„Видях кралица, облечена в златна рокля, а роклята ѝ беше покрита с очи, и всички очи бяха прозрачни, като огнени пламъци, а същевременно като кристали. Короната, която носеше на главата си, имаше толкова много корони, една над друга, колкото бяха очите в роклята ѝ. Тя се приближи към мен ужасно бързо и сложи крака си на врата ми, и извика с ужасен глас: „Знаеш ли коя съм аз?“ И аз казах: „Да! Отдавна ми причиняваш болка и страдание. Ти си рационалният ум на душата ми."
Хадевейх Брабантска
поет и мистик от XIII в.
През 1974 г. сър Исая Бърлин публикува статия, озаглавена „Разделението между твърдите и хуманитарните науки*“. Отказвайки се умишлено да прави исторически преглед, той се концентрира първо върху Декарт и трудовете му "Разсъждение за метода" и "Размишления". Това са неговите два най-популярни и влиятелни философски трактата. Спиноза с "Трактат за усъвършенстването на ума", своята почти геометрична методика в "Етика" и строгите рационалистични предположения и стриктната логика в политическите си произведения и критиките си на Стария Завет, посочва Бърлин, пренесъл войната между хуманитарните и твърдите науки на ново поле. Бейкън и Спиноза, по различни начини, се опитвали да премахнат пречките пред ясното, рационално мислене. Бейкън разкрил какво счита за основни източници на заблуди: "идоли" на племето, на пещерата, на пазара и театъра - ефекти, според него, от некритичното приемане на доказателствата от сетивата или личните предразположения, от недоразумения на думи и обърквания, породени от спекулативните фантазии на философите и други подобни.
Исая Бърлин преминава през Волтер, за да се върне малко по-назад и да се концентрира върху друг, по-малко известен учен – Джамбатиста Вико. Той бил роден в Неапол през 1668 година и живял там или в неговите околности до смъртта си през 1744 година. През дългия си живот той бил малко известен, истински пример за самотен мислител. Образован от свещеници, той работил няколко години като частен учител и станал преподавател по риторика в Неаполския университет. След много години съставяне на надписи и възхвалителни биографии за богатите и великите, за да допълва скромния си доход, в последния етап от живота си, бил награден с назначение за официален историк при австрийския вицекрал на Неапол.
Вико бил потопен в литературата на хуманизма, в класическите автори и античности, и особено в римското право. Разумът му не бил аналитичен или научен, а литературен и интуитивен. Неапол, който бил под властта на испанските и австрийските управници, не се намирал в авангарда на новото научно движение. Въпреки че там работели експериментални учени, също така там били и Църквата и Инквизицията. Ако изобщо, Кралството на двете Сицилии било нещо като забутано място, Вико, по склонност религиозен хуманист с богато историческо въображение, не бил в съгласие с великото научно материалистично движение, което се стремяло да изтрие последните остатъци от схоластичната метафизика.
През 1709 година, на 40 години, в инаугурационна лекция, с която професорите в Неаполския университет били задължени да започват всяка академична година, Вико публикува страстна защита на хуманистичното образование: умът на хората (ingenia) бил оформен от езика – думите и образите – които те наследили, толкова, колкото и техните умове, от своя страна, оформяли настроенията им на изразяване; стремежът към неутрален, прост стил, както и опитът да се обучават младите изключително в сухата светлина на картезианския аналитичен метод, ги лишавал от въображение. Вико защитавал богатата, традиционна италианска "риторика", наследена от великите хуманисти на Ренесанса, срещу аскетичния и отрезвяващ стил на френските научни модернисти.
Исая Бърлин обаче посочва, че на следващата година Вико стигнал до наистина изумително заключение: математиката действително била, както винаги се заявявало, дисциплина, която водела до напълно ясни, неоспорими предложения от универсална валидност. Но това било така не защото езикът на математиката бил отражение на основната и неизменна структура на реалността, както мислителите от времето на Платон или дори Питагор твърдели: било така, защото математиката не била отражение на нищо. Математиката не била откритие, а човешко изобретение: започвайки от определения и аксиоми по свой избор, математиката можела посредством правила, да стигне до заключения, които наистина следвали, защото човешките правила, определения и аксиоми се грижели за това. Математиката била вид игра (макар че Вико не я нарича така), в която компонентите и правилата са човешки изобретения, ходовете и техните последици наистина били сигурни, но на цената на описването на нищо - игра на абстракции, контролирани от техните създатели.
Сега се отместваме далеч по-късно, към 1939 г., когато Валтер Бенямин излиза с окончателната версия на неговия текст „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост**“, в който той въвежда странното понятие за аура на предметите. И ето какво казва Бенямин:
„Предположеното по-горе по отношение на историческите предмети понятие за аура може да бъде добре илюстрирано с аурата на природните предмети. Определяме тази аура като уникална проява на една далекост, колкото и близо да е тя. Когато в летен следобед, почивайки си, следваме с очи планинска верига на хоризонта или линията на клон, който хвърля сянка върху нас – това ще рече да вдишваме аурата на тези планини или на този клон. С помощта на това описание лесно може да се види социалната обусловеност на настоящия разпад на аурата. Той се основава на две обстоятелства, като и двете са свързани с нарастващото значение на масите в днешния живот. А именно: „да бъдат приближавани“ нещата пространствено и човешки е също толкова страстно желание на съвременните маси, колкото и склонността им да преодоляват уникалността на всяка даденост чрез възприемане на нейната репродукция. (…). Насочването на реалността към масите и на масите към нея е процес с неограничен обсег, както за мисленето, така и за нагледа***.“
Ще се отместим с още една крачка напред във времето към американския биохимик и имунолог Джералд Еделман, носител на Нобеловата награда за физиология или медицина (1972), който чрез поредица от изследвания, посочва като водеща когнитивна способност при човека, възможността за метафоризиране. – „…бидейки селективни системи, мозъците работят на пръв поглед не чрез логика, а по-скоро чрез разпознаване на образи. Този процес не е така прецизен като логиката и математиката. Вместо това той заменя специфичността и прецизността, ако е необходимо, за да разшири своя обхват. Вероятно например ранната човешка мисъл се е развила от метафора, която, дори с късното придобиване на прецизни средства като логика и математическа мисъл, продължава да бъде основен източник на въображение и креативност в живота на възрастния индивид.****“
И ето как тази привидна конфликтност, която се разгръща като биполярно мислене в различните полета на човешкото познание, стига до белите петна на ирационалността – отправна точка, която ще ни върне към мотото на настоящото есе. Със същия текст чилийският писател Бенямин Лабатут решава да започне своя най-нов роман – „Маниакът“ (2023), посветен в основната си част на стремежа да се схванат и интерпретират живота и постиженията на Джон фон Нойман. В самото начало на романа си обаче, Лабатут се обръща към друг известен физик – Пол Еренфест, чието същество претърпява крах пред вълните на настъпващия нацизъм, когато той извършва убийство на собствения си тежко болен син и след това самоубийство.
Сега отново ще се върнем на Джамбатиста Вико, който подобно на съвременен групов аналитик, твърдял, че всяко човешко достижение не е плод на личния гений на своя творец, а глас откъм сърцевината на едно общество. В този смисъл Омир не принадлежал сам на себе си, а озвучавал напрежението на група, доминирана от амбицията, алчността и жестокостта на управляващите класи. Това твърдение като че ли ни освобождава от месианските надежди да създадем Франкенщайн, който в полетата на твърдите науки да завладее бъдещето, което не ни е подвластно, и да ни освободи от ограниченията на телесността, но и на това, което Валтер Бенямин нарича „аура“.
„Аурата“ на живота се разпада до полетата на нещо, което само езикът може да доближи, независимо дали това езикът на науката или езикът на литературата. Ние, както напомня Бенямин, търсим приближаване, което, подобно на хоризонта, винаги се отдалечава и винаги ни примамва да халюцинираме, че можем да разберем кризата на съществуването.
На този опит за приближаване е посветен и настоящият брой.
----------------------------------
*Berlin, Isaiah, The Divorce Between The Sciences And The Humanities, Salmagundi, No. 27 (Summer-Fall 1974), pp. 9-39;
**Превод на български – изд. Критика и хуманизъм, София, 2022;
***Бенямин, Валтер, „Произведението на изкуството в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, София, изд. Критика и хуманизъм, 2022, стр. 28-29;
****Edelman, Gerald. Second Nature Brain Science and Human Knowledge. New Haven, CT: Yale University Press, 2006, с. 57-58;