Кормак Маккарти

Проблемът “Кекулé”

Откъде се e взел езикът?

Наричам го проблемът “Кекулé”, защото измежду безбройните случаи на научни проблеми, решени насън, този на  Кекулé е най-известният. Той се опитвал да достигне до структурата на молекулата на бензена, но без особен успех, когато заспива пред камината. Тогава го осенява прочутият му сън с увила се като пръстен змия, която е захапала опашката си – митологическия Уроборос. Той се събужда и възкликва “Пръстен е, формата на молекулата е пръстеновидна.” Ето ти. Проблемът – не на Кекулé, а нашият, разбира се – е, че след като несъзнаваното разбира езика съвсем добре, иначе изобщо не би разбрало научния проблем, защо не даде отговора на Кекулé някак си по този начин: “Кекулé, пръстен е, ще му се не знае”, на което той да отговори: “Добре, разбрах. Благодаря.”

Защо е нужна тази змия? И още повече – защо несъзнаванoто отказва просто да ни проговори? Защо образи, метафори, картини? Защо сънища, а не материя?

Добра отправна точна би било първо да се дефинира какво е несъзнавано. За да направим това, трябва да оставим настрана жаргона на модерната психология и да се върнем назад към биологията. Преди всичко несъзнаванoто е биологична система. За да го кажа възможно най-просто – а и най-точно – несъзнаваното е механизмът, който ръководи животното.

Всички животни имат несъзнавано. Ако нямаха, щяха да са растения. Ние пък може би понякога вменяваме на нашето задължения, които то всъщност не изпълнява. Системи с различна степен на значимост може да изискват различни механизми за управление. Дишането, например, не се управлява несъзнателно, а от моста и от продълговатия мозък – две системи, намиращи се в мозъчния ствол. С изключение, разбира се, на китоподобните животни, които трябва да дишат, когато излизат от водата за въздух. Автоматизирана система тук не би могла да свърши работа. Първият делфин, упоен на операционна маса, просто умрял. (Как спят ли? Като редуват двете си мозъчни полукълба). Задачите пред несъзнаваното са безброй – от почесването на сърбеж, до решаването на математически задачи.

Като цяло проблемите често са представени чрез условностите на езика и той остава полезен инструмент за обяснението им. Но същинският процес на мисленето – в която и да е дисциплина – е преимуществено несъзнавано начинание. Езикът може да бъде използван за обобщение на изводите, до които сме достигнали – нещо като крайпътен знак – за да можем да продължим начисто от там. Ако обаче някой смята, че наистина използва езика, за да реши даден проблем, моля да ми пише и да ми каже как точно се прави.

Казвал съм на мои приятели математици, че несъзнаваното изглежда се справя по-добре с математиката от тях самите. Моят приятел Джордж Цвайг нарича това “нощната смяна.” Не забравяйте, че несъзнаваното няма молив, бележки и със сигурност няма гума. Фактът, че то може да решава математически проблеми е неописуем. Как го прави? Когато предложих на приятелите си, че може то да не използва цифри, след известно време повечето от тях сметнаха тази възможност за допустима. Как точно – не знам. По същия начин както не знаем как точно успяваме да ходим. Докато говоря с вас, едва ли бих могъл в същото време да измислям изреченията, които отговарят на това, което казвам. Зает съм изцяло с това да говоря с вас. Едва ли е възможно една част от съзнанието ми да  сглобява тези изречения, а после да ми ги казва, за да мога аз да ви ги повторя. Освен че съм зает, това би довело до безкраен регрес. Истината е, че тук става дума за процес, до който нямаме достъп. Това е мистерия, забулена до степен на пълна тъмнина.

Между нас има влиятелни хора – повече за тях малко по-късно – които твърдят, че вярват в следното – появата на езика е изцяло еволюционен процес. Че той някак си се е появил в мозъка на примитивна форма на живот и после се е развил, заради своята полезност. Донякъде като зрението, може би. Но вече знаем, че зрението може да се проследи в поне дузина доста независими еволюционни истории. Изкушаващ материал за теолозите. Изглежда, че тези истории започват с грубоват орган, способен да възприема светлина, а всяко нейно затъмняване може да е индикация за приближаване на хищник. Това е идеален сценарий за дарвинисткия естествен подбор. Възможно е влиятелните хора  да си представят как всички бозайници очакват езикът да се появи. Не зная. Но всички доказателства сочат, че езикът се е появил само веднъж и само при един вид. И се е разпространил измежду този вид със значителна скорост.

В животинския свят има редица сигнали, които могат да бъдат приемани като форми на  протоезик. Шимпанзетата, наред с други видове, имат един предупредителен вик за хищници, идващи по въздуха и друг за такива, приближаващи по земята. Разграничаване на ястребите от лисиците и котките. Много полезно. Тук обаче липсва основната идея на езика – че едно нещо може да бъде друго нещо. Това е идеята, която Хелън Келър изведнъж разбира при кладенеца. Че жестът за вода не е просто онова, което правиш, за да получиш чаша вода. Той е чашата с вода. Той е, всъщност, водата в чашата. Това е от пиесата “Чудотвореца”. След тази сцена в салона не остава някой, който да не се е просълзил.

Веднага става ясно, че появата на езика е изключително полезна. Отново – изглежда, че се разпространява във вида почти мигновено. Вероятно първият проблем е бил, че има много неща за наименуване и малко звуци, които да се използват за целта. Изглежда, че езикът произлиза от Северозападна Африка и може да се окаже, че кликовете или цъкащите съгласни в койсанските езици – нека прибавим към тях сандаве и надза – са атавистични остатъци от опитите да се адресира нуждата от множество различни звуци. Този проблем накрая бива решен по еволюционен път, при това решението идва сравнително бързо, като започваме да използваме гърлото си почти изцяло за извличането на реч. Но, както се оказва, за това си има и цена. Ларинксът се измества надолу в гърлото до такава степен, че прави вида ни много уязвим на задавяне с храна и това се превръща в често срещана причина за смърт. Това ни прави и единственият бозайник, неспособен да гълта и да звукоизвлича едновременно.

Изолацията, която става причина да сме ниски или високи, светли или тъмни, както и за други вариации във вида, не ни е предпазила от настъпването на езика. Той прекосява планини и океани, така сякаш не съществуват. Обслужвал ли е някаква нужда? Не. Другите повече от пет хиляди вида се справят добре и без него. Дали е полезен? О, да. Да отбележим и още, че когато се появява, за него няма място. Мозъкът не го е очаквал и не си е направил планове за посрещането му. Езикът просто се настанява в най-малко използваните дялове на мозъка. Веднъж по време на разговор в института в Санта Фе направих предположението, че езикът има поведение много подобно на това на паразитите и Дейвид Кракауер – нашият президент тогава – сподели, че същата идея е спохождала и него. Това много ме зарадва, защото Дейвид е много умен. Това, разбира се, не означава, че човешкият мозък по никакъв начин не е бил структуриран за възприемането на езика. Къде другаде би могъл да иде? Къде другаде няма доказателства за обратното. Разликата в историята на вируса и на езика е в това, че вирусът е продукт на естествения подбор, а езикът не е. Вирусът идва въоръжен подобаващо. Приеми го. Позавърти го малко. Напъни го. Щрак. Пасва чудесно. Но светът е пълен с вируси, които не пасват на определени системи.

В еволюцията на езика няма селекция, защото езикът не е биологична система и защото има само един. Протоезиците са лигвистичните прадеди на всички останали езици.

Влиятелните хора, разбира се, сега ще се подсмихнат заради зле прикрития тук ламаркизъм. Бихме могли да се опитаме да се спасим от него с различни маневри и смяна на дефинициите, но едва ли ще имаме голям успех. Дарвин, разбира се, е подхождал с недоверие към идеята за унаследявани “осакатявания” – например рязането на опашките на кучетата. Унаследяването на идеи обаче остава много по-хлъзгава територия. Трудно е да не гледаме на тях като на нещо, което се придобива. Как несъзнаваното си върши работата е много слабо проучено, дотолкова, че не се знае почти нищо по въпроса. Това е материя на практика, игнорирана от изследванията на изкуствения интелект, които се насочват главно към количествени анализи и към въпроса дали мозъкът е като компютър. В крайна сметка се достига до заключението, че това не е съвсем така.

От всички известни характеристики на несъзнаваното неговото постоянство се откроява най-много. Всеки се е сблъсквал с повтарящи се сънища. Тук бихме могли да си представим, че несъзнаваното има повече от един глас: “Пак не е схванал идеята, нали?” “Не, доста е глупав. И какво ще правим сега?” “Не знам.” “Искаш ли да опитаме да използваме майка му?” “Майка му е мъртва.” “Какво значение има това?”

Какво става тук? Как несъзнаваното знае, че не сме разбрали посланието? Какво всъщност знае то? Трудно е да не направим заключението, че несъзнаваното работи по сила на морална компулсия, която го кара да ни образова. (Морална компулсия? Този сериозно ли говори?)

Еволюцията на езика би трябвало да започне с наименуването на нещата. След това да продължи с описанието на тези неща и с описание на това, което правят. В развитието на езиците до сегашното им състояние и форма – синтаксис и граматика – има универсалност, която предполага общо правило. Правилото е, че езиците следват своите собствени изисквания. Правилото е, че те се променят, описвайки света. То няма и друго за описване.

И всичко това става много бързо. Няма език, чиято форма да е в състояние на развитие. А формите са горе-долу едни и същи.

Не знаем какво е несъзнаваното, къде се намира то и как се е озовало там – където и да е това там. Скорошни изследвания, които показват уголемен малък мозък при някои доста умни видове обаче биха могли да ни насочат. Разбирането, че фактите за света сами по себе си са способни да оформят мозъка, бавно се приема. Дали обаче несъзнаваното научава за тези факти единствено от нас, или има достъп до сетивата ни както и ние? Разбирайте както искате думите “нас”, “ни” и “ние”. Така постъпих аз. В някакъв момент умът трябва да облече в граматика фактите и да ги превърне в наративи. Фактите за света в повечето случаи не идват под формата на наратив. Това е нещо, което трябва да направим ние.

И така, какво казваме тук? Че някакъв неназован мислител седял една нощ в пещерата си и си казал: “Еха! Едно нещо може да бъде друго нещо.” Да. Разбира се, че казваме това. Само дето не го е казал, защото тогава не е имало език, на който да го каже. На този етап му се е наложило да се задовили само с това да си го помисли. И къде се е случил този процес? Нашите влиятелни приятели изглежда нямат представа. Естествено – те дори не смятат, че това изобщо някога се е случило. Но нека да оставим това настрана. Преди около сто хиляди години? Половин милион? Повече? Всъщност, сто хиляди би било доста точно предположение. От тогава са първите известни скални рисунки, открити в пещерата Бломбос в Южна Африка. Драсканиците ни казват много за приятеля, събудил се в пещерата. За известно време е повече от ясно, че изкуството е изпреварвало езика, вероятно обаче това не е продължило много дълго. Някои влиятелни хора всъщност твърдят, че езикът може да е на до милион години. Не са обяснили обаче какво сме правили с него през всичкото това време. Това, което знаем, при това почти без съмнение, е, че щом езикът веднъж се е появил, всичко останало се е случило сравнително бързо. Простото схващане, че едно нещо може да бъде друго нещо е в основата на всичко, което сме направили. От използването на цветни камъчета за търгуване на кози, до изкуството, езика и използването на символи и знаци, които да представят части от света с твърде малки размери, за да можем да ги видим.  

Сто хиляди години са кажи-речи един миг. Но два милиона години не са. Грубо казано, това е времето, в което несъзнаваното е организирало и ръководело живота ни. И, забележете, без наличието на език. Почти през цялото време, като изключим въпросния миг. Как то ни казва къде и как да се почешем. Това не знаем. Просто знаем, че то е умело в тази работа. Но фактът, че несъзнаваното почти изцяло избягва вербалните инструкции – дори и в случаите, когато те биха били много удобни – предполага, при това доста ясно, че несъзнаваното не харесва много езика и че не му се доверява. И защо е така? Какво ще кажете за сериозната и достатъчна причина, че то се е оправяло доста добре без него в продължение на няколко милиона години?

Освен своята голяма древност начинът на представяне чрез картинни истории, предпочитан от несъзнаваното, има предимството на своята проста полезност. Човек може да си спомни дадена картина в цялата ѝ пълнота, а есето не може. Освен ако същият този човек не страда от синдрома на Аспергер, при който спомените за случки, макар и правилни, страдат от собствената си буквалност. Знанието и информацията, която се съдържа в мозъка на обикновения гражданин, е огромна. Но формите, под които те битуват, са до голяма степен непознати. Може да сте прочели хиляди книги и да сте в състояние да дискутирате върху всяка една от тях, без да си спомняте и дума от самия текст.

Когато кажете на някого: “Почакай, нека помисля как да го кажа...”  целта ни е да възкресим идея от банката на това незнайно нещо и после да я облечем в лингвистична форма, за да можем да я изразим. Това го, което човек иска да изрази, е част от банката със знание в аморфна форма. Ако го обясните на някого и той не ви разбере, можете да помислите още и да откриете друг начин, по който да го кажете. А можете и да не го направите. Когато студентите на физика Дирак се оплаквали, че не разбират какво им казва, той просто повтарял дословно вече казаното.

Историите-картини могат да се превръщат в притчи. В разкази, чието значение ни кара да се замислим. Несъзнаваното се занимава с правила, но тези правила изискват вашето съдействие. Несъзнаваното иска да ви даде насоки в живота, но не се интересува от това каква паста за зъби използвате. И макар пътят, който ви предлага, да е доста широк, той не включва скачането от ръба на скала. Това се случва в сънищата. Сънищата, които ни будят и са като истински. В тях никой не говори. Това са много стари и честно обезпокояващи сънища. Понякога наш приятел може да разбере значението им, а ние не. Те са преднамерено трудни за разбулване, защото несъзнаваното иска да мислим за тях. Да ги помним. То не ни казва, че можем да поискаме помощ. Естествено, притчите често искат да се разкрият пред нас в картини. Когато за първи път чуете за платоновата пещера, вие веднага се втурвате да си я представите.

Нека повторя. Несъзнаваното функционира в сферата на биологичното, а езикът не. Или поне не още. Трябва да сме внимателни, когато посягаме към Декарт. Като оставим настрана унаследяването, вероятно най-добрият ориентир за това дали една категория е наше творение е да се опитаме да я открием в други същества. Случаят с езика е повече от ясен. В сръчността, с която малките деца научават неговите сложни и трудни правила, виждаме бавното усвояване на придобитото.

В продължение на няколко години спорадично си мислех за проблема “Кекулé”, без да достигам до кой знае какъв напредък. Тогава една сутрин, след като с Джордж Цвайг си бяхме устроили един от нашите десетчасови обяди, аз излязох от стаята си, за да изхвърля кошчето си за боклук в кухнята, и изведнъж разбрах отговора. Или поне знаех, че знам отговора. Отне ми може би минута да го формулирам. Спомних си, че първите няколко часа с Джордж си бяхме говорили за познавателната способност и за невронаука, без изобщо да споменем Кекулé и проблема. Само че нещо в разговора вероятно беше дало посока на разсъжденията ни – моите и на Нощната смяна – към този въпрос. Отговорът, разбира се, изглежда много прост след като вече го знаеш. Несъзнаваното просто не е свикнало да дава вербални инструкции и не му е приятно да го прави. Да се отучиш от навик, формирал се в продължение на два милиона години, не е лесна работа. Когато по-късно казах на Джордж до какво заключение съм стигнал, той помисли за може би минута, а после кимна и каза: “Това звучи като да е вярно”. Доста се зарадвах да го чуя, защото Джоржд е много умен.

Несъзнаването изгледжа знае много. Знаели ли обаче за себе си? Знае ли, че ще умре? Какво мисли по въпроса? Изглежда, че то не само е един наш талант, а смесица от много. Струва ми се малко вероятно отделът, който отговаря за почесването, да е същият, който се занимава и с математиката. Може ли тогава несъзнаваното да работи по няколко проблема едновременно? Разбира ли какво му казваме? Или може би, тази възможност ми се струва по-вероятна, то има пряк достъп до вътрешния ни свят? Някои от сънищата, които то с усилие подготвя за нас без съмнение са дълбоко саморефлексивни, но в същото време други са доста фриволни. А фактът, че понякога то не настоява кой знае колко да си спомняме даден сън, навежда на мисълта, че то може би работи и върху себе си. Пък наистина ли е толкова умело в решаването на проблеми, или просто знае как да прикрива неуспехите си? Откъде има това разбиране, на което можем да завиждаме? Как бихме могли да се допитваме до него? Може ли някой да каже със сигурност?