Самотен човешки глас

 

„Доскоро бях толкова щастлива. Защо? Забравих...

Всичко остана някъде в друг живот. Не разбирам... Не знам как отново успях да заживея. Поисках да живея. Ето – смея се, разговарям. Толкова страдах... Бях като па­рализирана... Искаше ми се да си поговоря с някого, но не с някого измежду хората. Влизах в църквата, там беше съвсем тихо, като в планината. Тихо. Там можеш да заб­равиш живота си. А на сутринта се будех... Търся с ръка... Къде е той? Възглавницата му, ароматът му... Малка не­позната птичка бяга по перваза с малко звънче и ме буди, никога преди това не бях чувала такъв звук, такъв глас. Къде е той? Не мога да пресъздам всичко, не всичко може да се каже. Не разбирам как останах жива. Вечер идваше дъщеря ми: „Мамо, вече си научих уроците“. Тогава си спомнях, че имам деца. А къде е той? „Мамо, скъса ми се копченцето. Заший ми го.“ Как да ида при него? Да се срещнем. Затварям си очите и си мисля за него, докато не заспя. Насън идва, но само за малко, бързо. Веднага изчез­ва. Даже чувам стъпките му... Къде изчезва? А толкова не му се искаше да умира. Гледаше през прозореца, гледаше. Към небето... Подлагах му една възглавница, втора, тре­та... За да му е високо. Умираше дълго... Цяла година... Не можахме да се разделим... (Дълго мълчи.)

Не, не, не се притеснявайте, няма да плача... Отучих се да плача. Искам да говоря... Друг път ми е толкова тежко, толкова непоносимо, искам да го кажа на себе си, да се убедя, че не помня нищо. Като моята приятелка. За да не полудея... Тя... Мъжете ни починаха в една и съща годи­на, бяха заедно в Чернобил. Тя ще се омъжва, иска да за­брави, да затвори онази врата. Вратата за там. Към него... Не, не, разбирам я. Знам... Трябва да оцелее... Има деца... Били сме там, където никой друг още не е бил, видяхме това, което никой не е виждал. Мълча, мълча, а веднъж във влака почнах да разказвам на непознатите хора. Защо? Самотата е страшна...

Замина за Чернобил на моя рожден ден... Гостите още бяха на масата, извини им се. Целуна ме. А колата вече го чакаше долу. Деветнайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Моят рожден ден... Той беше монтьор, пътуваше из целия Съветски съюз, а аз го чаках. Така беше години наред. Живяхме както живеят влюбе­ните – сбогувахме се и се срещахме. А тогава... Страхът обхвана само майките ни, неговата майка и моята, а нас не ни беше страх. Сега си мисля защо? Знаехме къде отива. Да беше взел от съседското момче учебника по физика и да го беше прелистил поне. А той ходел там без шапка. На другите момчета след година им окапа косата, а при него обратното – четината му стана по-гъста. Никой от тях вече не остана. Бригадата му, седем души, всички почи­наха. Млади... Един след друг... Първият почина след три години... Мислехме си, че е случайно. Съдба. След него втори, трети, четвърти... Всеки почна да чака кога и той... Ето как живееха! Мъжът ми почина последен... Монтьо­ри-алпинисти... Изключвали осветлението в изселените села, качвали се по стълбовете. Из мъртвите къщи, улици. През цялото време на високото, на върха. На ръст беше около два метра, тежеше деветдесет килограма, кой може­ше да го убие? Дълго не се страхувахме... (Неочаквано се усмихва.)

Ах, колко бях щастлива! Върна се... Видях го... Вкъщи беше празник, винаги когато се връщаше, беше празник. Имах една много дълга нощница, много красива, слагах си я. Обичах скъпото бельо, всичкото ми беше хубаво, но тази нощница беше особена. Празнична. За първия наш ден... Нощем... Знаех цялото му тяло, наизуст, навсякъде го це­лувах. Даже ми се е случвало да сънувам, че съм някаква част от тялото му – така се бяхме слели. Без него ми беше мъчно, изпитвах физическа болка без него. Когато се раз­деляхме, за известно време губех ориентация – коя съм, на коя улица съм, колко е часът... Излизах от времето... Той дойде с вече подути лимфни възли на шията, докоснах ги с устни, не бяха големи, но попитах: „Ще отидеш ли на лекар?“. Успокои ме: „Ще мине.“ – Как е там, в Чернобил? – „Работа като работа.“ Нито храброст, нито паника. Само едно ми каза: „Каквото е тук, такова е и там“. В столовата, където ги хранели, на първия етаж обслужвали редници­те – фиде, консерви, а на втория – началниците, военните генерали ги хранели с плодове, червено вино, минерална вода. Чисти покривки. Всеки имал дозиметър. А на тях не им дали нито един за цялата бригада.

Помня морето... Бяхме ходили на море с него, помня, че морето беше огромно, като небето. Моята приятелка с мъжа си... Те също дойдоха с нас... Та тя си спомня: „Морето беше мръсно. Страхувахме се да не се заразим с холера“. Нещо такова пишеха вестниците... А аз помня друго... Яркия цвят... Помня, че морето беше навсякъде, като небето. Много синьо. И той беше до мен. Родена съм за любов... За щастлива любов... В училище момиче­тата си мечтаеха да влязат в университета, да заминат на комсомолски строеж, а аз исках да се омъжа. Да обичам много силно, като Наташа Ростова. Просто да обичам! Но не можех да си го призная, защото тогава, сигурно пом­ните, беше разрешено да се мечтае само за комсомолски строеж. Внушаваха ни го. Втурваха се към Сибир, към непроходимата тайга, спомняте си как пееха: „отвъд мъг­лата и мириса на тайгата“. Първата година не ме приеха в университета, не ми стигна балът, отидох да работя в телефонната централа. Там се запознахме. Бях дежурна... И сама го ожених за себе си, помолих го: „Ожени се за мен. Толкова те обичам!“. Влюбих се до уши. Толкова красиво момче... Аз... Аз летях в небето. Сама го помолих: „Ожени се за мен!“. (Усмихва се.) Друг път се замислям и си търся разни утехи: а може смъртта да не е краят, може просто да се е променил и да живее някъде в друг свят. Някъде до мен? Работя в библиотека, чета много книги, срещам се с различни хора. Иска ми се да говоря за смъртта. Да разбера. Търся утеха. Във вестниците, в книгите чета... Ходя на театър, ако има нещо такова, за смъртта... Изпитвам физическа болка без него, не мога сама...

Не искаше да ходи на лекар: „Нищо не усещам. Не ме боли“. А лимфните му възли вече бяха станали колкото кокоше яйце. Насила го набутах в колата и го закарах в поликлиниката. Изпратиха ни при онколог. Един лекар го прегледа, повика втори: „Тук има още един чернобилец“. И повече не го пуснаха. След седмица направиха опера­цията: махнаха му напълно щитовидната жлеза, гръкляна и ги замениха с някакви тръбички. Да... (Замълчава.) Да... Сега знам, че това все още е било щастливото време. Гос­поди! С какви глупости се занимавах: тичах по магазини­те, купувах подаръци на лекарите – кутии бонбони, внос­ни ликьори. На санитарките – шоколади. И те ги вземаха. А той ми се присмиваше: „Разбери, че те не са богове. А химия и облъчване има за всички. Дават и без бонбони“. Но аз летях до края на града за торта „Птиче мляко“ или за френски парфюми – всичко това навремето се купуваше с връзки, изпод щанда. Преди да го заведа у дома... Ние... Ние отиваме у дома! Дадоха ми специална спринцовка, показаха ми как да я ползвам. Трябваше да го храня с тази спринцовка. Научих се на всичко. Четири пъти на ден ва­рях нещо прясно, задължително прясно, прекарвах го през месомелачката, търках го на ситото и после го натъпквах в шприца. Промушвах я в една от тръбичките, най-голяма­та, а тя отиваше в стомаха... Но той спря да усеща мириз­мите, да ги различава. Питам го: „Вкусно ли е?“. Не знае.

Но въпреки това няколко пъти ходихме на кино. И там се целувахме. Бяхме увиснали на толкова т-ъ-ъ-ъ-нич­ко конче, а си мислехме, че пак сме се хванали за живо­та. Стараехме се да не говорим за Чернобил. Да не си го спомняме. Забранена тема... До телефона не го допускам. Пресрещам го. Момчетата му умират едно след друго. Забранена тема... Някак си сутрин го будя, подавам му ха­лата, а той не може да стане. И не може да каже нищо... Спря да говори... Очите му станаха много големи... Когато се уплаши... Да... (Отново замълчава.) Оставаше ни още една година... През цялата тази година умираше... Всеки ден ставаше по-зле и по-зле и знаеше, че неговите мом­чета умират... Нали живеехме с това... С това очакване... Говорят за Чернобил, пишат за Чернобил. Но никой не знае какво е това... Всичко у нас вече е различно: раждаме се различни, умираме различно. Не така, както другите. Попитайте ме как се умира след Чернобил? Човекът, ко­гото обичах толкова, че повече не мога да обичам, даже и да го бях родила сама, се превръщаше пред очите ми... В чудовище... Махнаха му лимфните възли, нямаше ги и се нарушаваше кръвообращението, и носът му някак се промени, стана три пъти по-голям, и очите му бяха някак други – обърнаха се на различни страни, в тях се появи непозната светлина и изражение, сякаш не беше той, а ня­кой друг гледаше през тях. След това едното око съвсем се затвори... А аз от какво се страхувах? Само да не се види... Да не се запомни такъв. Но почна да ме моли, да показва с ръце, да му донеса огледало. Ту се крия в кухня­та, все едно съм забравила, не съм чула, ту нещо друго ще измисля. Два дни го лъгах така, на третия ден ми пише в тетрадката с големи букви и с три удивителни: „Дай огле­дало!!!“. Имахме си вече тетрадка, химикал, молив, така си общувахме, защото той вече и шепнешком не можеше да говори, даже и шепот не издаваше. Абсолютно ням. Ти­чах към кухнята, тропах с тенджерите. Не четях, не слу­шах. Пак ми пише: „Дай огледало!!!“ – и с тези знаци... Донесох му огледало, най-малкото. Погледна, хваща се за главата и се друса, друса се в леглото... Отивам при него, почвам да го успокоявам... „Ето, ще се пооправиш малко и ще отидем в някое изоставено село. Ще си купим къща и ще живеем там, ако не искаш в града, където има много хора. Ще си живеем сами.“ Не го лъжех, бих заминала с него където и да е, без значение какъв е. Само и само да е той. Не го лъжех...

Не си спомням нищо, което бих искала да премълча. А всичко беше... Толкова надалеч прогледнах, може би от­въд смъртта... (Спира.)

Бях на шестнайсет години, когато се запознахме, беше седем години по-голям от мен. Срещахме се две години. Много обичам при нас в Минск района около централна поща, улица „Володарски“, там под часовника си пра­вехме срещи. А аз живеех срещу комбината за камгарна прежда и пътувах с тролей №5, който не спираше пред централната поща, а малко по-нататък, до магазин „Дет­ско облекло“. До завоя пътуваше по-бавно, точно каквото исках. Винаги мъничко закъснявах, за да погледна през прозореца и да ахна: какво красиво момче ме чака! Две години нищо не забелязвах – нито зимата, нито лятото. Водеше ме на концерти... На моята любима Едита Пие­ха... Не ходехме на танци, по дансинги, той не можеше да танцува. Целувахме се, само се целувахме... Казваше ми: „Мъничката ми тя“. На рождения ми ден, пак на рождения ми ден... Странно, но най-важните неща се случваха все на този ден, как после да не вярвам в съдбата. Стоях под часовника: срещата беше в пет, а него го нямаше. В шест, разстроена, бродех към спирката си, обляна в сълзи, пре­сичам улицата, оглеждам се, сякаш го почувствах – той тича след мен на червено, с работни дрехи, обувки... Не го пуснали по-рано от работа... Така го харесвах най-много; и с ловджийските дрехи, и с ватенката – всичко му отиваше. Отидохме до тях, преоблече се, решихме да отпразнуваме рождения ми ден в ресторант. Но не успяхме да седнем в ресторант, по вечерно време нямаше свободни места, а да бутнем пет или десет рубли (още бяха старите пари) на портиера, както правеха другите, не умеехме нито той, нито аз. „Хайде – изведнъж целият засия, – да купим от магазина шампанско, различни тортички и да отидем в парка, там ще празнуваме.“ Под звездите, под небето! Ето какъв беше той... Стояхме до сутринта на пейката в парка „Горки“. Друг такъв рожден ден не съм имала през живо­та си, точно тогава му казах: „Ожени се за мен. Толкова те обичам!!!“. Засмя се: „Още си малка“. А на другия ден подадохме заявлението в гражданското...

Ах, колко бях щастлива! Нищо не бих променила в живота си, даже някой да ме беше предупредил отгоре, от звездите... Да ми беше дал сигнал... В деня на сватбата не си намери паспорта, обърнахме цялата къща, търсехме го. В гражданското ни записаха на някакво листче. „Дъще, това е лош знак“ – плачеше майка ми. После паспортът се намери в старите му панталони на тавана. Любов! Даже не е любов, а дълго влюбване. Как танцувах сутрин пред огледалото: красива съм, млада съм, той ме обича! Сега забравям лицето си, онова лице, което имах, когато бях с него. Не виждам това лице в огледалото...

Може ли да се говори за това? Да се изрече с думи... Има си някои тайни... Досега не разбирам какво беше това. До последния ни месец... Искаше ме нощем... Имаше же­лание. Обичаше ме по-силно отпреди... През деня, когато го гледах, не вярвах в това, което се случваше нощем... Не искахме да се разделяме. Милвах го, галех го. В онези минути си спомнях най-радостното. Най-щастливото. Как си дойде от Камчатка с брада, беше си пуснал брада там. Моя рожден ден на пейката в парка... „Ожени се за мен...“ Трябва ли да говоря? Мога ли? Сама го пожелавах, както мъж пожелава жена... Какво можех да му дам освен лекар­ства? Каква надежда? Толкова не искаше да умира. Вяр­ваше, че моята любов ще ни спаси. Такава любов! Само на мама не бих могла да разкажа нищо, тя нямаше да ме разбере. Би ме осъдила. Би ме проклела. Това не е обик­новеният рак, от който всички се страхуват, а чернобил­ски, той е още по-страшен. Лекарите ми обясняваха, че ако метастазите бяха поразили организма отвътре, щеше да умре бързо, а те пълзяха отгоре... По тялото... По ли­цето... Нещо черно плъзна отгоре му. Някъде отиде бра­дичката, изчезна вратът, езикът излезе навън. Пукаха се кръвоносните съдове, почваше кръвоизлив. „Ох – виках, – пак кръв.“ От шията, от бузите, от ушите... От всички страни... Нося студена вода, слагам му компрес, не пома­га. Жестоко нещо. Цялата възглавница подгизваше... Нося леген от банята... Струите се стичат... Като в съд за дое­не... Този звук... Такъв мирен и селски... И сега го чувам нощем... Докато беше в съзнание, пляскаше с ръце – това ни беше условният знак да се обадя. Да извикам „Бърза помощ“. Не искаше да умира... Беше на четиресет и пет години... Звънях на „Бърза помощ“, а те вече ни знаеха, не искаха да идват: „Не можем да помогнем с нищо на вашия мъж“. Поне да му сложат инжекция. Морфин. Сама ще му я сложа, научих се, а от инжекцията му оставаше синьо на кожата, не минаваше. Един път успях, дойде линейката... Лекарят беше млад... Приближи се до него и веднага взе да отстъпва: „Кажете ми, той да не би да е чернобилец? Да не е от онези, които са били там?“. Отговарям: „Да“. И той, не преувеличавам, извика: „Миличката ми, дано да свърши по-бързо! По-бързо! Виждал съм как умират чер­нобилците“. А моят беше в съзнание, чуваше... Добре че не знаеше, че не се досещаше, че от неговата бригада само той е останал. Последен. Друг път изпратиха медицинска сестра от поликлиниката, тя постоя в коридора, даже не влезе в апартамента: „Ох, не мога!“. А аз мога ли? Мога всичко! Какво да измисля? Къде е спасението? Той вика... Боли го... По цял ден вика... Тогава намерих изход: вли­вах му бутилка водка със спринцовка. Да се изключи. Да забрави. Не се бях сетила сама, другите жени ми казаха... Изстрадали същото... Дойде майка му: „Защо го пусна в Чернобил? Как можа?“. А тогава и през ум не ми е мина­вало, че не трябва да го пускам, а и на него сигурно, че е можел да не замине. Беше друго време, като военно. И ние бяхме други. Веднъж го попитах: „А сега не съжаляваш ли, че отиде там?“. Клати глава – не. В тетрадката написа: „Като умра, продай колата, резервните гуми, а за Толик (това е брат му) не се омъжвай“. Толик ме харесваше...

Знам тайни... Седя до него... Той спи... Още косата му беше красива. Тихо отрязах един кичур... Отвори си очи­те, видя какво държа в ръката си, усмихна се. Останаха ми часовникът му, военната книжка и чернобилският му медал... (Дълго мълчи.)Ах, колко бях щастлива! Помня в родилния дом по цели дни седях до прозореца, чаках го, гледах. Нищо не разбирах: какво става с мен, къде съм? Искам да го видя... Не можех да му се нагледам, сякаш чувствах, че скоро това ще свърши. Сутрин му давам да яде и му се любувам как яде. Как се бръсне. Как върви по улицата. Добра библиотекарка съм, но не разбирам как може страстно да си обичаш работата. Обичах само него. Единствено. И не мога без него. Нощем викам... Викам във възглавницата, за да не ме чуят децата...

Нито за минута не съм си мислела, че ще се разделим... Че... Знаех го вече, но не си го представях. Майка ми... Брат му... Подготвят ме, намекват ми, че лекарите съветват да го изпратим край Минск, където има специализирана бол­ница, там умирали такива обречени... Афганци... Без ръце, без крака... А сега водеха там чернобилците. Уговарят ме, че там ще му бъде по-добре, лекарите ще бъдат край него. Аз дори не исках да чувам за това, не исках. Тогава убедиха него и той почна да ми се моли: „Закарай ме там. Не се мъчи“. А аз или болничен си вземам, или се моля за неплатен отпуск. По закон болничен се дава само за гле­дане на болно дете, а неплатеният отпуск е не повече от месец. Но той изписа цялата ни тетрадка. Накара ме да дам дума, че ще го закарам там. Отидох с колата с брат му. На края на едно село, казваше се Гребенка, имаше голяма дървена къща с разрушен кладенец. Тоалетната беше на улицата. Някакви старици в черно... Набожни... Даже не помръднах от колата. Не слязох. През нощта го целувах: „Как посмя да ме молиш за това? Никога няма да стане! Никога няма да стане! Никога!!!“. Целия го нацелувах...

Най-страшни бяха последните седмици... Половин час пикаеше в половинлитров буркан. Гледаше надолу. Срам го беше. „Е, как може да мислиш така?!“ – целувах го. В последния ден имаше един такъв момент: отвори си очи­те, седна, усмихна се и каза: „Валюшка!...“. Онемях от щастие... От гласа му...

Звъннаха ми от службата му: „Ще му донесем черве­на грамота“. Питам го: „Твоите момчета искат да дойдат. Да ти връчат грамота“. Клати глава: не, не! Но те дойдо­ха... Донесоха някакви пари, грамота в червена папка със снимката на Ленин. Взех я и си мислех: „За какво умира? По вестниците пишат, че не просто Чернобил, а комуни­змът е гръмнал. Че съветският живот е свършил. А профи­лът на червената папка е същият...“. Момчетата искаха да му кажат някакви добри думи, но той се зави с одеалото, само косата му стърчеше. Постояха до него и си тръгнаха. Вече се страхуваше от хората... Само от мен не се страху­ваше. Но човек умира сам. Виках го, а той вече и очите не си отваряше. Само дишаше... Когато го погребвахме, покрих лицето му с две носни кърпички. Ако някой мо­леше да му го покажа, ги махах... Една жена припадна... А тя някога го беше обичала, ревнувах го от нея. „Дай ми да го видя за последно.“ – Гледай. – Не разказах, че когато почина, никой не посмя да го приближи, всички се стра­хуваха. А роднините нямат право сами да го измият, да го облекат, както си е по нашите славянски обичаи. Доведоха от моргата двама санитари, поискаха водка: „Виждали сме – признаха си – всичко: смазани, заклани, детски трупове след пожар... Но такова нещо за пръв път...“. (Замълчава.) Почина и лежеше един такъв горещ-горещ. Не може да го пипнеш... Спрях часовниците у дома... Седем сутринта... И до ден-днешен часовниците ни са спрели, не работят... Извиках майстор, махна с ръка: „Това не е механика и фи­зика, а метафизика“. Първите дни... Без него... Спах два дни, не можеха да ме събудят, стана, пия вода, даже не ядях, и пак се свли­чах на възглавницата. Сега ми е странно: как съм могла да спя? Мъжът на моята приятелка, като умирал, я замер­вал с посудата. Плачел. Защо е толкова млада, красива? А моят само ме гледаше ли, гледаше... В тетрадката ни на­писа: „Като умра, изгори праха ми. Не искам да се страху­ваш“. Защо ли беше решил така? Е, имаше разни слухове, че чернобилците „светят“ и след смъртта... Че нощем над гробовете им се надига светлина... Аз самата съм чела, че хората заобикалят гробовете на пожарникарите, починали в московските болници и погребани край Москва в Ми­тино и не погребват покойниците си около тях. Мъртвите се страхуват от мъртвите, какво остава за живите. Защото никой не знае какво е това Чернобил. Само предположе­ния. Предчувствия. Донесе от Чернобил белия костюм, с който е работил. Панталоните, работните дрехи... Та този костюм стоя при нас на полуетажа до смъртта му. След това мама каза: „Трябва да изхвърлим всичките му вещи“. Беше я страх... А аз даже този костюм пазех. Престъп­ничка! Имам деца вкъщи. Дъщеря и син... Закарахме ги извън града и ги заровихме... Много книги съм прочела, живея сред книги, но не мога да си обясня нищо. Донесоха една урничка... Не е страшно... Докоснах я с ръка, а там има нещо дребно, като раковинките на брега на морето, в пясъка, това са тазобедрените кости. Дотогава докос­вах вещите му, но не чувам, не усещам, а сега все едно го прегърнах. През нощта, помня, той вече беше мъртъв, а аз стоях до него. И изведнъж някакъв дим... Втория път видях този дим над него в крематориума... Душата му... Никой не я видя, а аз я видях... Имам чувството, че още веднъж се срещнахме...

Ах, колко бях щастлива! Колко щастлива... Като зами­наваше в командировка... Броях дните, часовете до среща­та ни. Секундичките! Чисто физически не мога без него... Не мога! (Закрива си лицето с ръце.) Спомням си... Когато ходехме с него на село при сестра му, вечерно време тя казва: „На теб съм ти постелила в тази стая, а на него в онази“. Споглеждаме се и се смеем. Не си представяхме, че можем да спим отделно, в различни стаи. Само заедно. Не мога без него... Не мога! Много ме искаха... Брат му ме искаше... Толкова си приличат... Ръстът. Даже походката. Но ми се струва, че ако някой друг се докосне до мен, ще плача много. Никога няма да спра...

Кой ми го взе? С какво право? Връчиха му повиква­телна с червена ивица на деветнайсети октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година...

(Носи албум. Показва сватбени снимки. И когато ис­кам да се сбогувам, ме спира.)

Как да живея занапред? Не ви казах всичко... Не до края... Бях щастлива... До безумие... Има тайни... Може би не трябва да пишете името ми... Молитвите се четат тайно. За себе си... (Замлъква.) Не, кажете името ми! Напомнете на Бог... Искам да знам... Да разбера защо ни изпращат та­кива страдания? За какво? Първоначално ми се струваше, че след всичко това в погледа ми ще се появи нещо тъмно. Чуждо. Че няма да издържа... Кое ме спаси? Кое ме върна към живота? Върна ме... Моят син. Имам още един син... Първото ни дете... Отдавна е болно... Порасна, но вижда света с детски очи, с очите на петгодишно момче. Искам да бъда с него сега... Мечтая да си сменя апартамента с по- близък до Новинки, там е нашата психиатрична болница. Цял живот живее там. Това е решението на лекарите: за да оживее, трябва да е там. Всеки ден ходя там. Посреща ме: „А къде е татко Миша? Кога ще дойде?“. Кой друг ще ме пита за това? Той го чака.

Ще чакаме заедно. Ще чета своята чернобилска мо­литва... Той ще гледа света с детски очи...“

Валентина Тимофеевна Апанасевич,

жена на ликвидатор

 

Книгата е издадена на български език от изд. "Paradox" през 2017г. в превод от руски на Момчил Шопов.