„… and why was Eve blamed for everything?“

С тази фраза от романа „The Hearing Trumpet „ на Леонора Карингтън не е трудно да помислим за него, а и за нея като възможен обект на феминистки теоретичен текст. Нещо подобно казва и фраза от статия, публикувана в „Ню Йоркър“ през 2017 г., когато Карингтън е вече покойница и когато е издаден сборникът „The complete stories of Leonora Carrington“. Текстът казва приблизително следното: „Не е трудно за съвременния читател да види Карингтън като феминистка.“ Не е никак трудно наистина да мислим за художничката, скулпторка и писателка Леонора Карингтън именно по този начин. Но това изглежда е твърде лесно днес, особено когато нейни текстове се преиздават, а картините й се продават повече от добре. Дали и доколко всички тези „закъснели“ (включително и според самата Карингтън) успехи, са продукт чисто и просто на съвремието, на множеството дискурси, които търсят теоретичната си обосновка, а такава винаги може да бъде намерена, изглежда не е чак така решаващо за този текст. Картините й настойчиво показват все женски образи, потопени в съновиденията на сюрреализма, а романът, предмет на следващите редове има за свой разказвач възрастна жена, попаднала в ни повече, ни по-малко старчески дом. Част от преживяванията й в този дом напомнят за български роман от последното десетилетие - това е „При входа на морето“ на Емилия Дворянова.

Не е и никаква изненада, че „The hearing trumpet“ или какъвто и да било текст от авторката не е превеждан на български - едва през 2012 г. на български беше преведен романът на Джийн Рис „Безкрайното Саргасово море“, за който авторката също казва, че е „закъснял“ успех. Времево двата романа са много близо един до друг - този на Рис е публикуван през 1966 г., а този на Карингтън - през 1976-а. Би било обаче насилие към текстовете и към авторките да опитваме да ги поставим в своеобразната ниша на „женското писане“, би било признание, че такава ниша има, а в съзнанията на много читатели тази ниша неразчленимо смесва в себе си горните два с романи като „Шоколад“ на Джоан Харис или защо пък не - романи като „Дневникът на Бриджит Джоунс“ на Хелън Фийлдинг. Ограниченията, които подобни категоризации предполагат, са повече от очевидни. Подобен е бил и рискът за Карингтън, когато е рисувала и е писала, но, предвид непримиримостта й към наложени или предположени място и сфера (ниша) на влияние на творчеството й, приемаме, че рискът все пак си е струвал. А това допускане сякаш се подсилва и от друго, изтъкнато от текст в „Гардиън“, че повечето критици, предимно мъже, предпочитат да знаят по-малко за картините на Карингтън. Нека поясня - тези картини са изпълнени „до ръба“, преливат от „псевдомитологични“, тревожещи женски и (или андрогинни) образи. Изпълнени са със загадки, съновидения и мистерии, типични за сюрреализма. Ако само за миг допуснем, че сюрреализмът, с неговия афинитет към мистерията, съновидението и интуицията, се е оказал „плодотворна почва“ за четките на множество различни художнички, отново ще изпаднем в категоризации.

Леонора Карингтън е родена във Великобритания през 1917 г., но умира изгнаничка в Мексико почти столетие по-късно и в този смисъл никак не е трудно да съзрем известен „ясновидски автобиографизъм“ при изграждането на образа на главната героиня на „The Hearing trumpet“ -  Мариан Ледърбай, която е в своите деветдесет, сенилна и отчайващо глуха. Оттук и заглавието на романа, тъй като героинята получава като подарък слухов апарат, протеза, която решително променя живота й, веднъж вече способна да чуе, да подслуша какво мислят и респективно изговарят останалите за нея.