Свободно Поетическо Общество

Стаята

Аз тука главно влизам и излизам,
излизам, влизам, влизам и излизам.
Не съм разбрал обаче цялата вечност
какъв е смисълът на странното брожение
на стенния часовник със махалото,
като живеем само в две движения.
Ала един ден влезе някой в стаята,
започна да крещи и да се мята,
строши бутилки и портрети, към стената
посегна да ме вземе и изхвърли,
защото аз оттам сурово гледах.
Но този нов за мен човек внезапно стихна,
на масата в една голяма чаша,
по чудо оцеляла. Най-спокойно
се люшкаше назад-напред водата
в познатото движение омразно.
Замислих се и бавно констатирах,
че съм се върнал в себе си накрая.
Прозореца разтворих нашироко,
видях: момчета стрелят по врабчета,
ала прозорците се пръскат на парчета
и като луди всички духове на времето
изхвръкват от запарените дупки
и тръгват безразборно, без посоки
след птичи гласове и къси рокли. 
Така е весело, така е най-правдиво –
животът трябва да се изяде, да се изпие,
а любовта съвсем да се излюби,
за да се върна в себе си изцяло,
от ярост и от щастие погубен.

Време

И думи има. Неподвижни думи.
А може би привидно неподвижни,
защото всяко нещо си върви
и непрестанно търси своя смисъл.
Защото слънцето, изрязано от книга,
когато аз пораснах, стана слънце,
което може да ни изгори.
Не е невинна стаята. В която си стоиш
и мислиш.
Не е. И тя е влак.
Дори и столовете не могат да излъжат,
защото ни услужват и участват във живота ни,
макар и да мълчат.

В началото на есента

Дъждът.
Старият дъжд.
Вечният дъжд.
Дъждът от миналата есен.
От миналите,
от отдавна миналите вечери
дъждът.
Дъждът от спомените,
този дълъг дъжд
и ден, и нощ,
и ден, и нощ
по дрехите ни,
по ръцете,
по очите
завършва спомените от годината
с едно внезапно спиране,
с избистрено,
студено,
неочаквано небе,
като пробуждане от мислите
за преживяното,
като начало на един живот,
какъвто никога не сме познавали.

Балада

Гърдите ме болят.
Голяма ми е раната.
Не мога повече.
Не мога да работя.
Не мога да се уча.
Не мога да воювам,
Не мога да сънувам
бъдещето ви.
Оставям ви.
Умирам.
Не ме оплаквайте.
Не ме възпявайте.
Не ви разбирам.

***

Такава мрачна история –
седиш и размишляваш,
седиш, седиш и разговаряш:
Траките първо били в България...
Муцианус,
Муца – тракът на бял кон,
представяш ли си,
след цели войни от по триста години
бил поримчен.
А от динозавъра, о, как му беше името,
намерили огромни прешлени
зад гарата в горичката,
където, помниш ли –
едно време с Мария...
и така нататък.
Господи,
а щом започне да се съмва, в най-хубавото време
водата спират.
След физзарядката не можеш душ да си направиш,
цял ден си болен, като Муца, динозавъра, си схванат.
Не беше динозавър май, но
във горичката зад гарата отдавна
по времето на Цезар може би
с Мария...
Синя рокля бе облякла
с червена панделка в косите леки,
със две настръхнали светулки на гърдите.
Май беше преди Цезар,
заспахме с нея след осем вечерта
и тъй гореща бе под нас земята.
Май беше дълго преди Цезар, дълго
с Мария, с Муцианус динозавъра,
такава тъмна и объркана история...
И ако като тракa сме воювали,
представяш ли си, толкова години,
а после и поримчени, представяш ли си,
съвсем не бихме помнили Мария,
къде остана тази работа, разбираш ли –
почти в началото на цялата земя,
почти в началото на цялата вселена.
Мария, помниш ли,
с настръхналите колене
там, върху мократа трева, зад гарата,
с коси, по-дълги от самата тишина.
Войни ще има май,
щом като всичкото
отдавна ни се струва преживяно.
А зa да няма,
изглежда трябва още да се влюбваме
в Мария, в Муца, в динозавъра зад гарата
и в гарата, и в релсите след нея,
и главно в релсите след нея трябва.

Портрет на един философ

Отдавна той не мисли. Остаря.
Не му се гледа мрачно.
Сигурно разбра,
че го забравиха, че никого не плаши вече.
А беше някога известен гражданин на Атина.
Бе тръгнал с дързост и увереност
от древността съвсем доказана
към вечността така несигурна.
А ето –
изглежда силите му не достигнаха
и спря –
върху напълно безразличната стена –
последната му кратка територия.
Сега
навярно в избата съседна
еднички мислите размислят за безсмъртието,
или просто как да поделят
забравения там учебник по история...
Но вече няма кой да поднови
чертите на човека, а на философа
усмивка да изпише.
Сам
стопанинът на тая стая, а и на стената значи
е млад човек с все нови интереси –
без интереса към безсмъртието.
Затова
едва ли някога ще те запита, философе –
защо си тук, защо си стар и откъде си.