Два рода равно знатни от Върбица, чиято красота е непозната за нас, защото никой не е ходил във Върбица, щяха да се сродяват. Дъщерята на най-големия местен бизнесмен щеше да се вземе със сина на зам.-кмета на общината. Месеци наред местните медии коментираха подробности около бъдещата сватба. До обяд. Щото след обяд местните медии се прибираха по къщите си, хапваха и се отдаваха на следобедна дрямка.

Димитър, 23-годишният син на зам.-кмета Маринов, беше хубаво момче. Не много нисък, не много дебел, не много умен – перфектният жених. Беше винаги учтив, възпитан, избягваше сбиванията и тежкия физически труд. Виолета, дъщерята на шефа на голямата дърводобивна фирма „Сечем, И ко?“, също хващаше окото, най-вече благодарение на опърничавостта си. Напук на родителите си замина за София да учи и напук се върна. Напук на тях започна да работи и пак напук на тях – се влюби в Димитър.

Двамата се полюбиха няколко месеца и Виолета реши, че е крайно време да се оженят. Предложи му една топла юнска вечер край язовир Тича с думите „Митак, я да вземеш да ме вземеш!“. След кратък размисъл и няколко допълнителни въпроса Митака реши, че няма нищо против и не след дълго цяла Върбица разбра за предстоящата сватба.

Семейството на зам.-кмета беше във възторг. Виолета им се хареса, а и сродяване с богаташи никак нямаше да е зле, защото – както казваше зам.-кметът Маринов: „Зам.-кмет си няколко години, а богаташът няма срок на годност“. Родителите на Виолета обаче, особено баща й г-н Красимиров, не одобряваха Митака. Не че нещо, но Красимиров го смяташе за женчо – не е ходил в казарма, не му се занимава с тежък труд... Абе, женчо! Виолета напразно се опитваше да го убеди, че в Митака има нещо добро, но баща й беше твърдо против женчото. Сега, за да сме честни, Виолета също изпитваше подобни подозрения относно бъдещия си мъж, но все се надяваше да го превъзпита. На една специално организирана от нея вечеря за двама с цел баща й да опознае по-добре бъдещия й мъж Митака най-неочаквано така се напи, че заспа на масата. Красимиров известно време го гледаше презрително, след което отсече: „Тоя мухльо даже да пие не може!“ и след като добре си поплака, че вече няма истински мъже, отиде да си легне, оставяйки бъдещия си зет да прекара нощта на масата.

Митака хич не беше просто момче и бързо схвана, че трябва да предприеме нещо. Дълго мисли и се чуди какво да направи, за да омае бъдещия си тъст. Както обикновено става в такива ситуации, хората, които не се занимават с последствията, дават най-смелите съвети. Така и Марко, най-добрият приятел на Митака, го посъветва да направи нещо, което никой в наше време не би си позволил да извърши – да открадне булката. Ама не както сегашните разглезени консуматори – в деня на сватбата, на вратата на спалнята с подаване на пари. А истинско отвличане – да влезеш посред нощ, да хванеш бъдещата си жена, да я овържеш хубаво, да я метнеш на коня и да я заведеш у вас. Изненадващо дори за самия себе си, Митака се съгласи! Сети се за многото истории от миналото, в които най-смелият и решителен момък взема хубавото момиче. И внезапно му се прииска да е смел и решителен момък. Митака кон нямаше, но пък старото голфче щеше да свърши работа.

Марко предложи все пак да кажат на Виолета, че ще я крадат. Все пак – жена е, малко багаж да си стегне, някоя и друга дрешка, сешоарче, гримчета... Митака решително отказа – като ще е кражба, да е кражба!

Планът беше следният – в петък срещу събота Красимирови щяха да посрещат гости. Да пият здраво поне до 2 след полунощ. Точно в 3 без 15 Митака и Марко щяха да се промъкнат в къщата им, да вземат Виолета и да я заведат на тайната вила на Митака в село Ловец. Вилата всъщност беше на баща му, който старателно я криеше от съгражданите си и никой, освен Митака и Марко, не знаеше за нея. На вилата Марко щеше да се оттегли и двамата бъдещи младоженци да прекарат два дни. Митака нямаше търпение – да види оня ръб, бъдещият тъст, на какво е способен един истински зет!

След няколко изпълнени с трепет и нетърпение дни, най-сетне часът за кражбата дойде. Малко след 3 без 20 Митака и Марко приготвиха едно одеяло, в което щяха да увият Виолета, сложиха си по един чорап на главите и влязоха в къщата.

– Митаче, да светнем, а? – прошепна Марко, докато се движеха в пълна тъмнина.

– Никакъв шанс, оня спи много леко, ще ни усети. – без никаква логика каза Митака. На него просто не му се светваше, искаше да го направи както трябва. По традиция!

Двамата бързо стигнаха до стаята на Виолета. Много внимателно отвориха вратата и обградиха леглото, на което тя спеше. След това с Митака бързо метнаха одеялото, увиха я и я вдигнаха. Виолета дори не се събуди. С разтуптяно от адреналина сърце Митака запали колата. Беше успял! На задната седалка беше неговият трофей! Опърничавата жена, чийто баща го беше засегнал на мъжка чест. С доволна усмивка Митака подкара към вилата.

Изненадата дойде 15 минути по-късно. Пренесоха увитата Виолета в една от спалните на Вилата. Марко си замина, а Митака се излегна до бъдещата си жена. Тя все още спеше така непробудно. Митака с трепет започна да развива одеялото, докато накрая не видя, че е откраднал не Виолета, а г-н Красимиров! Последният доволно похъркваше, в блажено неведение какво му се е случило.

Известно време Митака стоя, неспособен да помръдне. Отначало взе да се псува. След това разбра, че така няма да си помогне и започна да търси изход от ситуацията. Трябваше да върне незабелязано Красимиров в къщата му. Навън обаче денят пристигаше с дразнещо бърза скорост. Митака започна да звъни на Марко – срам не срам, щеше да си признае всичко. Марко обаче си беше изключил телефона. Други толкова верни другари Митака нямаше. Дори мисълта да звънне на Виолета пък му причиняваше болка! Известно е, че всеки мъж разочарова съпругата си, но никой – преди сватбата. И Митака не искаше да е първият.

Леко похъркване. После още едно. И изведнъж – докато Митака мисли как да излезе от ситуация – ситуацията се събуди и се огледа. Красимиров се изправи и седна на леглото. Търкаше очите си, щипа се, удря се по главата, докато най-сетне не се убеди, че не сънува. Митака не знаеше как да реагира – лежеше на леглото и гледаше тъпо.

Чак след три часа Митака и Красимиров проведоха смислен разговор. Първо, Красимиров един час се бореше с махмурлука. След това един час се смя, след като Митака му разказа защо го е откраднал. Накрая един час го псува, задето една булка не може да открадне като хората.

– Аз какво съм виновен? – оправдаваше се Митака. – Стаята си беше на Виолета. Ти защо беше там?

– Че аз изобщо не знаех къде съм си легнал – обясни ядосано Красимиров. – Напих се, качих се на втория етаж и влязох в първата стая, която ми попадна. Ти що не гледаш, кого крадеш, бе, мухъл с мухъл! Къде сме?

– На вилата – смутено каза Митака.

– Че вие откога имате вила, бе? Аз що не знам! Я да огледам.

Красимиров стана тежко и без да чака покана, излезе и започна да разглежда. Митака все така лежеше на леглото и се чудеше как да се измъкне.

– Четири спални, хубава кухня, и холчето е приятно. Избичка сигурно има долу... Че хубаво го е направил баща ти! – изръмжа върналият се Красимиров. – Хайде сега да ме върнеш, откъдето си ме откраднал!

– Не мога – каза Митака.

– Ти и да караш ли не можеш – въздъхна Красимиров, – дай ключовете, аз ще карам.

– Не, не ме разбра. Не мога. Марко взе колата. Ще дойде след два дни.

Красимиров изпадна в истерия. Псуваше и се смееше едновременно.

– Ти нормален ли си, бе! Не, ти ще ме умориш! Абе говедо! Абе диване! Ти каква жена ще вземаш, бе, ти си по-бетер от жените! – през смях крещеше той на Митака, който пък не смееше да погледне по-далеч от върховете на обувките си. – Никаква сватба няма да има, ей! Обаждам се ей сега на щерката да й кажа, че е по-добре да се ожени за Гочо комбайнера, отколкото за такъв лешпер като тебе!

Преди съсипаният Митак да успее да отговори, Красимиров извади телефона си и набра Виолета.

– Ало, слушай сега. Не, чакай да ти кажа. Остави ме да ти... Ох, добре! Хайде говори. Кой ще идва? Баба ти ли? Кога? Ааа, не мога да я посрещна! Защо ли...

Красимиров си пое дълбоко дъх и заради това, което последва, Митака за пръв път през живота си изгуби съзнание.

– Със зетя съм. С твоичкия съм, бе. Митьо! Мъжка работа имаме с него. Голям пич, харесах го! Знам, че се радваш много, да... И аз се радвам. Значи, място не мога да си намеря от радост! Та кога си тръгва баба ти? Значи след 2 дни ще се върна. Ще я изтърва, знам. Жалко, да. И аз много съжалявам, че няма да я видя тая... баба ти, де.

Отне около 10 минути на Красимиров да свести Митака.

– Слушай ме сега внимателно – каза Красимиров, – два дни сме тука. След което се връщаме във Върбица и нито дума на никого! Ти ще се ожениш за щерката, щом толоква те иска. А оттук нататък аз ще идвам тука всеки път, като дойде тъщата на гости! Разбрахме ли се?

Митака погледна нагоре, изрече благодарствени слова към всички богове – стари, нови и още неизмислени, и кимна, като се стараеше да го направи колкото се може по-мъжки. Неочаквано Красимиров удари Митака по гърба приятелски и изломоти:

– Хубава вила имаш! Права беше щерката, като каза, че в тебе има нещо хубаво. Кажи сега къде е ракията!

Само след два месеца на безтъщие Красимиров толкова беше обикнал Митака, че дори му позволи сватбени покани с текст:

		На сватба идвайте със мен. 
		На ергенлъка идва вече край
		и слънчев ще е идващият ден
		Защото досега светът не знай
		любов по-светла, казвам ви, братлета,
		от тази на Димитър и Виолета!