Поезията днес изисква да познаем себе си в историята.
Изисква тя – от нас, възпитани в безвремие, – да сме съвременници на света.
Надява се на нас, бити от детинство с тъпия черпак патриотизъм, да преживеем цялото
човечество като родина. 
Изисква от нас безгръбначните, да носим кръста на оголеното слово. 
Защото да живееш днес и тук – това е да живееш поетично. 
Словото като духовен хоризонт, остъргано от налепите на кухото словесничене.
И днес ни предстои да влезем в ада, да го познаем между сенките и да го изведем оттам.
А адът е край нас и в нас: ад на демагогията и примирението с нея, картонен ад от недоверие и
циничното „карай да въври”, безформен и преживящ ад, обрасъл с тумори, с хамелеонски навици
и пипала, които всмукват, изстискват и изцеждат. 
Нека смъкнем маските! Какво от туй, че още нямаме под тях лица!
Мълчание сред дъх на гнили водорасли и хаотично рачешко придвижване.
До днес мълчанието бе единствената честност, но днес не можем вече да мълчим.
Давим се в пороя на клакьорите, давим се в канала на летаргията, потъваме сред
свръхидеологичните клоаки.
Ренде за мозъци, калем за преписвачи на историята, свята кръв, зазидана под мрамора, и всяка
нощ да спиш в кревата на духовните Прокристовци, и всеки ден да влизаш в центрофугата, за да
висиш изпран върху словесното въже.
Вони на осквернение, вони отвън и в нас, така че няма запушване на ноздрите. 
Духът Лаокоон омотан в параграфи, а ние, негови самотни смотани чеда, да ръкопляскаме!
Параходът на историята затъна сред Саргасово море, поел към чудната страна на бъдещето
светло; скучаещите капитани днес се забавляват, като прокарват недоволните под кѝла
Историята е острилка, казват немите на глухите, и с нея ще подострим нашите моливи, а слепите
във този миг крещят, че тя е огледалото, което отразява бъдното в прекрасното ни днес.
Историята е каруца, трътлеста и скърцаща – пред нея, впрегнати със сто юзди и петдесет
наочника, се тътри крантата на гражданската смелост. 
Историята е молитвената броеница в ръцете на априлските хаджии, премятат те зърно подир
зърно: всичко е наред, било е и ще бъде, и ще пребъде нине, присно и вовеки.
Историята! Правдата! Културата! Как да познаем себе си в историята?
Да смъкнем маските! Ще създадем лицата си, които няма вече маски да търпят!
Да смъкнем маските! Дори и да боли, дори и в черепа ни да са вкостенели!
Себе си да създадем чрез своя глас и да накараме предателя-ухо да го повярва.
Не призоваваме към мъст, а към пречистване. Не нож в ръката носим, а длето.
Това, което виждате пред вас, не са лица, не е живот, а налепи. И дълго хаотични чукове ще
трябва да изчукват и да оформят нашите полулица, полуслова.
Навред край нас сега мърморене се чува: спокойствие-благоразумие, благоразумие-спокойствие.
Ала за нас, родените във вакуум, по-важно е усещането тайнствено, долавяно едва в напъпилите
бели дробове, и гъделът пернат във раменните стави, и пулсът откънтяващ в извитите ръце на
нашите надежди и копнежи!
Напразно котвите със нокти разтреперани се влачат пак по тинестото дъно: не може корабът
история да спре!
Напразно пак ни тикате под стъклен похлупак, напразно пак пълзенето ни сочите за пример,
напразно кичите небето с надпис „Забранено е” – защото думите са вече разкрилени! 
Поезията днес – на барикадите от мраморни пиедестали и победни арки, от гипсови атланти и
кариатиди, от истина ръждиви и измислени, от съвести проядени, продадени, от ордени за
почетни предателства, от тонове със доноси и катехизиси със тезиси, от задници почерпени и
тестиси съсухрени на достолепно-поетичните евнуси – поезията днес – пред гъстите редици на
верни и надеждни словоблудци, протегнали ръце с вонливите парцали, предназначени за
затъпкване на гърлото, поезията днес, безкрайно нежна – като роса по кожата на лавата,
поезията днес – безкрайно крехка – подобно кацнал в снеговете минзухар, поезията днес –
безкрайно лека – тънка струйка дим над кладата история
и смаяна като дете в конквистадорска ризница, щурмуващата самата граница на непознатото, в
търсене на проходи към утрешния ден.

Текстът е публикуван за първи път в Алманах за експериментална поезия „Мост”, 1989, година 1, брой 1.