика както заради усилията си да колонизира и да си присвои незападните култури, за да поддържа във висша степен западните понятия за потискане, така и заради стремежа й да конструира „Трети свят“ или „Ориент“, където родово-половото потискане фино се обяснява като симптоматично за едно същностно, незападно варварство“. Въпреки че никъде в меморната си книга Нафизи не коментира явно и еднозначно идеите и теоретичните построения на феминизма, тя не пропуска имплицитно, чрез речта на една от „героините“ си, да даде информация по тази тема, споменавайки египетската писателка феминистка Науал Ел Саадауи, Симон дьо Бовоар на арабския свят — „Лекарка по професия, Саадауи описва надълго и нашироко ужасяващите ефекти от осакатяващи операции на гениталиите на млади момичета за обуздаване на сексуалната им похот“.

Женското продължава да бъде приемано двояко — и докато на Изток забулването се е превърнало в тежка и потисническа норма, чрез която се цели обектът да е невидим и готов на подчинение, на Запад подчинението минава през множество други, все така префинени и перфидни канали. Желанието за идентификация с мъжкото или желанието за идентичност, която отхвърля всяка възможност за мъжко. Изглежда сякаш никой от изборите няма достатъчна валидност и обществена тежест, а налагането на стереотипи в информационния свят е свързано с редица трудности при изнамирането на позиции на идентичност за личността не само на жената, но и на мъжа. По време на всички тези процеси се случват и редица други събития — като започнем от опита за забрана на абортите в Полша, минем през подписаните от президента Тръмп укази за спиране на финансирането на неправителствените организации за репродуктивно здраве, та се върнем отново на Изток, в Русия, където в началото на годината беше внесен и гласуван закон, еднозначно свиващ правата и възможностите на жертвите от домашно насилие. Всички тези промени, както в случая с Иран, независимо дали с религиозни, политически или икономически оправдания, или дори нещо производно на всички тези, правят само едно — превръщат избора и неговите последствия в още по-голяма трудност, със същата сила, с която дават предимство на насилниците.

Утопия-антиутопия

                                                                 Любопитството е неподчинение в най-чистата му форма.

                                                                   Владимир Набоков

Когато Хъксли пише „Прекрасният нов свят“, модерните контрацептиви са все още мираж, равенството на жените — все още плод на дълги предстоящи битки, а утопичните представи за живот, създаден в бутилка, днес предстоят за човечеството и ще бъдат тежък препъникамък в морално, финансово и всякакво друго отношение. Тук без изобщо да споменаваме училищното и „домашно“ класово възпитание. Женските персонажи в „Прекрасният нов свят“ са сякаш копие на модерната днес западна представа за жената — същество, лишено или „форматирано“ да се лиши съзнателно от желанието за майчинство и поколение, същество, подравнено до абсурдност с другите край себе си, манипулирано в същата степен и с подобна хладнокръвна жестокост, както жените в Ислямска република Иран, и безспорно, както и мъжете. Контрацептивните колани, носени от жени, създават интересна представа за това кой е отговорен за зачеването. На мъжете, при все цялата привлекателност, значимост и сила на романа, не е дадено нищо от отговорността за живота в измеренията на истинското му добиване, не в измеренията на бути(л)ковото изработване, а кърменето, тема, върху която днес в световен мащаб се изричат множество противоречиви мнения, е отразена като нещо отвратително. Дори и “Прекрасният нов свят“ не е успял да изличи тежестта на ролята, която женското тяло е понасяло и понася и до днес, за да съществува човечеството. Дори и в „Прекрасният нов свят“, който вече е тук, обществото се „къпе“, „заливано“ е от стереотипи, а възпитанието е близо до това, което споменахме в началото — възпитание на консуматори без възгледи и възможности за преценка — нещо, което по различни начини се случва навсякъде — както в Щатите, така и в Корея, и разбира се, в Ислямска Република Иран. Училищно обучение, на което са му нужни бройки, а не личности, хора с възможност да извършват прости и многократни дейности, които да способстват за развитието на обществото, да се чувстват специални при необходимост, но и да не знаят каква точно е значимостта на живота им тук. Обществото произвежда хора, готови да прегърнат всяка идея, лишени от желанието и стремежа към нюансирана и адекватна преценка. Хора, които с like, с шумен протест, с усмивчица или със стадно поведение смятат, че правят нещо изключително значимо. Хора, които смятат, че имат избор, а всъщност прецизно и последователно биват лишавани от него всекидневно. И проблемът, поне според мен, не е нито в теоретичния феминизъм, нито във формите на господство, въпреки че точно там е болезнената точка на текста. Проблемът е в субектите на господството във всичките му измерения — както неосъзнати, но и по-лошо — осъзнати.

Много кратък, удачен според мен финал на този текст е един кратък цитат от „Покана за екзекуция“ на Набоков, който умишлено не е част от епиграфите в началото (множеството начала на текста). Това е моментът, в който затвореният и осъден на смърт Цинцинат вижда изписани върху стените на затвора „с разкривени детски букви“ следните думи: „ще глобявам писателите и подпис: директорът на затвора“. И това пак е форма на надмощие. Може би най-валидната днес. И най-(не)осъзната.