Полина Видас

„Бугония“ и взривеният кошер на реалността

„Бугония“ е най-новият филм на Йоргос Лантимос, петата му работа с актрисата Ема Стоун, и сякаш най-политическото и най-безмилостното му произведение досега. Филмът плаши и отвращава, като кошмар – съновната дейност се е провалила (по Фройд) и е дошло време за садистични наказания, насилие и произвола на властта, която с ужасяваща лекота превръща индивидуалната заблуда в параноидна мисия и оправдание за жестокост. Нещо, което отдавна наблюдаваме всеки ден в социалните мрежи и дори свикваме. Смеещите се емотикони под новините за престъпление и смърт отдавна са нормализирани.

Лантимос сам казва, че е избрал думата βουγονία/Bugonía от родния си гръцки език, съвсем умишлено във връзка с древния мит. Според мита (Вергилий, Georgics IV, за Евридика, Аристей и пчелите), полубогът Аристей, син на Аполон и нимфата Кирена, бил първият пчелар. Обучен е от Хирон и музите в лечителските, пророчески изкуства и природолечението, а също така от Деметра, Дионис и други божества овладява пастирството, земеделието, пчеларство, винопроизводство, лов и производството на сирене и масло. Когато кошерите му мистериозно загиват, той потърсил съвет от морската нимфа Протей, която му разкрила, че смъртта на кошера е божествено възмездие за гибелта на Евридика (която той бил подгонил до смъртта ѝ). За да изкупи вината си, на Аристей било наредено да пожертва четири бика и четири юници, оставяйки труповете им в горичка. От разлагащата се плът на единия бик чудодейно се появил нов рояк пчели. Така се родил ритуалът бугония – свещен акт, в който смъртта на жертвата ражда нов живот:

„Sudden and wondrous to tell —
throughout the paunch, amid the molten flesh of the oxen,
bees buzzing and swarming forth from the ruptured sides…“*

(Вергилий, Георгики IV, 554–556)

Освен метафориката за тленното, режисьорът харесва думата и като съзвучна на бегония, цветето, „oплождано“ от пчелите в кадър и според героите на филма – „като секс, но по-чисто и без риск някой да остане наранен“.

Свободен римейк на южнокорейския култов филм Save the Green Planet! (2003) на JANG Joon-hwan, „Бугония“ използва първоначалната маниакална енергия на темата, но я трансформира през изчистената оптика на Лантимос. Докато оригиналът е трагикомична експлозия на лична болка и социално безсилие, „Бугония“ показва параноята и „всеки-сам-си-преценя“ като колективно състояние на лудост. След Covid годините, нормализирането на пиене на белина, плоскоземието и възхода на милиардите фалшиви новини в минута, генерирани с Изкуствен Интелект, съвременният контекст придава на сюжета далеч по-ужасяващ ефект. Ако граничните и спектърните герои на Дейвид Линч едно време бяха колкото уродливи, толкова и способни да предизвикат емпатия и идентификация у зрителя, като части на „То“-то, което всеки от нас притежаваше по класическия структурен модел на Фройд, то вече живеем в свят и култура, където това престава да е възможно. Може би защото вече няма структура – нито психична, нито социална – тоест „кошерна“.

Повярваните

Бугония е притча, облечена в дрехите на трилър: двама мъже (в ролите Джеси Племънс и Ейдън Делбис) отвличат Мишел Фулър (Ема Стоун) – харизматична директорка на биотехнологична корпорация, убедени, че тя е извънземно, дошло да унищожи човечеството. Тяхното скривалище е наполовина бункер, наполовина олтар – утроба и гроб в едно. Камерата на Робърт Райън (на 35 мм VistaVision) ни държи в състояние на съмнение и ужас, така както вече е ежедневие да се усъмняваме кое е истина, кое е факт, кое е нечия манипулация и кое – просто невежество. Дали Фулър наистина е извънземна? Или просто е изроденият образ на собствената си раса?

Лантимос винаги е обичал темата за властта, насилието и доброволния слугинаж на инфантилния човек пред ужасяващото морално изродство. Контролът и подчинението са едно и също движение във филмите на Лантимос – обред, който никога не свършва, защото участниците отдавна са забравили защо са го започнали. В „Благи деяния“ гледахме как обикновено бунтовете и революциите днес завършват със самонараняване от разкаяние пред дързостта, точно както в древногръцките митове за хюбрис. В „Бугония“ гледаме разбунтуването на „теорията на конспирацията“ и техно-месианството – налудността, която четем вече 20 години по форумите и социалните мрежи най-после не е повече маргинална, а култова. Героите са деца на Силициевата долина, обсебени от нуждата да контролират все по-хаотичния си свят.

Жестоките

Садизмът в изкуството, разбира се, е много стара новина. Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад смесва философия, за времето си богохулна, с порнография, сексуални и деструктивни фантазии и псевдонаука. По същия начин в света на Лантимос идеологията и изтезанието се сливат: мъчението е форма на нова вяра и фанатизъм. Когато старият ред е труп, се излюпват всевъзможни чудовища. „Ние сме единствените, които виждат“, думите звучат не като заблуда, не дори като диагноза, а като покана да се усъмним изобщо вече в някакъв общ смисъл.

Обратно на чудовищното, Лантимос заменя хаоса с геометрична строгост. Всяка сцена е като наблюдаван експеримент – прецизен, дистанциран, обезкървен. Насилието не е зрелище, а естетичен ритуал. Резултатът е хипнотичен и задушаващ – паника в забавен каданс.

Музиката на Джърскин Фендрикс звучи като болест, както беше и в "Клети създания“, смесица от барокови струни и електронно жужене. Тя придава на филма усещане за телесност и невъзможност за символизация – тоест – невъзможност да усещаш, че ти се разказва история и потъваш в психотичните острови на героиите, за които няма думи, няма рефлексия, има го само телесното и то в своята ужасяваща уязвимост. Героите се кастрират химически, но са омнипотентни във фантазиите си.

Видовете

Най-ужасяващото в „Бугония“ е не самата абсурдност, а разпознаваемостта ѝ. Конспиративната клетка би могла да е всеки интернет разговор, жертвата – всяка жена по телевизията, превърната в чудовище от общественото въображение. Загиването на цели биологични видове също е актуална тема. Истинският ужас не идва от извънземните, а от осъзнаването, че човечеството вече е завладяно – от собствените си проекции и непреработваеми фантазии за деструкция, от собствения си нарцисизъм.

Киното на Лантимос обичайно е анатомия на системите: семейство, власт, корпорация, институция. Лутането в групата между безумието и интелектуалната жестокост. Това е филм за трагичната, дори смъртоносна човешка способност да не разбираме, че сме свързани и част от екосистема.

* https://imperiumromanum.pl/en/curiosities/bugonia-ritual-and-religious-significance-of-bees-in-ancient-rome/