Превод от китайски език: Стефан Русинов

 

Публикацията (част от проект за поредица преводи на литературни есета) се реализира с подкрепата на Столична община, по инициативата "Солидарност в културата".

 

Една нощ от детството ми се е запечатала ясно в спомените ми: стоя на брега на езеро в близост до хънанското село, откъдето е родът ми, около мен са се насъбрали още много хора, малки и големи, и заедно надигаме глави към чистото нощно небе. На неговия черен фон бавно прелита една звездичка – първият китайски изкуствен спътник „Дун фан хун I“. Датата е 25 април 1970 г. Аз съм на седем.

Минали са тринайсет години от първото в човешката история изстрелване на изкуствен спътник в космоса, девет години от излитането на първия космонавт, а само преди седмица „Аполо 13“ се е завърнал от злополучното си пътешествие до Луната.

Тогава обаче всичко това не ми беше известно. Помня как гледам летящата звездичка с любопитство и копнеж, макар и неясно към какво точно. Помня ясно и друго усещане – глад. В този беден район всички деца гладуваха. Аз поне бях от късметлиите, които имаха обувки на краката си – повечето от децата до мен край езерото стояха боси, а по стъпалата на някои от тях още имаше незаздравели мехури от зимните измръзвания. През стените на разнебитените сламени колиби зад мен се процеждаше мътната светлина на газените лампи – в селото беше прокарано електричество едва през осемдесетте години на миналия век.

Големите край мен казваха, че изкуственият спътник не бил като самолета – той летял извън Земята. Тогава атмосферата още не беше замърсена с праховите частици на индустриите, небето беше чисто, Млечният път се виждаше ясно и аз имах чувството, че всичките звезди в небето не са много далеч от нашата малка летяща звездичка. За мен тя се движеше сред останалите, които бяха толкова нагъсто една до друга, че се тревожех да не се блъсне в някоя от тях.

По това време не бях с родителите си. Те работеха в една въглищна мина на повече от хиляда километра в провинция Шанси. Няколко години по-рано това беше едно от местата на най-ожесточени битки между различните граждански отряди през Културната революция. Помня изстрелите нощем, как по улиците преминаваха камиони, наблъскани с хора с пушки в ръцете и червени ленти на ръкавите… 

Но тогава бях твърде малък и не съм сигурен дали тези картини са реални спомени, или някакви по-късни видения. Едно обаче е сигурно: обстановката около мината не беше безопасна, отгоре на това и родителите ми бяха сред пострадалите от Културната революция, затова решиха, че е най-добре да ме върнат на село в Хънан. По времето на излитането на спътника вече бях прекарал там три години.

Трябваше да минат още няколко години, преди да разбера какво е реалното разстояние между изкуствения спътник и звездите. Научих го от астрономическия том на една всеизвестна по това време китайска поредица за популярна наука на име „Сто хиляди защота“. В тази книга за пръв път прочетох за „светлинната година“. Още преди това знаех, че светлината може да направи седем обиколки около Земята за една секунда. Тогава какво разстояние щеше да измине с тази шеметна скорост за цяла година? Представях си как прелита през самотния леден космос с триста хиляди километра в час, опитвах се с въображението си да обхвана целия този стъписващ простор и всеки път ме обземаше ужас, но и някакъв наркотичен възторг. Тогава осъзнах, че притежавам едно особено умение: всички свръхголеми и свръхмалки мащаби и съществувания отвъд човешките възприятия, които за другите хора са просто предълги числа, в моя мозък се явяват като форми, които мога да докосна и усетя, все едно докосвам дърво или камък. И до днес, когато хората вече са претръпнали от неща като вселенския радиус от петнайсет милиарда светлинни години или струните с много порядъка по-малки от кварките, понятията „една светлинна година“ и „един нанометър“ продължават да извикват грандиозни живи картини в ума ми и да пораждат неизразимо с думи религиозно страхопочитание и потрес. Не знам дали в това отношение съм по-щастлив или по-нещастен от хората, които нямат такива усещания, но за едно съм сигурен: точно те ме превърнаха първо в почитател, а после и в писател на научна фантастика.

Малко след първото ми смайване от понятието светлинна година в близост до дома ми се случи страшното наводнение от август 1975-а. По време на рекордния за времето си дъжд от 1005 мм един след друг рухнаха петдесет и осем средни и малки бента, а в последвалото наводнение загинаха двеста и четиресет хиляди души. Не след дълго се завърнах в селото и заварих бедстващи хора навсякъде. Имах чувството, че е дошъл краят на света.

Изкуствен спътник, глад, звезди, газени лампи, Млечен път, Културна революция, светлинна година, наводнение… Всички тези иначе много далечни едно от друго неща се смесиха и формираха ранните ми години, а впоследствие – и научнофантастичните истории, които пиша в момента.

Като научнофантастичен писател, започнал като почитател, аз не целя да метафоризирам и критикувам реалността. Според мен най-голямото обаяние на научнофантастичната литература е в способността ѝ да създава многобройни въображаеми светове. Винаги съм смятал, че най-великите и най-прекрасните истории на човечеството са не изпетите от странстващите бардове или написаните от драматурзите и писателите, а разказаните от науката. В сравнение с литературните истории, тези на науката са далеч по-внушителни и великолепни, по-превратни и дълбоки, по-смайващи и странни, по-страховити и мистични, дори по-емоционални – просто великите истории са оковани в безстрастни формули, в голямата си част непонятни за обикновените хора. Митовете за сътворението на света на всички народи и религии бледнеят пред великолепието на Големия взрив; по превратност и романтика никой епос не може да се мери с трите милиарда години еволюция на самовъзпроизвеждащите се молекули до разумни цивилизации; неустоимо обаяние имат и другите чудати истории на науката като поетичните картини на пространство-времето според теорията на относителността или страннят микросвят на квантовата механика. Чрез научната фантастика и въображението си аз искам просто да създавам свои светове, в които да показвам разкритата от науката поезия на природата и да поставям романтичните истории на човека и вселената.

Не мога обаче да избягам от реалността, също както не мога да избягам от сянката си. Всяка епоха налага невидими умствени окови на преминалите през нея хора, така че и моят писателски танц е неизбежно с вериги. В книгата ми човечеството е изправено пред гибелно бедствие. Всички човешки реакции пред лицето на смъртта несъмнено са основани на личния ми опит в реалността. Едно от чудните качества на научната фантастика е способността ѝ да задава такива настройки на фикционалните светове, при които злото и мракът от реалността се преобразяват в справедливост и светлина, както и обратното. Трите книги от поредицата „Земното минало“ опитват да постигнат именно това. Колкото и въображението да изкривява реалността обаче, тя винаги присъства.

Винаги съм смятал, че извънземните цивилизации са най-големият фактор на несигурност за човечеството в бъдеще. Всички други грандиозни премеждия като климатичните промени и екологичните катастрофи са процеси в развитие и имат буферни периоди, докато сблъсъкът с извънземна цивилизация би могъл да се случи всеки момент. Възможно е след десет хиляди години звездното небе над човечеството да е все така празно и тихо, но е също толкова възможно още утре да се събудим с извънземен космически кораб колкото Луната, застанал в земната орбита. Появата на извънземна цивилизация ще изправи човечеството пред първия „друг“ в историята му. Никога човечеството не се е сблъсквало с такъв външен обект. Появата на този „друг“ или дори само узнаването за неговото съществуване ще окаже непредвидимо въздействие върху цивилизацията ни.

Невинното и добронамерено отношение на хората към вселената разкрива един странен парадокс: на Земята можем най-безцеремонно да стъпим на друг континент и да изтребим себеподобна цивилизация, например с война или зараза, докато в същото време отправяме топли погледи към небето, убедени, че ако съществува извънземен разум, той също ще е изградил цивилизацията си върху универсални и възвишени морални задръжки, както и че зачитането и обичта към различните живи същества е подразбиращ се принцип на поведение във вселената.

Според мен трябва да е точно обратното – добронамереността си да изместим от космоса към себеподобните си на Земята, за да изградим доверие и разбиране между различните народи и цивилизации, а към космоса отвъд Слънчевата система да сме нащрек и да не се свеним да предполагаме възможно най-лошото за евентуалните „други“ там. За крехка цивилизация като нашата това несъмнено е най-отговорното поведение.

Научната фантастика е литература за цялото човечество. Тя описва неща от общ интерес за всички земляни, затова именно този жанр би трябвало да е най-лесно разбираем за читатели от всички страни. Все някой ден човечеството ще се превърне в едно хармонично цяло, както е в научната фантастика. И вярвам, че за настъпването на този ден не е необходимо да чакаме появата на извънземни.