Преди няколко години получих като подарък книгата Entangled Life на британския биолог Мерлин Шелдрейк, но може би едва около година по-късно успях да я прочета от край до край, почти на един дъх, малко след като я видях изложена в една дъблинска книжарница. Някой би казал, че научнопопулярно четиво не се чете така, както се чете роман. Склонна съм да възразя. Научнопопулярните книги, особено добре написаните научнопопулярни книги, се четат като роман – най-малкото заради множеството любопитни връзки, които изграждат, оформяйки по този начин нещо като сюжет, връзки, които в контекста на академично четиво трудно, да не кажа невъзможно, могат да бъдат представени по такъв въздействащ начин, както в научнопопулярен текст. Такива текстове обикновено фино жонглират по тънкия ръб между езика и фактите. И безспорно успехът им интригува, особено когато авторът владее изкуството на съспенса, изкуството на поезията, а е и дълбоко влюбен в обекта на изследванията си, не на последно място.

Американската биоложка Рейчъл Карсън е сред учените, които най-активно (и най-умело) популяризират научната си област, в нейния случай – морската биология. Разбира се, тя не е сама, особено в последните години. Карсън, която първоначално се стреми към писателска кариера, у нас, за съжаление, а вероятно и по света, е по-позната с похода си срещу производителите на хербициди и пестициди Смълчана пролет. Може би защото има все по-осъзната нужда да се говори за разрушителния ефект върху природата на всички тези „препарати за растителна защита". Автори като Сюзан Симард допълват и обогатяват наученото и описано от Рейчъл Карсън, слизайки в почвата, където всепроникващият живот процъфтява, стига да научим за него и да не го безпокоим твърде много, а ако е възможно – изобщо.

Като дете обичах всяко лято да експериментирам върху учебния материал по биология и химия от изминалата година. Така се появи сместа, вряща върху котлона на баба ми, с очакването да добия от нея кристали от син камък. За щастие никой не пострада по време на този експеримент, а е имало всички предпоставки това да се случи. Някъде по същото време в продължение на само една седмица преследвах пеперуди лястовича опашка (Papilio machaon) с хилка за федербал, защото през 90-те в България кепчето за насекоми беше откровен лукс, да не кажа лудост, а аз не знаех как да си изработя подобен инструмент сама. Тези пеперуди ме очароваха, а и още ме очароват, защото не всякога летят като останалите пеперуди – могат и да планират, да се носят по въздушните течения. Успях да уловя две или три от тях и те надлежно бяха потопени в спирт, после оваляни в нафталин, и накрая експонирани с карфици на малки дъсчици, вероятно в разрез с всички правила на препарирането на насекоми. А насекомите, които препарирах, не бяха само пеперуди. Помня един особено интересен случай от онова време, през лятото следващо седми клас, когато за няколко месеца бях обсебена от насекомите. Стаята беше организирана така, че бюрото, на което провеждах експериментите си, беше до леглото ми, а когато си лягах не прибирах стъклениците с химикали и пипетите, с които отмервах съставките за убийствените коктейли. Оставях всичко в творческия хаос на истинската наука, както тогава смятах за редно. Една нощ, след часове усърдна работа върху труповете на насекоми, сънувах странен сън. В него аз се събудих, надигнах се и обърнах глава към бюрото, над което летяха в концентрични кръгове духовете на всички мухи, божи кравички и други насекоми, които бях изтребила през дългия и уморителен ден. И тогава наистина се събудих. Малко след този сън рязко преустанових експериментите си в това поле и оставих лястовичите опашки да планират на воля из градината на родителите ми и по бреговете на Струма. Не си спомням обаче кога точно бе проведен един друг много симпатичен експеримент, който изправи косите на майка ми и безкрайно възхити мен.

Изследователското ми бюро имаше нещо като двоен плот, образуващ тясна и дълбока ниша, в която човек можеше да сложи какво ли не, и така правехме и аз, и сестра ми, с която си поделяхме рафтовете и чекмеджетата му. Един ден реших, че трябва да проверя какво ще се случи с хранителни остатъци, ако ги прибера в кутия за храна и я сложа в дъното на двойния плот. Така и сторих, ала бързо забравих за наченатия експеримент. Дали е било доловена миризма или е било просто желанието на майка ми да почисти, но кутията беше извадена на светло заедно с прелюбопитното си съдържание. В нея беше избухнала мрежа от тънки и фини нишки, каквито всички ние сме виждали и виждаме често. Съдържимото на кутията беше толкова красиво и толкова заплашително, че останах без дъх. Майка ми също беше останала без дъх, уверявам ви.

Подробно си припомних този, може би най-невинен от детските ми експерименти, докато четях Entangled life, за съжаление непреведена все още на български, но от издаването си през 2020 г. книгата победоносно шества из списъците с бестселърите в англоезичния свят. Част от успеха ѝ, като изключим маркетинговите стратегии, се дължи на това, че е брилянтно и занимателно написан текст за едно от Царствата в природния свят – това на Гъбите.

Интересувам се и ще се интересувам от темата на книгата за много по-дълго време от онова, което отделях на експериментите в детството си, в които днес с радост откривам приятната лудост на начинаещия учен, каквато всички ние притежаваме за различен период от време. В интерес на истината, помня много по-ясно и отдавам много по-голямо значение на тези експерименти, отколкото на напъните на провинциалната учителка по биология да ни обясни нагледно цикъла на Кребс или звука, който издава човешкото сърце. Помня ги, защото те са били спонтанни откривателски занимания и защото смятам, че така се прави науката и от пораснали вече хора – с щипка лудост, огромен ентусиазъм и заразително любопитство.

Тъкмо тези качества притежава Мерлин Шелдрейк, очарован от гъбите (Fungi) и от гъбите (Mushrooms). Тяхното царство, казва той, е пренебрежително слабо изучено днес, сравнено със значението за живота на планетата, което текстът му отдава на  гъбите. Бележките в края на книгата свидетелстват за завидна научна дълбочина, но са малцина учените изследващи това Царство, следователно недостатъчна (засега) критичната маса, за да се запитаме сериозно и отговорно колко голяма е ролята на гъбите в животите на всички същества по земното кълбо.

„Като вид“, казва Лин Маргулис в книгата си Symbiotic Planet: A New Look at Evolution, „ние се стремим към успокояващата сигурност на общоприетото“. Тъкмо това е причината, струва ми се, нейното тълкуване на еволюцията като следствие от пряката симбиотична връзка между организмите да не е прието веднага и без възражения.

Причините за това, както посочва Мерлин Шелдрейк в книгата си, се коренят във вече далечния XIX век и неговите открития за еволюцията. Дарвиновата теория казва, че всички са конкуренти и се борят за оцеляване – под всички разбирайте всички – от едноклетъчните организми, хлоропластите в растителните клетки и митохондриите в животинските, през растенията, земноводните и по-сложните организми като бозайниците. Има всепоглъщаща, могъща симбиотична красота, която теорията за конкуренцията, родена от или родила капиталистическото мислене, трудно може да приеме без възражения, защото тази теория чудесно я е обслужваля и я обслужва.

Разликата днес, в сравнение с времето на Рейчъл Карсън, е, че немалка част от пророчествата в книгата ѝ Смълчана пролет са се сбъднали по един или друг начин. Все повече учени говорят за обезживяването (или обезлюдяването) на почвата, което води до ерозия, освобождаване на твърде много въглерод в атмосферата, както и до други, също толкова пагубни въздействия и процеси – суша, наводнения, растения със слаба имунна система, които биха дали достатъчен от икономическа гледна точка добив, само след като са изобилно защитени с опасни за здравето хербициди и пестициди, от една страна (за това разказва романът Отрова на Саманта Швеблин, издаден неотдавна на български), и с химически произведени торове, които да ги направят по-силни и добивни, от друга страна.

Накратко, човечеството се затваря в омагьосан кръг, който в дългосрочен план дава тъкмо тези плодове, които започваме да берем днес – метафорично и буквално. Слаби растения, слаба почва, слаб добив, освобождаване в атмосферата на въглерода от почвата, наместо да остане там, където му е мястото. Но какво го задържа там и защо ние, след толкова години на изследвания, опити и затвърдено аграрно знание не успяваме да работим в симбиоза с природните процеси?

Отговорът е кратък и отчайващ – защото така е по-лесно, защото човешкият живот е кратък от гледна точка на природните процеси, и защото, вследствие на своето кратко присъствие на тази планета, ние сме нетърпеливи да получим всички блага, които тя ни предлага. Да ги получим веднага, на всяка цена, при всички обстоятелства, безогледно понякога, без знание или въображение за последствията.

Въображение и знание са ключовите думи в книгата на Мерлин Шелдрейк, в която значително място е дадено на т.нар. микоризни гъби, онези активни работници в почвата, за опознаването на които човечеството трябва да има повече търпение и смелост. Микоризните гъби напълно заслужават да им бъдат отделени цели две глави от книгата – Before roots и Wood Wide Webs, където се появява и стар мой познайник, който срещнах преди около 20 години в родопските гори – рядко растение от род Monotropa, растящо в северното полукълбо, което в хода на еволюцията е загубило възможност да фотосинтезира и по тази причина разчита на микоризни гъби за изхранването си.

Гъбите изхранват и нас – по най-непосредствен начин – без нашето съзнателно позволение една значителна от човешка гледна точка част от тези причудливи същества е избрала храносмилателните ни системи за свой постоянен дом, където разгражда поетата от нас храна до прости, усвоими за телата ни съединения.

"Какво е да си гъба?", цитирам по памет и без да мога точно да посоча текста, пита в една от книгите си нобеловата лауреатка Олга Токарчук, а Мерлин Шелдрейк на свой ред показва, че в основата си това е химически въпрос, не поетически, въпреки че поради интереса и любовта му към тези същества, отговорът му е значително опоетизиран.

Един от най-ярките и може би най-първите ми детски спомени е как подтичвам зад широката крачка на баща ми през синорите на нивите в пернишко, за да търсим гъби заедно – ритуал, който и до днес спазваме, а моята крачка вече се съчетава чудесно с неговата. Моят поглед обаче се е променил оттогава – установен с годините, свикнал да забелязва гъбите – дори онези, характерни за Родопите, каквито баща ми никога не е брал. И за които тайно мечтае. Зрението ми също ме поставя в различна позиция в сравнение с детството ми. Ние и двамата сме различни един отт друг, различни от това, което сме били тогава, преминали през различни изпитания, в които, без да знаем, гъбите са имали решаващо значение, дори само заради антибиотиците, предписвани ни в различни периоди от отделените ни вече животи и тела.

Описвам своите лични срещи с гъбите и с Природата, защото и авторът на Entangled Life прави същото. От детските му спомени, през опитите му с ферментирането на храни и напитки, до наблюденията му, лазещ в корените на дърветата в тропически гори, или „полегнал гол“ на върха на могила от гниещи листа някъде в Калифорния, в „единствената ферментационна баня извън Япония“, до, не на последно място, участието му в лова на трюфели по хълмовете около Болоня.

Всеки аспект от живота и развитието на Царство Гъби има свое място по страниците на Entangled Life – като започнем с факта, че растенията и гъбите активно си помагат в онази прословута симбиоза, която споменах по-горе, и то още откакто растенията са растения, а и преди това. Всъщност тъкмо гъбите помагат на праисторическите растения да се изхранват, докато еволюцията, времето и отново гъбите, които ги разлагат, им позволяват да създадат почва, в която да пуснат корени. А допускането, че гъбите може би помагат на растенията да се изхранват, защото като химически същества успяват да разлагат сложни съединения на по-прости вещества, усвоими от растенията, всъщност датира още от 1885 г., когато първите фосфатни торове вече са били създадени и употребявани.

Симбиозата обаче има и друго проявление – „най-тревожещото за специалистите по таксономия, които работят здраво, за да подредят живота на планетата в чисти линии на произхода – идеята, че един организъм като лишея може да съдържа в себе си две отделни линии“ – на водорасло и на гъба, и те да успяват да живеят заедно. „Лишеите“, казва Шелдрейк на друго място в главата с изключително подходящото заглавие The Intimacy of Strangers, „покриват до 8% от повърхността на планетата, площ, по-голяма от тази, покрита с тропически гори.“

„Лишеите“, продължавам да цитирам Шелдрейк, „са начинът, по който неживата минерална маса в скалите е способна да премине в метаболитните цикли на живите организми. Част от минералите във вашето тяло вероятно са преминали през лишей в даден момент.“

Не по-малко любопитна е главата, наречена Mycelial Minds, в част от която Шелдрейк описва жизнения цикъл, храненето и поведението на гъбата Ophiocordyceps. И ако човечеството все още се проваля в това да разбере колко решаващо важни са микроорганизмите в почвите, в това число и гъбите, за производството на храната му, то масовата култура значително изпреварва селското стопанство, успявайки да постави същия Ophiocordyceps в центъра на нов апокалиптичен сюжет. Става дума, разбира се, за сериала, а преди или по същото време, и за видео играта The Last of Us, който сериал, ако не греша, има поне два излъчени сезона. Сценаристите му са си изнамерили нов враг в лицето на гъбите, симптоматично за начина, по който разбираме процесите в природата – като плашещи, извън нас, и способни да сложат край на човешкия свят, или поне значително да вгорчат удобното съществуване на човеците, превръщайки ги „в гъби физиологически, поведенчески и еволюционно“, пак цитирам Шелдрейк.

В същата глава от книгата си той стига и до психеделиците – от LSD, добиван от моравото рогче (Claviceps purpurea), до Psilocybin, произвеждан от цял род гъби. Любопитно е да отбележа, че когато говорих с неколцина български миколози, те отказаха да коментират този аспект от царството и живота на гъбите, тъй като е в разрез със законодателството на България. В същото време неотдавна в група за гъбите в социалните мрежи попаднах на публикация от разтревожена майка, чието дете си беше набрало малко гъбки от площадката за игра в детската градина, плашещо приличащи тъкмо на гъби от род Psilocybe.

Тук не мога да не спомена за противоречивата книга на филолога Джон Марко Алегро The Sacred Mushroom and the Cross: A Study of the Nature and Origins of Christianity Within the Fertility Cults of the Ancient Near East. Заглавието говори само по себе си, но ми се иска да отбележа поне едно от тълкуванията на този труд – за непорочното зачатие като метафора за гъбата, излизаща без семе от volva (чашкоподобна структура в основата на стъблото при някои гъби) или „утробата“, представяйки я като истинския „Син Божи“.

Истината е някъде по средата, между Свещената гъба и Кръста и сериала Последните оцелели. В това доста просторно въображаемо пространство съществува неизвестно и непроучено множество организми, които сигурно още повече ще ни изплашат или очароват, когато и ако стигнем до изследването им.

Казах в началото на текста, че Entangled Life има свой сюжет, а има и свои герои – като Тимъти Лиъри и Терънс Маккена – философ и етноботаник, който се застъпва за отговорно използване на естествено срещащите се психеделични растения и гъби. Може би не без неговите усилия или тези на последователите му, през 2019 г. Оукланд става първият американски град, който декриминализира цял спектър от психеделици като псилоцибинните гъби и аяхуаската.

Но има и още, а то продължава да идва от среди на самоуки миколози, като хип-хоп артистът Питър Маккой, „основател на организацията Radical mycology, която работи за разработването на решения за множество технологични и екологични проблеми, с които човечеството се сблъсква и предстои да се сблъска.“