Марианна Георгиева
Литература и война
През 1937 г. Макс Брод публикува биография на Кафка. По повод на същата през юни 1938 г. Валтер Бенямин пише на Гершом Шолем следното: „Това, което искам да кажа е, че тази реалност едва ли все още може да бъде преживяна от индивида и че светът на Кафка, често толкова спокоен и толкова населен с ангели, е точното допълнение на неговата епоха, епоха, която се подготвя да унищожи масово жителите на тази планета. Опитът, който съответства на този, който Кафка има, вероятно за първи път ще стане достъпен на масите едва в момента, в който същите бъдат подложени на своето унищожение.“
В психодрамата съществува термина “surplus reality”, въведен от основателя на психотерапевтичния метод – Джейкъб Морено, и буквално означава „излишък на реалността“ или добавъчна реалност. Това е тази ситуация в психодраматичната сцена, когато се разиграва невъзможното, това, което не декодира пряко реалността, а добавя към нея някакво състояние, субективна реалност, която по принцип не може да бъде изразена и изживяна по друг начин. Това е, което се добавя чрез някои художествени творби – към реалността се наслагва фантазното, към нейната политическа анихилация се добавя текст, който описва събитие, описва го през тялото на текста, който улавя онези импулси, които не могат да бъдат запечатани от една историческа камера, и реагира на тях чрез свръхсензитивност и свръхинтензивно, това е състоянието отвъд езика, но предадено чрез него - състоянието + реалността.
В новелата на Кафка „При строежа на китайската стена“ е разказана следната легенда: на един жалък поданик, „мъничка сянка, бягаща от слънчевите лъчи на императора в най-далечното разстояние“, императорът изпратил някакво послание от смъртното си легло. Владетелят прошепнал посланието на своя пратеник и го накарал да го повтори, за да е сигурен, че правилно го е разбрал. След това този пратеник започнал своя пробив, като подобно на животно се промъквал по стълбища, пътища, сред тълпи, и знакът, че носи послание, изписан на гърдите му, му проправял път. Той обаче е обречен, трябва да си проправи път сред множество, което е неизчерпаемо, да премине през бариери, които нямат край, и дори това да се случи, макар че никога няма да се случи, и да се окаже отвъд последната стена, той ще съзре зрелището, което го обрича – пред него ще се окаже отново същата тълпа, толкова много хора, омесени в хомогенна амалгама, през която той и вестта, която е получил, никога няма да могат да проникнат. Точно тази вест се опитваме да си представим, когато настъпи вечерта и отворим прозореца на нашата стая.
С преразказ на тази притча започва и едно от есетата на Валтер Бенямин, посветено на Кафка – „Как е строена Великата китайска стена“. За Бенямин изкуството на Кафка е пророческо – то следва да се разбира като отражение, чийто главен обект е някъде далеч в миналото, но огледалният образ се конструира пропорционално перспективно – толкова напред в бъдещето, колкото назад в миналото е първичният обект.
Това е литературата, съотнесена с войната – този исторически факт, който никога не отпада в своята екзистенция на постоянна опасност. Истински документалното се пише след събитието и негова задача е да предаде постоянната актуалност на опита, за който ни говори Кафка – опит, който човечеството се опитва да домогне, унищожавайки самото себе си.
Към това ние ще добавим именно тази реалност – sur plus или просто няколко скромни щриха.