Какво хората пишат на последните страници. Показалецът мина през екрана. Мъж с две деца. Пръстът подмина снимката, после се върна към нея. Zoom върху лицето му. Размазано, то изглеждаше по-щастливо. Обърна се към отражението си. Нейното също. Метрото забързваше обороти. „Черното се надбягва със себе си“, помисли си тя. Хареса й как звучи. Записа го на последния лист на тетрадката. Единственото изречение на български в нея.

Онова стягане в стомаха. Очите му са затворени, главата му е отпусната на седалката, но пръстите му продължават да се движат по смартфона. Дали записва мислите си в момента? Дали това, което е в слушалките, оглася съня? Събужда се на правилната спирка. „Туризмът убива града“ – надпис с маркер на съседната седалка. Докосва джобовете си. Телефона го няма.

Това, което не би казал и на приятели. Докато разговаряха в кухнята, той погледна краката си. Бързането, неудобните обувки, изпуснатите чаши, препъванията по улиците, всичко беше останало по стъпалата и изпъкналите вени. По нейната кожа нямаше следи от възраст. В банята като че ли той за първи път се вгледа в чертите си. На 40 всеки получава лицето, което е заслужил, но той беше станал на 40 толкова рано. Нямаше на кого да го каже.

Тревогите, които няма да ти бъдат споделени. Мъртво дете в куфар. Мръсна река. Опустяло село. Виждаше сцената, макар и да не беше в нея. Виждаше облаците, можеше да почувства предстоящия дъжд. Не беше виждала труп. Не си се спомняше като дете. Не можеше да плува. Не беше ходила никога там. „Но съм минавала с влака, само празни къщи, никаква светлина. Беше преди години...“ Прочете заглавието и върна кафето от празния си стомах. Лондон се обърна. Мониторът на служебния лаптоп стана син.

Пренатоварената си памет. Някой се озова в най-тихата част на „Вединг“ и в продължение на минути не се размина с никого. Тихи сгради, неравни тротоари, пусти дворове - също като у дома. „Тогава разбрах, че перфектната тишина е винаги на крачка от теб. Само трябва да имаш умението да я чуваш.“ Беше тук, а си мислеше за онази нощ отпреди десет години. Някъде из онези улици, по които не се разминаваш с никого. Той ли беше толкова нов в града, или тя не беше добре с посоките? „Вече не излизам“, казваше тя почти с гордост. Нямаше никаква логика тогава таксито да остави първо него, после нея. Отдавна бяха спрели цигарите, но не можеше да си представи какво друго са правили с ръцете си преди това. Бяха ясни години, а сега спомените са задимени.

Местата, в които не можеш да надникнеш. Хващаше погледите без да се опитва. Обикновено очите на други момичета. Те винаги оценяваха изчистеността в облеклото, въпросителните в усмивката, моментите, когато не искаш да говориш и пестеливостта на движенията. „За момчетата като че ли основното е в излишното.“ Когато всички се обърнаха към нея, дъждът тъкмо беше спрял. Цветята в косите натежаха от капките, а роклята прегърна тялото й. От първото влизане в морето беше разбрала, че водата е приятел.

Спомените втора ръка. Той беше преждевременно остарял швед със сложно име и лоша памет – никой не можеше да произнесе името му правилно и той не можеше да произнесе ничие име. Но знаеше „Low” наизуст. „Все пак е албумът на Боуи с най-малко текстове“, казваше и си поръча последно вино за вечерта. Вече не понасяше вкуса му, но стоеше добре в ръката му. Някогашният му най-добър приятел веднъж остана сам за час в „Тиергартен“ и не можеше да спре да плаче. Не знаеше защо, никога не разбра, а и повече през живота си не плака. Но на 18 срещу 19 май слуша „Hunger Strike” от полунощ до сутринта, което си е същото.

Желанието преди да стане решение. Тя харесваше ръцете си, никога не беше променяла цвета на косата си, снимаше краката си на фона на също толкова белите чаршафи, винаги е знаела за очите си. Но да, като че ли ръцете й казваха най-много. „А и мога да правя всичко с тях. Всичко.“ Когато се погледнеше в цял ръст, не се понасяше. Прибра се там, където първите й пъти няма да бъдат чуждите стотни.