Паралелни повествования

Ванцети Василев

Този текст се е наместил между документалистиката, личния спомен и литература. Пред вас имате семейна сага, запечатана в спомените на едно дете, чийто баща бива изпратен в лагер от комунистическия режим в България, в паметта на един млад мъж, който се опитва да удържи на напора на тоталитарната държава, на един емигрант, който бяга оттатък желязната завеса и се превръща в американски инженер, и накрая на един писател, който се връща да разкаже.  Това са спомените на Ванцети Василев и неговият опит да тръгне по документалната следа, оставена от сблъсъка на семейството му с комунистическата държава и нейния репресивен орган „Държавна сигурност”.
Самият Ванцети казва, че пише този текст, за да запази спомена за баща си – един от най-изявените анархисти в югозападна България преди, а и след 1944 г.  – Димитър Василев Стоянов. За да не позволи на забравата да се намести там, където е мястото на личния спомен, но и на историческата памет.
Материалите в текста са събирани като част от проекта „Кураж. Свързване на колекции. Културна Опозиция: Разбиране на културното наследство на дисидентите в бившите социалистически страни"  по програма "Хоризонт 2020" на Европейския съюз за научни изследвания и иновации. Спомени, които са хоросанът, спояващ документалните извадки, обаче излизат за първи път.  Това са „Паралелните повествования”, в които първо те пишат, а той помни, за да може накрая също да напише.
Ванцети Василев е  автор на четири книги: „Семената на страха“ (1991) – споменът му за живота в тоталитарна България и за бягството му в САЩ; „Влаковете на Рим“ (2006), „Разкази от нюйоркската библиотека“ (2011) и Да опаковаш вятъра“ (2013), първата книга на български език за проектите на тандема Жан-Клод и Кристо.

Уместно е да започна с обяснението, че това литературно начинание е опит да свържа две паралелни във времето повествования. Единият повествовател е индивид, това съм аз, а другият е колектив - този на органите на Държавна Сигурност и техните сътрудници. Това стана възможно след Промяната (1989 г.), когато гражданите в страната, в това число и аз, получиха достъп до досиетата си. До този момент повествователите не знаеха, че бяха писали един за друг.

Наричам начинанието литературно, защото подсъзнателно от чиста документалистика превърнах документите, извадени от досиетата на Държавна сигурност и семейните ни архиви, които ме затрупаха, в хибрид или може би колаж, свързвайки ги с размисли, обяснения и допълнителни факти. Правех го импулсивно, заглушавайки вътрешни гласове, които ме питаха дали е целесъобразно и полезно всичко това. Към тази дискусия вътре в мен се обаждаше и глас, който казваше, че с бягството ми отвъд океана, животът ми в друго общество и придобитият там опит (от тоталитаризъм към демокрация) са предизвикали ферментацията на узряването ми. Недоволството ми от системата и омразата ми към нея, непокорството, което бях проявил индивидуално,  без да търся връзка с други хора – бяха ли се променили, бяха ли еволюирали, или вече ги бях отрекъл? Гледните ми точки - кои от тях се бяха променили?

Този текст е също така и завръщане към началото.

Родил съм се на 16 юни 1945 г. в град Радомир. Това е станало в седмицата, когато родителите ми са гостували на вуйчо ми (най-стария брат на майка ми), който живееше със семейството там. Наричам се обаче перничанин, тъй като след тази седмица, в която съм роден, до отиването ми в казармата през септември 1961 г. живях с родителите си в гр. Перник. Там завърших и средното си образование. Бях приет във ВХТИ - гр. София в 1963 г. и се дипломирах през 1971 г. В последвалата година работих като инженер-технолог в завод „Кристал“ (гр. Перник). Отново се върнах във ВХТИ - София като аспирант и защитих кандидатска дисертация. По това време започнаха моите лични сблъсъци с органите на Държавна Сигурност (ДС). Работих в Електротехнически институт  в базата му в с. Жабляно и завод „Електрик“ в гр. Радомир. Напуснах България нелегално през юни 1988 г. Периодът от раждането ми до бягството ми е описан в книгата ми „Семената на страха“ .

Решението да запазим някои документи от историята на семейството взехме заедно с майка ми още по време на юношеството ми. Фактически тя е инициатор и основател на колекцията, а аз - неин продължител. Майка ми, Марика Владимирова Стоянова, е родена на 31 декември 1919 г. с. Враня стена, Радомирска околия по съществуващите тогава демографски административни единици. Към предметите, които пазехме, добавих приложения (копия) от досиетата на баща ми и моето, след като достъпът до тях беше разрешен. Експонатите са подредени хронологично. С малки изключения, там където повествованието налага допълнителна светлина за някои събития, копията от документите (приложения) могат да бъдат с по-ранна или по-късна дата. Експонатите са оригинални, автентични, докато повечето от приложенията са копия.

 

Започвам с ЕКСПОНАТ №1. Това е документ за първото въдворяване на баща ми в ТВО “Дупница“ от 26 април 1945 г., разположен близо до гр. Дупница. Баща ми бе поел пътя си през българския ГУЛАГ. С този документ майка ми поставяше началото на колекцията. Подписът на управителя на Трудово Възпитателното селище е червен. Бе използвал  червено мастило. Тогава съвременните химикалки не съществуваха. Имаше мастилници, мастило, пера и перодръжки. Перата бяха метални. Мастилото, което използвахме беше синьо. Имаше и зелено, и червено, но те се използваха в специални случаи. Учреждението, което издаваше този документ, се нарича трудов лагер в Съветска Русия, в България наричат Трудово Възпитателно Селище, Общежитие или Училище, без яснота дали има разлика между тях. Или пък за лагерната администрация те им даваха някакво значение за размера, вида, целите, какви хора го обитават или не знам какво друго да предположа. Всъщност те са едно и също нещо - концентрационни лагери. Червеният цвят изисква подчинение (според кого?). Не само това, той заповядва и издава прозрачната заплаха за наказание при проява на протест и търсенe на законност. По това време майка ми е  бременна в седмия месец.

 

ЕКСПОНАТ №1

ЕКСПОНАТ № 2 е молбата на майка ми за освобождаването на баща ми и е с дата 2 май 1945 г. Прилагам копие от молбата й. Към молбата си тя прилага характеристика на баща ми, наречена „махленско свидетелство“, подписано от 37 (трийсет и седем) съседи и близки на семейството. Живеехме на ул. „Марица“ № 4 в „Пешовата махала“, първата махала на селището Перник, а къщата ни беше най-старата в града. Стените й бяха от плетени клони, измазани с кафява глинеста почва, смесена със слама. Винаги бе боядисана с охра, защото беше най-евтината боя.

Баща ми е освободен на 23 май 1945 г. Дали бременността на майка ми е умилостивила властите? Възможно е. Направило ли им е впечатление подписите на трийсет и седем граждани? Възможно е.

Аз се раждам 23 дни по-късно.

ЕКСПОНАТ №2

 

ЕКСПОНАТ № 3 е “Искането за уволнение“, от което става ясно, че уволняват баща ми от завод „Кристал“. Обявяват го за „враг на народа“. След това, на мен и на брат ми автоматично ни лепват етикета „синове на врагове“, впоследствие омекотено до “синове на бивши“. Това клеймо ще следва брат ми и мен през целия ни живот в така сътворения реален социализъм и ще бъде маргиналната идентичност на първото поколение деца на всички семейства, несъгласни с комунистическия режим. Университетите ще бъдат затворени за тях дълги години. Резолюцията и подписът на профсъюзния секретар са с червено мастило – цвета на комунизма, изискващ безпрекословно подчинение и лишаващ упоменатия от мисъл за оспорване, отново се появява в архивите на семейството ни. Датата на издаване на документа е 20 януари 1948 г. Тази история изисква веднага да се добави факта, че предхождащият го профсъюзен секретар по това време е бил баща ми, избран от работниците в завода, след което го свалят „от горе“ и назначават новия от същото място - „от горе“.

 

ЕКСПОНАТ № 3

ВРАГ НА НАРОДА! ВРАГ НА НАРОДА! ВРАГ НА НАРОДА!

 

Механизмът на въдворяване не е бил много сложен. Най-важната част от него е информацията, която се е събирала от агентите, назначени да следят и дават писмени донесения за тези, така класифицирани от органите на Държавна сигурност, „врагове на народа“. Въз основа на агентурните донесения, по-висшият ешелон на репресивния апарат е взимал своето решение за подложения на наблюдение индивид. Като илюстрация за процеса, отнасящ се до моето семейство, прилагам ПРИЛОЖЕНИЕ № 1  – копия от донесенията на агент „Боре“, който следи баща ми в периода преди въдворяването му (1948 г.). Активността му е видна; понякога има две сведения, написани в един и същи ден. Не мога да разпозная лицето, криещо се под този псевдоним, но по всичко личи, че се е ползвал с доверието на баща ми и останалите около него. Съдържанието на доносите е описание на храните, които събират за вече въдворените. Донесението от 29 април органите старателно регистрират, че е получено на следващия ден – 30-ти. Събрани са 50 яйца, 10 кг брашно, захар и сирене, а Цветана Джерманова донася още 5 кг брашно същата вечер. Агентът не пропуска да съобщи, че тя е изгонена от баща си, защото е поканила приятеля си Любен Джерманов у дома си (по-късно той става неин съпруг) и е приютена в нашия дом. С тези продукти у дома ще бъдат омесени и изпечени курабийки. Всички тези продукти трябва да бъдат предадени на Сашо от с. Извор, който вече е въдворен в ТВО „Богданов дол“. Казват на Александър Наков да отложи пътуването си през някои от селата, защото там вече са събрани помощите. Това би означавало, че ако е имало наблюдател, който да го следи, съответно ченгетата ще предначертаят маршрута на проследяването му. Темата за събиране на помощи за лагерниците доминира, но „Боре“ цитира и изказванията на баща ми по политически теми като това: „Западът има предимство, защото в западните демокрации има свободна полемика.“ Ако някой желае да прочете някоя книга, баща ми можел да предостави списък на книгите, с които разполагала библиотеката на анархистите, намираща се на ул. „Любен Каравелов“ № 62, пише агент „Боре“ в доноса си от 10 май 1948 г.. Адресът ми е познат. Това е домът на писателят Георги Жечев, на чийто таван живях две от студентските си години. Съществували ли са все още книжарниците, разпространяващи немарксистка литература? Историческите хроники със сигурност могат да определят периода, в който се установява болшевишката цензура и поставя на комунистическото „аутодафе“ всичко, което критикува установилата се диктатура. Мисля, че са. Дали баща ми бе проявил наивитет, доверявайки се на присъстващите у дома ни? Александър Наков, един от кръга съидейници на баща ми, бе ми разказвал, че когато трябвало да свърши нелегална работа, баща ми му написвал адреса на листче, той го зазубрял, след което изгаряли листчето. Но това става по време на така наречената „фашистка“ България. От доноса на агент „Боре“ тази информация е отишла при органите на ДС. Очевидно е, че висшестоящите са диктували и направлявали работата на информаторите. Така че оправданията на доброволните доносници, че са давали неверни сведения и измислици, са опит за прикриване на гузна съвест. Да наричаме хората от тайната полиция прости и невежи е прибързано. Да, имало е простаци и невежи, без образование, но главната им маса е била съставена от хитри, жестоки и ограничени хора. А наивитетът на баща ми не е бил нищо друго, освен вярването му, че може свободно да изповядва идеите си в което и да е общество. Останалата преобладаваща част от доносите показва събирането на храни и помощи за въдворените и техните близки.

ХРАНА ЗА ЛАГЕРИСТИТЕ! ХРАНА ЗА ЛАГЕРИСТИТЕ! ХРАНА ЗА ЛАГЕРИСТИТЕ!

Казват, че първият съзнателен спомен от живота е от около 3 годишна възраст и по-сетне. Аз помня, че вървях по прашен каменист път. Беше жега, носех къси панталонки и сандали, значи е било лято. До мене вървеше друго момче. Гонехме се напред по пътя, спирахме, смеехме се, хващахме се ръка за ръка, продължавахме и приказвахме. Това бе първият ми истински приятел. Зад нас вървяха майките ни - моята и неговата. Отивахме в ТВО „Мина Николаево“ на свиждане с въдворените ни там бащи. Бяхме отново заедно във влака обратно до София. Повече не се видяхме, а от името му не остана следа. По-късно с майка ми се опитвахме да сглобим мозайката от тази случка, но освен че въдвореният заедно с баща ми е бил лагерист, нищо друго не дойде на мястото си. Прилагам няколко копия от документи, свързани с няколкото въдворявания на баща ми от ТВО Перник (Куциян), ТВО „Мини Николаево“ и ТВО „Белене“ и последвалите пре-въдворявания (ПРИЛОЖЕНИЕ № 2).

 

Един от документите казва, че баща ми е пристигнал в ТВО „Мини Николаево“ на 15 март 1949 г. В заповедта за въдворяването се сочи срок от 1 година. Два дни след пристигането си баща ми пише оплакване, в което се оплаква от слабата храна и въшките в лагера. Донесението за това оплакване до висшестоящите носят датата 17 март 1949 г. и обяснението, което принуждават баща ми да напише защо се оплаква, са ПРИЛОЖЕНИЕ № 3. Когато четях този документ си представих ужаса у баща ми, който е предизвикан от хигиенните условия в лагера. Почнах да го опознавам в това отношение след седемгодишната си възраст, т.е. след като се върна от лагерите. Наблюдаваше дали аз и брат ми спазваме дневния режим, започвайки с утринна гимнастика, миене на зъби и тяло, оправяне на леглото, а вечер, скатаване на дрехите, но най-учудващото за моята възраст бе, че наложи на всички ни да не пием вода директно от каната, гарафата, дамаджаната или бутилката, а всеки да има собствена чаша, която той проверяваше дали поддържаме чиста. Забележката му по отношение на лагерната храна е иронична, поне така аз я схващам, и всъщност това най-вероятно бе вбесило лагерните власти. Условията в лагера са еднакви за всички. Въшки има у всеки, независимо дали е лекар, бивш офицер, народен представител или прост селянин, който трудолюбиво си е обработвал земята, но баща ми дръзва да се оплаква, при това писмено, за което трябва да бъде наказан. Звучи парадоксално, нали? Да ти заявяват в лицето, че си докаран, за да бъдеш унищожен (това го заявяват почти без изключение всички коменданти и началници в йерархията на лагерната управа), а ти да се оплакваш от въшки, вместо да се пощиш и да се стремиш да оцелееш.

УБИВАМ 7-8 ВЪШКИ НА ДЕН! ЧОРБАТА НЕ СЕ РАЗПОЗНАВА ОТ КАКВО Е! УБИВАМ ПО 7-8 ВЪШКИ НА ДЕН! ЧОРБАТА НЕ СЕ РАЗПОЗНАВА ОТ КАКВО Е! УБИВАМ ПО 7-8 ВЪШКИ НА ДЕН! ЧОРБАТА НЕ СЕ РАЗПОЗНАВА ОТ КАКВО Е!

Лагерът в с. Николаево е затворен през юли същото лято на 1949 г. (по данни от книгата на Борислав Скочев „Концлагерът „Белене“ 1949 -1987). Оплакването на баща ми не довежда до подобряване на условията и храната в лагера. Вместо това резолюцията на управата върху оплакването му нарежда да се разследва случая и ако има достатъчно доказателства, баща ми да бъде даден под съд, а ако няма такива, да се намерят. В нея има и предложение той да бъде пре-въдворен в ТВО “Белене”.

ТАКИВА ДА СЕ НАМЕРЯТ! ТАКИВА ДА СЕ НАМЕРЯТ! ТАКИВА ДА СЕ НАМЕРЯТ!

Не мога да намеря документите, в които могат да се видят датите кога става това преместване. Първите 2 групи от лагера в с. Николаево пристигат на I-ви обект в Белене в началото на юли. Твърде възможно е той да е бил в една от тези групи. В един пощенски запис, който майка ми бе запазила в колекцията, удостоверява, че (тя) е изпратила 2,000 лева на баща ми до лагера „Белене“. Пощенското клеймо върху разписката е от спестовна каса в гр. Перник и носи датата 23 ноември 1949 г. Заповеди № 213 от 9 май 1950 г. и № 418 от 16 юли 1950 г. сочат, че баща ми е пре-въдворен два пъти за по 6 месеца в лагера „Белене“. Самата дума „пре-въдворяване“ свидетелства, че баща ми вече е бил на острова предната година. Детският ми спомен придобива и времевите си очертания – четиригодишен съм и вървя по пътя към един от лагерите на българския ГУЛАГ до с. Николаево, май или юни 1949 г.

Последва едногодишно пре-въдворяване. Баща ми продължава да е на първи обект. Пожарът в една от землянките от плетени върбови клони се случва на 10 ноември 1950 г., при което изгарят няколко от тези лагерни помещения (по данни на Петър Байчев в книгата му „Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене (1948-1953), Сиела 2014 г.). Един от заподозрените е баща ми. Заповядват му да изкопае яма, която надхвърля ръста му, нареждат му да съблече дрехите си. Остава гол, дори без долно бельо. Престоява в ямата 24 часа. Нощните температури вече падат под нулата. Управата на лагера прави разследване на пожара. Не намират никакви следи и доказателства за умишленото му предизвикване. В заключение стигат до две предположения за причината за пожара - късо съединение в една от бараките (според Байчев) или другото, че горяща свещ се е наклонила към върбовите клони на плетените стени и ги е подпалила. Случката ми е разказвана поотделно от лагеристите Васил Тодоров Йорданов (Народа), Стоян Хубенов (Тянката), Александър Караилиев (Карата) и Гено Пешев Даскалов.

Маларията, от която баща ми е заболял по време на затворническите си години, засилва симптомите си след този инцидент. В една от отворените зелени картички от лагера, той успокоява майка ми: „успях да се снабдя с хинин“.

УСПЯХ ДА СЕ СНАБДЯ С ХИНИН! УСПЯХ ДА СЕ СНАБДЯ С ХИНИН! УСПЯХ ДА СЕ СНАБДЯ С ХИНИН!

В семейството ми аз и баща ми имаме досиета. На няколко места в тях, когато споменават майка ми, добавят, че тя също се води на отчет в службите. Прилагам ПРИЛОЖЕНИЕ № 4, съставено от копие от молбата й, която тя написа до Комисията за досиетата, отрицателният отговор от същата Комисия, както и две копия от „Справка“ от 1975 г. за мен и „Предложение“ от 19 април 1975 г., изготвени от кап. Божилов, от които става ясно, че службите я водят на отчет под кодовото название ДОН „Пчеларя“ с рег. №15222. В “Предложението” капитанът твърди, че майка ми е натоварена от анархистите да открие „провокатора“ сред тях, в чиито среди е имало агенти на ДС. В същия документ се предлага майка ми – Марика да бъде следена от Ванцети. Според тях най-подходящият човек съм бил аз !!! Поставям три удивителни заради абсурдността на това предложение. От текста не се разбира, че това е майка ми, не се и споменава умишлено.

ДА СЛЕДИ МАЙКА СИ! ДА СЛЕДИ МАЙКА СИ! ДА СЛЕДИ МАЙКА СИ!

Капитанът е мой съселянин. Има много интересна биография, бих казал. Баща му се скарва с негов съсед и го убива. Спорът бил за земя. Оттук нататък започва биографията му, лаконично изразена с думите: „В затвора попадна на хора и стана човек, т.е. комунист“ затвърждавайки традицията според Вапцаровата “Вяра”. Синът започва кариерата си в Държавна сигурност и е в отдела, който наблюдава анархистите и техните семейства. Срещите си с него описах в „Семената на страха“. Последната ми среща с него не е включена там, поради простата причина, че се случи след Промяната, по времето, когато започнах да се връщам в България. В един летен ден вървях пеша от вилата ми в с. Враня стена до гарата на влака в гр. Земен. Обичах да вървя по този път пеша. Неговата вила бе до пътя в селото между моето и железопътната гара. Срещу нея през пътя бе зеленчуковата му градина. Неприятно усещане обзема хората, когато някой ги наблюдава незабелязано. Подобно усещане завладя и мен, когато минавах покрай градината му. Усетих пронизващ поглед. Спрях и се обърнах инстинктивно в посоката, от която идваше и го видях, подпрян на мотика между редовете зеленчуци. Когато разбра, че е забелязан, тялото му се сви в отбранителна позиция. Точно там шосето стоеше по-високо от градините под него, може би с един метър, ако не и повече. Имаше много символика в тази среща - човекът, който ме е наблюдавал и следил потайно през една част от живота ми, стоеше пред мен смален сред лехите, сякаш бе навел глава да се моли. Почувствах се по-силен от него. Поздравих го учтиво и го попитах как е. Разменихме няколко баналности за това как са зеленчуците тази година и каква реколта очаква, а аз - докъде съм стигнал с моя строеж. Накрая му зададох въпроса: „Какво стана с вашия социализъм? До тук ли го докарахте?“ Отговори ми с глух тон: „Мани, мани, не ме питай!“ и се шмугна между притките с фасул.

МАНИ, МАНИ, НЕ МЕ ПИТАЙ! МАНИ, МАНИ, НЕ МЕ ПИТАЙ! МАНИ, МАНИ, НЕ МЕ ПИТАЙ!

Най-вероятно досието на майка ми е унищожено. Желаех много да прочета отчетите на ДС за тридневния ѝ арест на Коледа 1949 г. (когато все още се празнуваше по стар стил на 7-ми януари) и как е описан разпитът ѝ. Началникът на пернишката милиция кап. Минков я посреща с въпроса: „Казвай къде е съпругът ти?“ и преди да е получил какъвто и да е отговор ѝ нанася жесток юмручен удар в лицето. Главата й се удря в стената зад нея, от носа ѝ руква кръв. Описал съм този спомен на майка ми в “Семената на страха” (стр. 103-104). В паралелната книга, която ДС пише за семейството ми, няма случаи на физическо насилие.

ЮМРУК В ЛИЦЕТО НА МАЙКА МИ! ЮМРУК В ЛИЦЕТО НА МАЙКА МИ! ЮМУРУК В ЛИЦЕТО НА МАЙКА МИ!

ЕКСПОНАТ № 4 е дипломата на майка ми от Стопанското училище в Земен. Като награда за завършването му тя получава подарък от баба ми и дядо ми крачна шевна машина „Науман“. В деня на получаването ѝ майка ми позира щастливо усмихната до нея, заобиколена от братовчеди и приятелки. Годината е 1935, а машината е на шосето пред къщата ни в махала „Маневци“ на с. Враня стена (ЕКСПОНАТ № 5). На тази снимка майка ми е втората от ляво на дясно, положила дясната си ръка върху рамото на малко момиченце. Това е голямо събитие в живота на хора от беден край като нашия. Машината стои все още в коридора на последния дом на майка ми.

 

ЕКСПОНАТ № 4

ЕКСПОНАТ № 5

 

ЕКСПОНАТ № 6 представлява колекция от девет пощенски картички, светлозелени на цвят, осем от които са адресирани до нас. Подателят е баща ми. Пощенското клеймо върху тях е на ТВО “Белене“. Деветата е от брат ми до баща ни, написана на 22 май 1951 г. Щастлива случайност за колекцията ни е, че той бе успял да я запази. Отбелязвам този факт, тъй като част от кореспонденцията ни в двете посоки се губеше. Картичките са отворени, за да не затрудняват цензурата. Писма, затворени в пликове, не са били разрешавани. За мен тази кореспонденция е “родителско възпитание с дистанционен контрол“. Намирам го за много сполучливо сравнение - вече едва ли не всички технически постижения се контролират и управляват с малките призматични синтетични кутийки, ала баща ми не бе притежавал такава. От концентрационния лагер, където баща ни се е борил да оцелее и остане жив, се е опитвал и да ни възпитава. В едно от писмата си гълчи брат ми, че прави правописни грешки и го съветва да работи върху почерка си. Радва се, когато научава, че вече и аз мога да пиша. Препоръчва ни да прочетем книгите “Четвъртата височина” на съветската писателка Илина, „Стас и Нели” на Хенрик Сенкевич и “Сребърните кънки“, за която баща ми бе пропуснал да посочи автора. В следващите писма се интересува дали сме ги намерили и прочели. „Стас и Нели” (ЕКСПОНАТ № 7) е реликва в семейството ни. Не всяко семейство имаше средствата да купува книги по това време и ние бяхме в това число. Благодарение на родителите на майка ми и заплатата на дядо ми по бащина линия, както и нищожния приход на майка ми от шивачеството, ние не гладувахме. Но ставаше въпрос за възпитанието на децата, където четенето на книги стоеше в основните му дейности. 

 

ЕКСПОНАТ № 6

ЕКСПОНАТ № 7

 

Книгата е на издателство „Хемус“, първа и втора част и струваше 350 лева. Съучениците ми я гледаха завистливо и много от тях искаха да я прочетат. И аз я давах, докато един от тях ми я върна без първите 32 страници. За известно време успявах да скрия повредата, но не за дълго. Последва мъмрене и строга забрана да се изнасят книги от дома ни. В друга картичка баща ни изразява загриженост за сливиците на брат ми, от които брат ми имаше чести оплаквания. Вероятно майка ми бе споделила с него този факт. „Не му разрешавай да пие студена вода!“ пишеше баща ни и препоръчваше лекар от кръга на неговите познати. Тогава извадиха третата сливица на брат ми. Макар и на далечно разстояние, баща ни живееше с нас. Приходът от шиенето на майка ми бе полулегален. Частната дейност бе забранена. Властите си затваряха очите известно време, виждайки, че в семейството ни няма работник, носещ постоянен приход, но като че ли правеха това, защото две модни шивачки, съпруги на партийни членове в градската администрация подържаха частна клиентела. Те обаче шиеха за по-заможна клиентела, докато майка ми шиеше за бедното съсловие и цените ѝ бяха много ниски. ЕКСПОНАТ № 8 и ЕКСПОНАТ № 9 са две снимки, които изпратихме на баща ми. Тази, на която стоим с брат ми пред стената на къщата ни, на която пише ОФ. Това беше наивен опит да покажем на мъчителите на баща ни, че подкрепяме Отечествения Фронт, след като самият Отечествен Фронт напомняше, на членовете си и не само на тях да украсяват стените си с лозунги и слогани за социализма; но когато една машина, нека да си я представим като валяк, се движи и прегазва всичко по пътя си в името на някаква утопия, всички трикове и опити да се измъкнеш от нея бяха допустими.

 

ЕКСПОНАТ № 8

ЕКСПОНАТ № 9

 

Бих нарекъл тези прояви принудителни комунистически графити, които бяха част от социалистическия реализъм. И те могат да бъдат поставени в групата социалистически лозунги, които Вацлав Хавел описва в есето си „Силата на безсилните“ през 1978 г., тълкувайки лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, написан върху хартия и стърчащ сред зеленчуците на чешки магазин. Хавел нарича това поведение подчиненост и поробеност. А можеше ли да се реагира по друг начин в тези времена? Можеше, ако неподчинението беше масово. Тези, които не се подчиняваха отиваха в лагерите. Есето на Хавел бе издадено в България едва след падането на комунизма. Намирам тази подчиненост на масите за разумна. В подкрепа на извода си споменавам само за горянското движение у нас, една от първите съпротиви в социалистическия блок, останала незабелязана от международната общност и удавена в кръв. Горянското движение не е масово, но все пак срещу горянските чети, комунистите изпращат редовни войски, превъзхождащи ги неколкократно и по численост и по въоръженост с модерни за времето си оръжия. Контрастът в това съотношение и размери и пълното унищожение на горянското движение са пазени в дълбока тайна. Всяко разгласяване на каквато и да е форма на съпротива би повдигнало духа на противниците на комунизма. Подробностите около горянското движение станаха известни едва след Промяната. Една от вуйните ми е имала връзки с горяни, заради което заплатила с няколко години от живота си, въдворена в с. Ножарево. Само това ми бе известно. Обреченият бунт на горяните е неравна битка между два основни принципа на две различни общества - на частната собственост от една страна и на държавната от друга. Не ни остава нищо друго освен да намерим и гроба и на последния горянин, да му издигнем паметник и да зададем въпроса на „другата“ страна с цената на какво бе одържавена частната собственост и какво постигна?

ГОРЯНИТЕ! ГОРЯНИТЕ! ГОРЯНИТЕ!

Баща ми никога не получил тези снимки. Добре, че предвидливо бяхме извадили по няколко бройки от всяка.

ЕКСПОНАТ № 10 е снимка на няколко мъже, единият от които е баща ми, правещи тухли с калъпи. Предполагам, че това е лагера в с. Богданов дол. Това е допълнителна дейност, към основната - да копаят и изкарват въглища. Не мога да си обясня как е била заснета при съществуващия контрол и наблюдения в лагерите. Но не мога и да твърдя със сигурност, че е от там, защото езикът на тялото на хората на снимката, не прилича на това на лагерници, а дрехите не са така износени и окъсани. също. Лагерът е бил близо до ж.п. линията Кюстендил-София. Управата на лагера е командвала обръщане с гръб към влака за да не бъдат забелязани от преминаващите влакове. Спомням си, че баща ми бе работил като тухлар, занаят който бе научил в лагера. Мечтаеше да построи нова къща за семейството ни. Все пак, има много живот и надежда в тази снимка и затова я оставям като експонат в колекцията.

 

ЕКСПОНАТ № 10

 

Вторият ми спомен от детството е пътуването ми до с. Белене. Баща ми беше получил разрешение за свиждане и в един горещ летен ден двамата с майка ми пътувахме с влака до гара Левски, където преспахме в чакалнята. Едва ли може да се нарече преспиване върху неудобните дървени пейки и ожесточените атаки на комарите. Този мой спомен може да се прочете в „Семената на страха“, както и онлайн във (Faktor.Bg.com) "Понтонният мост". Това е ПРИЛОЖЕНИЕ № 5. Началото на пътя на баща ми в Българския Гулаг е удостоверено от запазените документи. Но краят на този път е неясен. В моите спомени баща ми се прибра в топъл есенен ден. Беше толкова изненадващо, че когато силуетът му се появи на отворената врата кракът на майка ми, който въртеше крачната машина „Науман“ се опита да спре колелото, а се заплете в него. Глезенът й щракна и се пукна. В детския ми свят от звуци този се заби като пирон и така остана като асоциация за връщането на баща ми. Моите спомени не избледняват, а стават по-ярки с годините, по-болезнени, сякаш вътрешен скулптор ги дълбае и те добиват релефни очертания вътре в мен. Не помня годината. Струва ми се, че беше след смъртта на Сталин. В документ за престоя му се твърди, че е освободен в края на 1951 г. Друг документ, носещ дата от 1952 г. му противоречи, удостоверявайки, че баща ми все още е в лагера. Най-важният свидетел, който може да говори с точност, е майка ми, но тя вече не е между живите. През 1952 г. и 1953 г. са освободени две големи групи с лагерници. Баща ми е в една от тях, но нямам доказателства.

Третият спомен от тези години е внесен допълнително в паметта ми от майка ми и някои от най-близките приятели на семейството, бивши лагеристи. На пернишката гара майка ми се реди на гишето за да купи билети за гара Левски. Там сменяхме влака и продължавахме с друг към с. Белене. Майка ми ме е хванала за ръка. Аз, обаче съм използвал свободната си ръка, протягайки я напред, сочейки с показалеца си портрета на Георги Димитров, изричайки думите: „Този плостак Геолги Димитлов затволи нашите татковци.“ Искал съм да проявя детския си героизъм и друг път, изправен пред същия портрет, но на друго място, заемайки позиция по далече от майка ми. Само че при вдигането на пръста ми към портрета, майка ми вече запушвала устата ми с ръка. И така при всеки следващ опит. Бе ѝ отнело време и търпение - портретите на вожда висели по стените навсякъде, а моята възраст и детски инат ми пречели дълго време да разбера защо са ми забранявали да казвам истината. Никой не си спомняше от кого съм заимствал това изречение. Вероятно съм имитирал някой от близките ни лагерници, стоящ пред портрета на “вожда”. По-късно разбрах, че трябва да се науча да бъда предпазлив, че хората си изграждаха общества, в които съществуваха ограничения и закони, чието нарушение бе опасно. Зa опит, подобен на моя, бях чувал да говорят често деца на концлагеристи.

СОЧА С ПРЪСТ! СОЧА С ПРЪСТ! СОЧА С ПРЪСТ!

 

Само две свиждания бяха разрешени на баща ми в ТВО “Белене”. След първото, което се случва през 1949 г., баща ми пише (върху една от картичките), че времето не е достигнало да си поговорят с майка ми. И задава въпроса защо все още няма писмо от нас след свиждането. Няма нито дума за мен. Това ме навежда на мисълта, че аз съм посетил Белене при следващото през 1950 г. Иначе не би липсвал коментар на баща ми като: „синът е пораснал, но е слабичък“ или нещо подобно, което той никога не би пропуснал.

   Други спомени от детството нямам.

 Години по-късно, когато повечето ТВО-та бяха затворени и много от лагерниците се завърнаха, започнах да записвам спомените на някои от тях. Главно на онези, които намирах, че няма да ме предадат. Нямам отговор каква е била вътрешната ми мотивация. Въпросът е от естество, което се нуждае от анализа на психиатър. Но да се опитам да поразсъждавам самият аз. Вероятно подсъзнателно съм знаел, че някой ден ще ги преразкажа. Срещите и гостуванията на хора, преминали през Българския “ГУЛАГ” продължаваха у нас, а те винаги си спомняха за преживяното. Започнах да задавам въпроси. Исках да ми описват с детайли някои случки. Питах има ли някой да е водил записки или дневник за тези години и тези места. Отговорите, без изключение, бяха отрицателни. „Местеха ни често, претърсваха ни постоянно! Как да водиш записки?”. (По-късно се оказа, че няколко лагеристи, са успели да изнесат записките си и от тях излязоха чудесните, но и потресаващи книги: “Куциян” на Йордан Вълчев и “Малка справка” на прокурора Байчев, който успял да скрие и по-късно да изнесе около 250 рисунки и скици, рисувани по време на въдворяването му в ТВО “Белене“). Информацията, която получавах, набъбваше. Имах много добра памет, но за да запомня по-добре историите им, след някоя среща с лагерник, се усамотявах в стаята си и написвах разказаното. Прочитах го един, два пъти, след което го изгарях в тоалетната. Тоалетната ни в тези години бе външна, отделна постройка в дъното на двора. Интуитивно или внушен от предпазливостта на хората, които бяха съдени, преследвани и набедени от комунистическата власт, пазех спомените си само в моята памет. Тук илюстрирам правилността на поведението си с два документа, взети от досието на баща ми. Първият е снемането на отпечатъци от пръстите на баща ми ПРИЛОЖЕНИЕ № 6).

ПРИЛОЖЕНИЕ № 6

 

Един от информаторите за баща ми (агент „Николов“) е бил натоварен да снеме отпечатъци на пръстите на му. Баща ми e имал пистолет марка „Валтер“. Така казваха някои от съидейниците му. “Николов” донася на баща ми масло за смазване на пистолета си, което е поискал. То е в шишенце, поставено в картонена кутия с формата на пирамида. Върху нея се виждат няколко отпечатъка на пръсти. На следващия ден баща ми му връща маслото. Резолюцията върху документа препоръчва да се снемат отпечатъците и на информатора, тъй като се съмняват в уменията му да изпълнява задачи от този род. Такива действия вече не съществуват, защото държавата получава „доброволно“ отпечатъците на своите граждани.

От досието на баща ми разбирам, че службите са знаели за съществуването на пистолета и в отчетите и планирането на работата на агентите, задачата да се открие мястото, където баща ми го крие, е постоянна. Агентите пишат в доносите си, че баща ми е останал само с един куршум в пистолета си. Чета “Планът” за провеждане на агентурно оперативно мероприятие от 24 април 1961 г. от досието на баща ми. Стигам до 7-ма точка и се вцепенявам: “Да бъде проучен синът на обекта - ученик, какви слабости има, с какви ученици дружи в училище и по местоживеене и да бъде подбран ученик, чрез който да му подхвърлим патрони за пистолет с цел изясняване дали знае нещо за пистолета на баща си.” Не се споменава за кой от синовете става въпрос. Брат ми е завършил Минния техникум и отбива военната си служба. Ученикът съм аз. Не съм навършил шестнайсет години и съм в девети клас на Втора гимназия "Христо Ботев" в Перник. Излизам от вцепененито и напрягам паметта си да си спомня кой беше този съученик, който ми "подхвърли" патрон за пистолет, бронзово цилиндърче с объл оловен край и няколко празни различни по размер гилзи. Не мога да си спомня. Патрончето и гилзите стояха дълго време в чекмеджето на шевната машина на майка ми.

Следите за притежание на пистолет са две: едната от тях е справка, в която баща ми декларира, че е предал притежавания от него пистолет в полицията на следващия ден след разбиването на затвора във Варна на 8 септември 1944 г. Но той е вътре в затвора. Това означава, че пистолетът е бил внесен отвън. Майка ми пътува до Варна с влак, но тя не е носила оръжие със себе си. Надали някой от тях лъже, защото това може да бъде проверено в архивите на полицията; другата следа е косвена - в продължение на години баща ми търси качествено масло за смазване на пистолета си или поне така пишат няколко от информаторите в доносите си. Един друг въпрос възниква с пълна сила: защо, след като са получили информация, ченгетата не се направили изненадващ обиск на къщата ни? Пистолетът не е видян от никого. Дали това не бил блъф на баща ми, предупреждение, че ако има каквото и да е нахлуване в дома ни, то може да бъде наказано. След смъртта му, мои братовчеди, служители на ДС продължаваха да ме питат знам ли къде е пистолета, но той не се намери никога.

Следващoто ПРИЛОЖЕНИЕ № 7 е поредица от копия на документи от досието на баща ми, които свидетелстват за един от двата несполучливи опита на ченгетата от ДС да инсталират подслушвателно устройство в дома ни. Не зная дали трябва да се вземе за чиста монета твърдението им, че са несполучливи. Кодовото название на мероприятието (така ченгетата наричат този си вид незаконни действия) е акция „Родопа-К“. То е предназначено за обекти без телефонни линии. Ние нямахме защото, телефонът по това време беше лукс за повечето хора от нашата черга. Не съществуваха достатъчно телефонни линии и не на всеки се предоставяше възможността да си вкара телефон. Подслушвателното устройство е трябвало да бъде монтирано скрито някъде в камуфлажа (това е значението на „К“ в кодовото название) в дома на наблюдавания. Тук добавям и копие от ръчно нарисуваната от някой агент карта на къщата ни, стаите, разположението на къщите на съседите. Направена е много акуратно. Използват и схеми от предишни години по описания на информаторите, съседите и служещите в МВР, посетили дома ни. Започват да обмислят каква операция да приложат. Най-грандиозната, да влязат в дома ни, когато вътре няма никой, е почти неприложима. Баща ми почти не излиза, а неговият баща, т.е. дядо ми ходи много рядко да пазарува. „При тези много редки случаи, когато това може да се осъществи се изправяме пред задачата да евакуираме много висок брой (40-50) жители около тях”- казват рапортите. Въпреки цялата налудничавост на тази акция, тя е била обмисляна. Срещу нас живееше чичо Р. Уважавах го. Често разговаряхме. Най-малко бях предполагал, че той е един от информаторите. Караше автобус от извънградската мрежа. Работи като „шоовиор“ - пише капитан от отдела за него в една от справките. Агентурните му донесения бяха много точни: кой ни е посещавал, времето, сам или с придружители, описание на дрехите им, възрастта им, часа на напускане.

В случая с баща ми за съдействие ДС призовава (или заповядва на) лекаря с партиен билет да участва в акцията. Едва ли е необходимо да споменавам, че всички тези действия са незаконни, не защото никъде в досиетата не намерих разрешения на съответните съдебни инстанции за прилагането им, а само поради простата причина, че произволът на комунистите бе безграничен. Той съществуваше.

Лекарят с партиен билет се именува д-р Миленков. Той е “честен” лекар, положил Хипократова клетва. Д-р Миленков внушава на баща ми, че се нуждае от кислороден балон, който трябва да се включва на всеки 20 минути, за да му допълва недостига на кислород. Лекарят следва указанията на ДС. Честотата на включване на кислородната апаратура принуждава пациента да не се отделя от устройството, т.е това го поставя на 24-часово подслушване от монтираната в него “бълха”. Приложените документи (справки, рапорти, планове, 2 скици на разположението на къщата ни от различни години и предложения) са общо 25 страници. Баща ми е имал проблем с дишането, но не в остра форма, но все пак съветът е произнесен от вещо лице, т.е. лекар с репутация в неговите очи. Той се съгласява и д-р Момчилов донася кислородния балон. Устройството обаче не предава никакви гласове, никакви разговори. В главите на ченгетата се поражда подозрението, че лекарят лъже, че е внесъл апарата у дома ни. Нареждат му да го изнесе под претекст, че кислородът е свършил, а те го чакат в близост до нас. Подозрението се оказва несъстоятелно - д-р Момчилов им предава апарата лично. Проверяват апаратурата в техническата работилница. Оказва се, че не функционира. Внедряването на устройство М “Родопа-К” по акция М-15 се оказва несполучлив опит заключава Справката от 28 август 1970 г. Eдно не съвсем неоснователно предположение  към останалите бе, че ДС е използвала дома ни като тренировъчен лагер за кадрите си, а баща ми като опитна мишка в лабораторията им или като крушата в тренировъчната зала на боксьорите. Сред документите намирам и предложението да бъде приложено „Мероприятие № 9“ спрямо баща ми, което означава да се проверява кореспонденцията ни. Това включва тази на дядо ми, на майка ми, на брат ми и моята.

 За набелязаните личности за наблюдение, притежаващи телефонни линии, кодовото име на акцията е било “Пирин“.

Липсват документи, които да твърдят, че решението за инсталиране на подслушвателните устройства е било взето с разрешението на съдебна инстанция. ДС бе всесилна и решенията ѝ са били вземани само със одобрението на ЦК на партията, а няма да сгреша, ако кажа, че са били съгласувани само с определени членове или лично на партийния ръководител.

ИНТИМНОТО В НАШИЯ ДОМ Е НАРУШЕНО! ИНТИМНОТО В НАШИЯ ДОМ Е ПОКУШЕНО! ИНТИМНОТО В НАШИЯ ДОМ Е ИЗНАСИЛЕНО!

 

По-късно разказите на осем лагеристи, един от които баща ми, включих в започнатия ръкопис. Означавах лагеристите с номера.

Лагерист № 1 е анархистът Александър Наков. В документите на ДС той е обект № 1218. Аз събирах данните за моите лагеристи по време на социализма. До този момент само книгата на Недялко Гешев описваше събитията в концлагера “Белене”. Информацията, която аз бях събрал, хвърляше допълнителна светлина за този мрачен период от историята на нацията ни. Времето, по което я събирах, означаваше, че всяко разкриване на тази ми дейност би ме отвело в затвора. Недостатъците, неточностите и пропуските в нея оставаха на заден план. Целях да провокирам преките участници и пострадали да я разширяват, докато се получи пълната ѝ картина. Последствията за лагеристите за това, че бяха ми разказвали лагерния си живот, също бяха предвидими. Първият въпрос към тях от страна на наблюдаващите ги ченгета би бил, предполагам: „Защо не донесохте, че лицето X се интересува от лагерния живот? За какво са му тези събития и лица участващи в тях?“ Освен това, първоначалното ми намерение да публикувам книгата си като „Самиздат“ налагаше да не посочвам имената ми. Сега вече мога да „осветя“ моите лагеристи. Лагерист № 1 бе разпознал себе си в „Семената на страха“. Дори бе участвал в разпространяването ѝ. Бе изпратил няколко бройки в библиотеки във Франция. Дали го бях провокирал да напише спомените си за онези години, за лагерите. Сигурен съм, че е така.

Все още е жив. Тази година (2018) навърши 99 години. Паметта му е свежа за 2-3 часа на ден, особено сутрин.

САМИЗДАТ! САМИЗДАТ! САМИЗДАТ!

Лагерист № 2 се оказа, че е бил информатор. Научих този факт, когато прочетох досието на баща ми. След излизането му от лагера ок. 1952 г. до началото на 60-те години неговите донесения носят истинското му име. След това го закодират. Бе среден на ръст, с набита фигура и набиващи се в очите стегнати мускули. Антропологически приличаше на българите от Македонския край. Когато се ръкуваше, с мен стискаше дланта ми като в менгеме. Очите му бяха игриви, шареха навсякъде. Разочарованието ми бе голямо, защото ми беше продиктувал марша на лагеристите. В моето досие нямаше доноси от него. Вероятно по негови съображения не бе правил това, предполагайки, че веднъж спомене ли името ми, това веднага ще доведе до последствия. А може би, когато ме попита защо се интересувам за тези години и дали искам да напиша книга, аз му отвърнах: “Книга трябва да пишете вие, преките участници. Тогава тя ще бъде автентична. Каквото и да напиша аз, ще бъде оскъдно!” Явно разсъжденията ми бяха подействали. Спазвам закона за досиетата и оставям името му неразкрито. Дочух, че се е уединил в някакво село в Южна България и пасе овце.

Лагерист № 3 е анархистът Никола Аршинков от гр. Самоков. Бих казал за него съвсем шаблонно: човек с много интересна и бурна биография. Имаше хубава къдрава коса и мустаци, които подстригваше в стила на мъжката мода на трийсетте години. Като ученик в гимназията в родния си град (Самоков) заедно с още двама съученика решават да убият директора на гимназията. Директорът е фашист, престъпен тип, както бе ми разказвал, а те са левичари. Написват името му на едно от три листчета и ги слагат в шапка. Всеки тегли едно листче. На него се пада листчето с името – той трябва да бъде екзекуторът. Убива жертвата с нож. Малолетен е, няма навършени 16 години и това го спасява от смъртната присъда. Осъждат го на доживотен затвор. В затвора лежи заедно с Любчо Баръмов, брат на Георги Димитров, анархист по убеждения. Баба Параскева, майката на Баръмов и Димитров, много религиозна жена, го вижда по време на едно свиждане с Любчо и се заинтригува от съдбата му. Не пропуска да му изпрати за всяка Коледа картичка, в която винаги пише, че в нейните молитви се моли за спасението на душата му. Картичката бе една от реликвите в неговата малка колекция. В нея имаше и тънка тетрадка с изповедта му за това как бе станал анархист. Всяка година си разменяхме по едно гостуване с неговото семейство. По време на едно от тези гостувания ми даде да прочета картичката и тънката тетрадчица. Бе изключително честен човек, работеше като дърводелец, професия, която бе усвоил в затвора.  

   Лагеристите № 4 и № 6 оставям неосветени, съобразявайки със закона.

   Лагерист № 5 е моят кръстник, Христо Колев. У него можеше да се види най-характерното, по което разпознавах анархистите - походката. Висок, с правилни черти и остър нос, мускулеста фигура, която показваше, че бе съчетавал четенето и образованието си с постоянен физически труд ходеше гордо изправен, тялото му сякаш казваше: „Няма да посегна на ничия лична свобода; не посягайте и на моята!“ Бе човек със собствена идентичност, топъл и сърдечен. Гостуваше ни често, аз също се отбивах у тях в къщата им на „6-ти септември“ близо до Малките пет кьошета, където живееше с майка си баба Злата и втората си съпруга Магда Герджикова. Идваше и на свижданията на баща ми, когато престоите в болниците ставаха по-продължителни. Помня, че веднъж ми зададе няколко въпроса: “Знаеш ли нещо за Независимото дружество за човешки права? Чул ли си за Едуард Генов?” Въпросите му по-скоро бяха подкана да проявя активност в борбата срещу диктатурата, а не желание да получи информация от мен. Той я имаше от други източници. Последната ми среща с него беше в средата на 80-те години. Исках непременно да чуя и неговите спомени от лагера „Белене“. Беше въдворен в родното си село Балван, без право да го напуска. Пристигнах на свечеряване. Предполагах, че така планирано моето посещение ще остане незабелязано от окото на ченгетата. Разговаряхме до среднощ. Попитах го защо не е приел предложението на Западна Европа да емигрира там. Държавна сигурност също бе опитала да го изгони от страната принудително. Отговори ми, че е роден в България и това е неговата родина. “Тук протече моята борба и тук ще завърши. Не желая да я напусна и никой не може да ме принуди!” – допълни. Не мисля, че се бяха опитали насилствено да го закарат на границата, както бяха изгонили други дисиденти. Допускам, че е имал съмнения за моето гостуване, че съм изпратен от службите да го посетя, въпреки че му бях разказал за срещите ми с ченгетата. Напуснах дома му рано сутринта, воден отново от съображения за предпазливост. Те обаче ме лишиха от възможността да разгледам къщата и двора със стопанските сгради.     

За това мое посещение нямаше донесение в досието ми. Бях се промъкнал между капките. Но то ме препраща към едно от многото нагли просташки обвинения към мен, от тези неграмотни и самонадеяни служители на закона, че не съм забранил на бащините си приятели да посещават дома ни, а още по-лошо – търсел съм контакти с тях. Включвах в защитните си доводи и факта, че те по-скоро посещават майка ми. „Тях ги свързва общо минало, аз не мога да забраня на майка ми да ги кани!“ – казвах, но нито веднъж не получих очакваното разбиране. Следваше отговорът: „Можеш!“ с обяснения какво да им кажа за да спрат да идват у нас. Бедни по дух, те нямаха представа какво можеше да се научи от тези хора. И не само от анархистите. Идваха земеделци, един широк социалист, един бивш кмет на Кюстендил с профашистки възгледи (така казваше баща ми и допускаше, че той “донася“ за него, но никога не му каза да не посещава повече дома ни). Идваше и комунист, залитащ понякога към Сталин и когато получих достъп до досието на баща ми, аз очаквах той да бъде най-злостния информатор. Оказа се точно обратното – бе защитавал баща ми, за което бе получил неколкократно мъмрения, а някои от справките за него в доносите на съпартийците му споменаваха, че изказвал съгласие с част от позициите на анархистите. От мен се искаше да спра тези хора да ни посещават и веднага след като привършвах със защитата си, слагах на лицето си усмивката на глупак, който не схваща за какво му говорят. Ченгетата знаеха много добре, че от тези хора можеш да чуеш неща, които другаде не можеше. Те се страхуваха от информацията, която отделният индивид можеше да получи от един свободолюбив човек. Към колекцията добавих книгата му „Израстването“, където той е написал кратко описание за баща ми и произхода на моето име.

Лагерист № 7 е жена. Цветана Джерманова или кака Цеца, както винаги съм я наричал. По повод една годишнина на баща ми тя бе написала във в. „Свободна мисъл” дълъг спомен за баща ми, който също е добавен в колекцията.

Когато слушах разказите на лагеристите умишлено се въртях около убийството на лагериста Иван Йондев от Кюстендил. Направиха ми впечатление разликите в детайлите, около него и най-вече създаването на мит за реакцията на лагеристите от хвърляне на клонки, цветя, камъни както във Вазовата “Грамада“, та до крайното изказване на един от тях: “Какви са тези измислици за клонки и камъни, ние треперехме от страх да не застрелят и нас !“. Тогава се надявах да предизвикам оцелелите лагеристи да напишат историите си. Със сигурност остават думите им, произнесени след убийството:

ТЕ УБИХА ЧОВЕКА! ТЕ УБИХА ЧОВЕКА! ТЕ УБИХА ЧОВЕКА!

Нямам право, според закона, да осветявам лицето С.А. от с. Мурено, описано в последната част на “Семената на страха” – „Свинете”. И той като мен отглеждаше свине и други домашни животни. Бях чул, че е бивш капитан от ДС и бивш комендант в лагера „Белене“. Създадох близко познанство с него поради две причини: първата - че беше един от хората в района, от които зависеше изкупуването на домашни животни; втората причина беше, че исках изповед на човек „от другата страна на барикадата“. В поредицата срещи с него ми беше казал, че е бил помощник комендант в лагера за срок от шест месеца през 1956 г. по време на Унгарските събития. Нямах достъп до състава на служещите в лагерите, с изключение на комендантите, прочули се със жестокостта си. За достоверността на разказа ми в книгата, се осланям само на неговите думи и тези на неговите съселяни.

Лагеристите случайно ли ми разказваха техните истории или бяха избрали мен да съхраня част от паметта им? Подържах връзка с тях, с някои от тях бях и приятел. Тази моя близост и контакти с тях бе дало повод на органите на ДС да ме обявят за анархист. Предположение, което са направили само заради опита ми да се държа и живея като свободен индивид или бях част от машината им за „създаване на врагове”, защото не бях съгласен с тях.

Срещите ми с органите на Държавна сигурност започнаха в средата на 70-те години. Бяха принудителни и нежелателни за мене, неприятни и съвсем откровено подсилваха чувството за страх у мен. Но бях попаднал в полезрението им и нямаше отърваване. Отговор за това получих, когато прочетох семейните досиета. Името ми се появява няколко пъти в донесенията на агентите в досието на баща ми. Първият от тях е съседът ни М. Беше завършил само 4-то отделение и имаше много нисък коефициент на интелигентност, всъщност беше от групата на най-простите хорица.. В доноса си за баща ми добавил и мен: “Синът им носи брада и прилича на анархист.” Наистина носех брада, бях студент, а той как беше стигнал до заключението, че приличам на анархист, не мога да си обясня.

НОСИ БРАДА! НОСИ БРАДА! НОСИ БРАДА!

Ако снимката в паспорта ти не е с брада, нямаш право да я носиш. Ако отидеш в паспортния отдел с „брадати“ снимки ти задават въпроса: “Художник ли си?“ и ако не си, пак нямаш право да си брадат.

От прочита на досиетата стигнах до извода, че досиетата са “прочиствани”. Номерата на страниците са задраскани и под тях е поставен нов, който винаги е по-малък от задраскания, т.е. от тях липсват страници. Кои и какви сведения са скрити? В досието на баща ми стои рапорт на служещ от ДС, в което той докладва за прочистването му. Датата върху този документ е близка до тази на писмото, адресирано до мен от състудент, което намерих в досието на баща ми, 14 януари 1967 г. В писмото си моят състудент ми напомняше да бъда точен с отговора си с моите предвиждания. Една дузина от нас, повечето от които деца на генерални директори на обединения или иначе казано деца на хора от висшия ешелон (аз правех изключение от това определение), играехме играта „Топ туенти предвиждания“. Не зная кой я бе измислил. Всеки от нас получаваше седмичната класация на поп-песните на „Топ Туенти” на радио Би Би Си и въз основа на нея, всеки участник трябваше да даде своето предвиждане за движението в класацията на отделните песни за следващата седмица. Слушахме редовно музикалните предавания на ВВС. Не помня имаше ли награди. Ако погледнем обратната страна на наградите, т.е. наказанията, много лесно е можело да ни поставят в групата на лица с „вражеско“ поведение или попаднали под „вражеско (западно)“ влияние, което можеше да доведе до нежелателни последствия. Не бях чул да има последствия за подателя на писмото, най-малкото защото беше син на бивш политзатворник със смъртна присъда, спасен от идването на комунистите на власт, а после и генерал (не помня от кои войски). А моят състудент стана дипломат от кариерата. Писмото показва, че за въпросната седмица на първо място са били „Бийтълс“ с песента си „Хелоу, Гуд бай“. На трето място са пак „Бийтълсите“ с Маджик Мистери Тур“. Какъв сладък спомен е това ПРИЛОЖЕНИЕ № 8. но какво търсеше то в досието на баща ми. Нямаше никакви обяснения от ДС как е попаднало там. Вероятно това е „Мероприятие 9“, или кореспонденцията на цялото ни семейство, която е била проверявана.

ПРОЧИСТВАНИЯ НА ДОСИЕТА! ПРОЧИСТВАНИЯ НА ДОСИЕТА! ПРОЧИСТВАНИЯ НА ДОСИЕТА!

Смъртта на баща ми е и епилога в досието му. В рапорта си от 6 октомври 1971 г. органите на Държавна сигурност предлагат да се „снеме“ от отчет, защото е починал на 7-ми октомври. Оповестяваха смъртта му един ден преждевременно. Административна грешка ли е датата върху документа? Или отново имаше намеса на партийната медицина? За какво намеквам? Последните си дни от живота баща ми бе прекарал в Онкологичното отделение в Дървеница. Имаше вторично заболяване: диабет. Няколко дни той не бе уринирал, а санитарката не бе намерила за необходимо да докладва това на лекуващите го или най-малкото да изпълни санитарните си задължения. Разбрах за това 30 години след смъртта му. Късно беше за разследване. И защо ще има външна намеса в смъртта на баща ми, когато е имало много възможности да бъде ликвидиран още в лагерите? Често размишлявам над това и всеки път го заглушавам с единственото възможно обяснение, че това е параноята, предизвикана от комунистическите репресии, от която страдат цели фамилии и 2-3 поколения.

ПАРАНОЯ. ПАРАНОЯ. ПАРАНОЯ.

На погребението присъстваха над 250 човека. Бе внушително за град като Перник и много от минувачите питали кого погребват. Трима души произнесоха кратки слова. И тримата - Александър Наков, Любомир Джерманов и Атанас Кисьов бяха изселени в Делиормана след погребението.

Поставихме паметник на гроба на баща ми - квадратна гранитна пирамида, висока един метър и половина и с основа 40/40 см. Върху лицевата страна, над снимката, каменоделецът издълба по наша молба знаменития анархистки лозунг: „Без Бог, без Господар!“ Това доведе до допълнителни въпроси от страна на ченгетата по време на принудителните ми срещи с тях: „Кой ви позволи да напишете това? Кой ви го внуши? Защо го направихте?“

Моето досие носи кодовото название „Химик“ и №.25703. ПРИЛОЖЕНИЕ № 9  е копие на първа страница от него. Вероятно не съм последният гражданин на страната с ДОН, което на езика на ченгетата означава Дело на Обект за Наблюдение. Има и други абревиатури, като ДОР - Дело за Оперативна Разработка или ДАР - Дело за Агентурна Разработка. Ако предположим, че цифрата в кодовото ми название е нараствала с годините и я закръглим на 50 хиляди, след това умножим по 10, което е минималното, най-заниженото число хора, заети с наблюдението на всеки „обект“, ще се окаже, че половин милион души са се занимавали с непродуктивна репресивна работа. Заедно с първата страница на делото се нареждат копия на документи (справки, характеристики, агентурни донесения), които описват мотивите и последвалите действия за наблюдение и психически тормоз над мен. Слагам го на блюдото на предполагаема везна, а на другото поставям книгата си. Разликата в двете повествования идва от позицията ми на преследвана жертва, а тяхната – от тази на преследвача. Събитията са едни и същи.

Най-важният документ от досието ми е „Предложение“ от 19 април 1975 г. То е изработено от ДС след направени проучвания и справки за мене. В него съм назован „кандидат за вербовка“. След като бъда завербуван най-съществената задача, която ще ми бъде поставена, е да следя майка ми и да докладвам за нея и нейните движения. Но както споменах по-горе, фактът, че това е майка ми, е пропуснат умишлено. Ченгетата предполагат, че след смъртта на баща ми, тя е поела някакви функции в анархисткото движение и координира действията за разкриване на „внедрените наши агенти“, както се изразяват те в предложението. Освен това, като син на един от лидерите на анархизма, той (т.е. аз) се ползва с доверието на анархистите в окръга. Това го прави още по-необходим за вербовката. В различните периоди на социализма, според целите си, органите на ДС ми поставяха различни дамги. От “син на врагове на народа”, “син на бивши” до “син на лидер”.

СИН НА ЛИДЕР! СИН НА ЛИДЕР! СИН НА ЛИДЕР!

 

Предложението завършва, че „ако в процеса на водената беседа се убедя (това е разработващия офицер), че проявява нечестност, избягва срещи и разговори със служители на органите на ДС, да го освободя, без да задавам конкретни въпроси и насрочвам нови срещи. След това, съгласувано с Централното поделение, обслужващо ХТИ да предложа изгонването му от института.” В процеса на разговорите (те бяха принудителни или с привидно съгласие, за да спечеля време да се измъкна от ситуацията, ако това беше възможно), те разбраха, че вербовката ми е невъзможна. В рапорта след втората ни „беседа“, отново се споменава, че отказът ми ще доведе до искане към Комитета за наука, технически прогрес и висше образование да бъда отзован от института.

СЪГЛАСУВАНО! СЪГЛАСУВАНО! СЪГЛАСУВАНО!
ИЗГОНВАНЕ! ИЗГОНВАНЕ! ИЗГОНВАНЕ!

 

Предложението, ПРИЛОЖЕНИЕ №10 (изработено от Божилов и подписано от капитан и съгласувано от подполковник.

Тактиката на ДС да вкара информатори във всяка възможна група от хора или да наблюдава отделния индивид отблизо е приложена успешно и при мен. С агент “Гочев“ (ПРИЛОЖЕНИЕ № 11) деляхме един офис в завод „Електрик“ в гр. Радомир. Следвайки инструкциите на вербовчиците, постоянно ми пускаше фитили, претендирайки, че и той също бил настроен против режима. В един от доносите си, той докладва за информацията, която му бях дал за Харта 77. Разработващият офицер веднага му бе възложил да разбере източниците ми. Всяка ново появила се пукнатина в социалистическия лагер подхранваше надеждите ни, че режимът ще ерозира и падне. Знаехме, че са 38 на брой и само няколко имена на подписалите я - Вацлав Хавел, Иван Клима, професор Паточка. Това, което научихме за професора беше, че е починал след 11 часовия разпит. Когато му говорех за хартата, бях споменал, че и в България се подготвя документ, подобен на Харта 77. Бях му предал й моята въодушевеност, която в края на доноса му бе се превърнала в злоба.

Агент „Юлиян“ беше мой първи братовчед. Той ме бе запалил по свинарството и ми беше предал опита си. Разликата с другите е, че той ми беше споделил, че изискват от него доноси и държат да ги информира постоянно за мен. Всяка вечер преди да занесе поредния си донос, сядахме с него и го оформяхме. Докато четях досието си, видях, че не беше променил и дума от това, което му бях диктувал.

Агент „Калин“ и неговите доноси извадиха на повърхността за мен важната тема за приятелството. Една част от останалите живи „бивши хора“ и децата на “бивши”, както и хора, които с нищо не бяха предизвикали службите, за да бъдат следени, но предполагаха, че имат досиета, заявяваха, че не желаят да ги прочетат, защото се тревожеха да не открият, че са били предавани от най-близките си. Аз бях от тези, които искаха да прочетат досието си. Агент „Калин“ се оказа най-добрият ми приятел. Нямаше нищо лошо в доносите му за мен, дори ме беше покровителствал в тях, но все пак прозираше възложената му задача, че при всяко мое отрицателно изказване, той ще го докладва. Аз не го направих от предпазливост, на каквато се научих още в детските си години, дори с най-близките си приятели. Не бях и не бих забравил едно негово изявление: „Ако трябва да избием една трета от човечеството, за да построим комунизма, ще го направим!“ В такива моменти преодолявах желанието си за реакция и все едно виждах отново ръката на майка ми да се движи във въздуха и да ми запушва устата. Петнадесет години по-късно, след Промяната се срещнахме. Все още не бях получил достъп до досието си. Попитах го дали все още е член на партията. Отговорът му беше утвърдителен, но веднага с някаква гузност, добави: „Ние вече сме партия от нов тип, близка на социалистическите партии от Западна Европа.“ „А какво стана с вашите принципи за безкласово общество, без частна собственост?“ Последва отговорът: „Това вече е минало!“ По същото време получих досието си. Направих разсъждения върху доносите му в есето си „Досието ми и „Невинните мъчители“, което включих в третата си книга „Разкази от Нюйоркската библиотека“. Изпратих му една бройка от нея и го поканих на представянето ѝ. Не дойде и контактите ни приключиха. Тази случка ми дава донякъде отговор на въпроса възможни ли са приятелства между хора с различни политически възгледи. Особено с членове на партия с престъпно минало, които не искат да признаят вината ѝ и цялата абсурдност на идеологията ѝ, утаила се в циничното изявление, че с кръв са я взели тази власт и с кръв ще я дадат. Всъщност властта им беше подарена от нахлулите съветски войски.

Първият неуспех на ДС да се справи с мен изглежда бе увеличило натрапчивото желание на служителите ѝ да ме завербуват и през 1984 г. в ново предложение от 7 декември, задачата е възложена на друго лице от контингента на ДС в гр. Перник. Доносите на агент „Гочев“ и агент „Юлиан“ са от този период. В предложението новоназначеният разработващ офицер отново подчертава, че съм син на лидер на анархист от национален мащаб, че съм отказал да сътруднича при първия им опит и че съм споделил с анархистите около семейството ми за техните опити да ме завербуват, но както може да се прочете между редовете, вторият опит, който той предлага, ще бъде успешен. 

ПРИЛОЖЕНИЕ № 12 от 25 февруари 1986 г. е рапортът, в който се описва разговора ми с тях при едно от техните посещения в свинарника ми на село. Дипломатично им разясних, че да шпионирам хората и да пиша доноси, не влиза в моето възпитание. И двамата скочиха, сякаш бях непослушен ученик, за да ми разясняват колко благородна е работата на доносниците в превъзпитанието на хората и изграждането на новия човек. Привидно бях се съгласил. Последваха още няколко техни посещения, за които те се самопоканваха. Не видях в рапортите им да се споменава дебелашката шега, която си направих с плешивия. Главата му беше като кубе на църква (тогава не беше модерно). „Айде, чакаме те да станеш наш колега!“ - беше казал плешивият, за да стопи нагнетилото се напрежение в началото на срещата, което си беше чисто ласкателство. Може би вербовката им вървеше по учебници от тяхната школа. „Да не би да искаш да ставаш свинар?“- попитах в отговор, който едва ли допринесе за сваляне на напрежението. На лицето му се появи кисела усмивка. След една от срещите ни (тя бе в града, бяха поставили условията така, че да не им откажа), намерих смелост да им заявя, че повече не желая да ме посещават. Заплахата дойде от плешивия: „Повече не можем да гарантираме какво ще се случи с тебе!“ Това също не беше отразено в рапортите им.

КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ С ТЕБЕ? КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ С ТЕБЕ? КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ С ТЕБЕ?

 

Не е необходимо да прилагам и коментирам доносите на всеки информатор поотделно. Прочетох повече от 20 досиета на хора от различни слоеве на обществото ни.  Заключението ми за хората, които бяха „донасяли“ на органите, бе, че те могат да бъдат разделени на две групи – доброволни и принудени. Кой от тях в коя група трябва да бъде поставен е невъзможно да се определи, освен ако няма признания от самия него. Обвинявах информаторите и от двете групи. Не исках да приема мотивите и извиненията им, но моето мислене и разбиране на ситуацията претърпя промяна. Предизвика я един разговор с бивши лагеристи, приятели на баща ми по повод осветяването на информаторите. Харесвах много превода на Владимир Свинтила на сонетите на Шекспир. После разбрах, че е писал доноси за хора, които е бил натоварен да наблюдава. Но това е ставало в лагера. Свинтила също е бил концлагерист. Приятелите на баща ми казаха: „Ние му прощаваме, а и на всички като него. Малцина можеха да издържат на условията. Ние само искаме хората да не бъдат поставяни в такива условия, при които у човека изплуват на повърхността най-отрицателните му черти!“ Освен досиетата прочетох и признанията на няколко информатори-доброволци. На този етап си присвоих правото като син на концлагерист и репресиран да простя на хората, притискани до стената с всевъзможни начини и заплахи за да се съгласят, въпреки желанието, убежденията и възпитанието си да дават писмена информация за други хора, които с нищо не са заслужавали подобно наблюдение. Двама от тази група, които бяха навестявали баща ми от време на време, изведнъж бяха спрели посещенията си у нас. На въпроса на баща ми, когато бе ги срещнал случайно някъде из града, защо не го посещават, бяха признали, че изискват информация от тях за него. За свое извинение били казали на органите, че баща ми им показал нежеланието да го посещават.

Бих казал, че досиетата като литературен жанр имат своя епилог. Това е вербовката на жертвата, бягството или смъртта ѝ. Епилогът на моето досие е бягството ми.

ПРИЛОЖЕНИЕ №13 е копие на открития лист, който ми осигури достъп до границата с Югославия. Вероятно ДС, след като е получила сигнала от майка ми, че съм избягал и съм се обадил от Рим, е започнала да реди пъзела на бягството ми. Късметът ми работеше. Ченгето Божилов бе излязъл в отпуска и откритите листове подписваше заместникът му. Като причина за моето посещение в граничното село Уши, отговорих, че събирам пари за апартамент, защото не ми достигат, а там имам роднини, които обещаха да ми помогнат. Всичко това беше лъжа. В молбата си за открития лист бях написал, че искам да вляза в граничната зона в събота, а не неделя, когато беше събора-свиждане, за да не буди подозрение. Блъфът ми успя. Тръгнахме колона от десетина коли, главно свинари. Начело на колоната бе капитан от Земенската милиция. Бе ни взел под покровителството си, вероятно имаше някакви облаги от някои от нас. Детайлно съм описал бягството си в книгата си. Повтарям тук само, че майка ми ме изпрати с букетче от здравец. В последствие, вече беглец в Италия, някои си бяха припомнили този епизод, но си бяха замълчали. С майка ми се бяхме уговорили да осведоми ченгетата след като се обадя от Италия, ако бягството ми е успешно. В противен случай тя подлежеше на административни наказания. Ако ме бяха заловили, тя щеше да разбере за неуспеха ми от ченгетата.

АКО МЕ БЯХА ЗАЛОВИЛИ! АКО МЕ БЯХА ЗАЛОВИЛИ! АКО МЕ БЯХА ЗАЛОВИЛИ!
  

Копие от ЕКСПОНАТ № 11 е бяло правоъгълно листче хартия, върху което служителите в Американското посолство в Рим, указваха кога да се явя на интервю.   

ЕКСПОНАТ № 11

ПРИЛОЖЕНИЕ № 14 е копие на сведение от агент „Светла“ от Рим, която докладва оттам, че съм подал документи за политическо убежище в американското посолство в Рим. Казвам „която“, защото името е женско, може би и почеркът е на жена, но все пак изнесените досиета в медийните пространства показват, че полът на анонимното име на агента не винаги съответства на истинския. Проследяването ми до Италия и факта, че съм подал документи за политическо убежище в САЩ беше пълна изненада за мен. Доносите и рапортите след бягството ми съдържат и факти и слухове. Тогава ченгетата не можаха да наредят реалния пъзел на бягството ми.

Започнах да пиша “Семената на страха” през 1983 г. и я завърших през 1986 г. В самото начало се изправих пред две големи трудности. Първата бе, че бях надценил моята памет. Помнех повечето случки, които ми бяха разказвани, но що се отнася до изобилието на имена в тях – бях забравил много от имената на лагеристи, на някои помнех само фамилните или само малките им имена. Наложи се да ги посещавам отново, да въртя темата на разговора все около лагерните години. Насаме в къщи записвах разказаното, но този път не го изгарях. Слагах го в дървените пити, която се поставяха в двата края на долния магазин на кошера, за да пазят топлината им през зимата. Вътрешността на такава пита бе запълвана с платове от стари плътни дрехи, които отстранявах. В кухината, която оставаше между дървените й стени, слагах моите записки, Кошерите ни бяха на село и вероятността записките ми да бъдат открити бе минимална. Втората трудност идваше от факта, че не притежавах пишеща машина. Можех да си купя, но се страхувах, че задължаваха магазините, които ги продават да представят имената на клиентите си на ДС. Използвах пишещата машина на предприятието, в което работех: експерименталния цех на Института за Електропромишленност (ИЕП) в с. Жабляно, Пернишко. Помещаваше се в сградата на бившата фабрика за олио в теснината на р. Струма между с .Жабляно и гр. Земен. Изнасях я нелегално в края на работния ден, когато опасността да бъда хванат бе минимална. Сутрин бързах да отида на работа преди всички, за да я върна незабелязано. Последствията, при такъв развой, можеха да бъдат фатални. Имах късмет и това не се случи. В книгата не беше включена последната четвърта част, наречена „Свинете“. Нея написах в първия си месец от емиграцията си в Рим, Италия, през юли 1988 г., седейки на някоя от свободните пейки в парка срещу Колизеума. Отивах обезателно на обяд в един от столовете на Италианската Менза, за който ми бяха дали безплатни купони. Внимавах да не пропусна обяда, защото вечеря не винаги имах. Вечер се прибирах да спя в общежитие за бездомни италианци на Каритас, намиращо се в подземията на Римската гара. Вечерята в него също бе безплатна, но се сервираше от 18 до 19:30 часа и закъснение от една минута те лишаваше от нея.

Последните няколко години, вече пенсионер, прекарвам по-голямата част от времето си в България. Преди да избягам, започнах да превръщам в къща една плевня, купена от майка ми в нейното родно село Враня стена. Оставих я недовършена. Плевнята беше на едно от най-бедните семейства в селото. Бяха употребили много лоши материали. Гредите бяха криви, особено в една от стаите. За да ги прикрия бях направил двоен таван. През 2016 година се наложи да направя ремонт и каква изненада – намерих второто копие от ръкописа на книгата си. Припомних си, че преди да избягам, бях заръчал на майка ми, ако нещо се случеше с мен при несполучливо бягство, да намери начин да го предаде на някое издателство на Запад.

На първата страница на ръкописа ще прочетете заглавието на книгата, посвещението ѝ на българския писател-дисидент Георги Марков, убит от наемен убиец по поръчка на ДС. Непременно ще ви избоде очите думата „САМИЗДАТ“. Първоначалната ми идея бе да разпространя книгата си нелегално в страната. Майка ми, първият ми читател, се противопостави. „Няма да мога да извървя отново пътя, който изминах с баща ти. Бягай! По-добре да не те видя никога повече, но да знам, че си жив някъде по света!“

ЖИВ НЯКЪДЕ ПО СВЕТА! ЖИВ НЯКЪДЕ ПО СВЕТА! ЖИВ НЯКЪДЕ ПО СВЕТА!

Бягството ми е описано в епилога на книгата.  

След Промяната или колапса на комунизма, ако това може да се каже за България, започнах да се връщам в родината си по време на служебните си отпуски. Първото ми завръщане беше през 2003 г. Дотогава, от Промяната до тази година, майка ми и близките ми ме съветваха да не си идвам, страхувайки се да не бъде извършено отмъщение от органите на ДС – бях дал в книгата си истинските имена на ченгетата.

 

ЕКСПОНАТ № 12

 

Най-скъпият ми ЕКСПОНАТ е № 12, второто копие от ръкописа на първата ми книга, нагризано и нацапано от мишки, плъхове и съсели! Последните бяха го използвали и като градивен материал за гнездата си. Много от страниците липсваха.   

Да живееш в диктатура и след това да попаднеш в страна с демократично управление, е събитие, което ти дава импулс, окуражаване и смисъл. Вярвам, че с всеки емигрант е така. Нямах жилище, нямах работа, бях временно в Италия и чаках политическо убежище в САЩ. Това не ме смущаваше и без да отлагам започнах моите опити да превърна ръкописа си в книга. Обадих се на журналистката в българската секция на радио „Свободна Европа” Румяна Узунова. Изслуша ме и ме помоли да и изпратя копие от ръкописа ми. Обеща, че ще го прочете и ще ми върне отговор не по-рано от месец. Помоли ме за телефон или адрес, но аз нямах такива. Все още бях “никой“. Договорихме се да позвъня аз след месец. Разговорът беше обезкуражаващ! „Няма нищо, няма действие, нищо не се случва в книгата Ви!“ – каза ми по телефона известната ни „Нищо не се случваше и в България.“ – отвърнах й, без да показвам раздразнението си.

Повечето писатели ще потвърдят, че книгите, след като бъдат написани имат собствен живот и съдба. Те са като жив организъм, който има своя облик, мнение и позиция. След като прекоси Океана и беше вече завършена, тя пожела естествено да види повече свят, но и след цитирания по-горе разговор, тя продължи да бъде отритвана и не-харесвана по една или друга причина. И тъй като беше писана на български и за събития в България, тя трябваше да се върне обратно. Излезе нецензурирана, в първите години на Демокрацията (1991 г.), от издателство “Мисъл”. Това е ЕКСПОНАТ № 13

 

ЕКСПОНАТ № 13

 

По-късно през същата година, в месец ноември беше представена от Нюйоркското издателство Крос Кълчъръл Комюникейшънс в салона На Гилдията на Американските механици на 44 Източна улица. Обявата-покана за събитието е ЕКСПОНАТ № 14. По-това време България е обхваната от еуфория: комунистите бяха паднали. Еуфорията бе обхванала и нас, емигрантите в Ню Йорк. Салонът на гилдията бе препълнен с българи-емигранти от трите щата: Ню Йорк, Ню Джързи и Кънетикът. Стефан Груев, Анастасия Мозер, стария Пейчинов, журналиста от „Гласът на Америка” Златарски; от България беше пристигнал поетът Борис Христов. Присъстваха и американци. Сред тях беше и почитателят на България, поетът Роланд Флинт. Книгата ми е четвъртата, посветена на концлагерите в България. По-същото време излиза и „Българският ГУЛАГ. Свидетели“ на колектив от Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов и Жан Соломон. Разликата между „Семената на страха“ и „Българският Гулаг“ е времето, когато историите за българските лагери бяха събирани. С изключение на „Белене“ на Стефан Бочев, издадена през септември 1990 г. „Семената на страха“, „Българският Гулаг. Свидетели“ и „Куциян“ на Йордан Вълчев. До 2000 г. излязоха още няколко книги с автори: инж. Георги Василев, Георги Константинов, Любомир Банковски, Денчо Знеполски. Предполагам, че един от отговорите за това закъснение, беше страхът на оцелелите да говорят. Последвалата вълна със същата тематика дойде след 2000-та година. Книгите за концлагерите в България, предполагам, надхвърлят 50.

 

ЕКСПОНАТ № 14

 

А първата книга за концлагерите се нарича „Белене, островът на забравените“, издадена през 1988 г. В Брюксел. Авторът е бивш концлагерист там, избягал по-късно в Западна Европа. Книгата ми бе подарена от мой първи братовчед, който ме посети в Рим по време на емиграцията ми. Това е ЕКСПОНАТ № 15. Към нея той бе приложил благодарственото писмо на автора за покупката на книгата.

 

ЕКСПОНАТ № 15

 

Дъщерята на спонсорите ми, Калина Иванов, представи документалния си филм за концлагера в с. Белене „Най-дългата сянка“ в „Анжелика Тиътър“ в Манхатън, Ню Йорк през 1991 г. Заедно с представянето на „Семената на страха“ това бяха двете събития, които събраха българските емигранти от трите щата: Ню Йорк, Ню Джързи и Кънетикът. Сред имената на дарителите за снимането на филма е и моето. На представянето ѝ в Ню Йорк присъстваше Васил Златарски, журналист от българската секция на радио „Гласът на Америка“. Интервюто, което той взе от мен веднага след представянето, бе излъчено по радиото. Много ценен отзив получих от нашия известен арт критик, проф. Димитър Аврамов: една от книгите му с посвещение.

Предоставям и две по-важни споменавания на книгата ми:

1. На Петко Огойски в тритомника му „Записки за българските страдания, 1944-1989 г.”

Авторът ми дава кредит за намирането текста на марша на концлагеристите.    

2. В приложение №1 на Петър Байчев в „Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене“ отново се коментира мараша на лагеристите.

Не бих простил на информаторите доброволци и съм сигурен, че мнението ми за тях няма да се промени. Бих желал да довърша разговора си с моя приятел „Калин“ (сигурен съм, че той е бил доброволен сътрудник), а също и „доброволните“ разговори с ченгетата. Ще ги попитам: „Какво стана с вашите идеи и обещания за комунистически рай? Струваше ли си да се убият толкова много хора в името на налудничавите ви идеи за неосъществима в какъвто и да е реален свят утопия?“ Оголено от идеята, създаденото от тях общество извърши най-масовия криминален акт в историята на човечеството. И не мога да разбера невежеството на хората, които все още искат да го възкресят. Може би, ако “обуят обувките” на жертвите или на техните деца и близки и извървят подобен път, ще променят мисленето си.

В края на 2017 г. застанах пред некролога на Ю.Г., оперативния офицер, който беше разработил плана за втората ми вербовка. Беше забит с габъри върху ствола на една бреза срещу входа на клуба на културните дейци в Перник. Нито мястото му бе избрано случайно, нито пък моята пътека ме заведе там случайно. Случайни работи в живота няма, убеден съм в това. Аз трябваше да си поговоря с него. Не бе разговор, а монолог. В последното изречение на некролога близките изразяваха надеждата си, че се е преселил в свят, в който няма болка. Явно наказанието го беше застигнало, докато е бил още на Земята.