Най-често месото се пече на шиш или се приготвя на яхния. В празнични дни се приготвят и церемониални ястия, а в миналото при излишък месото може да се осолява или опушва.  Месото от ребрата, бутовете (бедрата) и филетата (гърба) се считат за най-добри за приготвяне. Първа категория остава запазена за месото от дланта, която се смята за най-крехка и вкусна.

Текстурата е подобна на говеждо – стегната и леко груба. А мирисът не го различава от месото на животните. При готвене миризма е нормална, месото става сивкаво като телешко или агнешко.  Когато Уилям Сибрук го опитва за първи път, изпитва силно чувство на облекчение и подсъзнателният му страх изчезва, защото месото е нормално на вкус. Определя го като добре изпечено телешко – не младо, но не и говеждо. Според него аналогията със свинско е напълно погрешна. Яде доста, не просто го опитва, за да е сигурен, че експериментът е успешен. А накрая заключава, че пържолата е леко жилава, а готвеното по-крехко.

В края на двайсетте години на миналия век американският пътешественик и пишман антрополог Уилям Сибрук поема на експедицията в планински райони, намиращи се днес за западен Кот д‘Ивоар. Впечатленията си от пътуването си той излага в публикувания през 1931 г. сборник с пътеписи „Jungle Ways“ ( „Порядките на джунглата“). Срединната ѝ част, озаглавена простичко „Канибали“, е посветена на намерението на Сибрук не просто да опита човешко месо, но да се нахрани с него. Връщайки се отново към позабравения или по-скоро не дотам запомнен текст на Сибрук, аз си дадох сметка, че има множество паралели между неговите описания и канибализма в романа „Месо“ (1981) на чехословашкия писател Мартин Харничек. И в романа, и в малкото племе Гере, оглавявано от вожда  Мон По или "Златният шлем" (наречен така, защото носи на главата си френска пожарникарска каска), убийството с цел изяждане, например, може да бъде „законно“ или „незаконно“. Обичаите на племето Гере казват, че при убийството на враг в битка  е допустимо изяждането му по-късно, но нападението над случаен пътник или член на племето е напълно забранено. В романа на Харничек клането формално може да се извърши само от полицията в случай на провинение, но канибализмът се осъществява от членовете на една и съща общност, от жителите на един и същи град. В романа изобилстват и „нелегални кланета“. Сибрук не споменава за престъпване на неписаните правила на племето Гере.

Според Сибрук канибализмът се класифицира в няколко типа с оглед на практиките и вярванията, които го съпътстват. Религиозен (по време на определени ритуални практики и на базата на определени вярвания); магически (които се осъществяват с цел придобиване на качества от страна на поглъщащия човешкото месо – сила, смелост, знание и др.); принудителен/криминален (продиктуван от условия на краен глад или от девиантни и патологични подбуди); и накрая -„естествен“ канибализъм (редовна консумация, защото месото се счита за добро). Според Сибрук Гере, спадат към четвъртата категория, вероятно към нея трябва да причислим и героите на Харничек, макар да има и една съществена разлика – месото в романа не просто се счита за годно за ядене, то е единственият източник на храна. Гере мотивират канибализма си чрез вярването, че всичко има душа – човекът, антилопата, растението. Следователно убийството на човек и на антилопа има еднаква морална тежест, защото и двата случая загива душа и да се пропилее месото на едното или другото би било непрактично. В романа „Месо“ е точно обратното – в него никой няма душа, а това води до същия резултат – месото си е месо. Фикционалната конструкцията на Харничек обаче за мен е дори по отблъскваща.

Могат да бъдат правени още паралели, но ми се струва, че повече от тях са също толкова формални и не си заслужава да им се обръща кой знае какво внимание. Онова, което ме вълнува обаче, е една съществена разлика между членовете на племето Гере и хората, населяващи града в „Месо“. Прочитайки противоречивите и сензационалистки пътеписи на Сибрук, въпреки усилията на самия автор, човек остава с впечатлението, че канибализмът не е поставен в центъра на тези малки общества, а просто една от техните особености, от която те в контекста на определени исторически процеси са готови без особен драматизъм да се откажат.

Това не е така в произведението на Харничек. В романа месото е архе и телос на една разпадаща се и умираща цивилизация.  Месото е онова, около което се върти всичко в мрачния, лъхащ на постапокалиптичност свят на произведението. То е негов център и негов единствен смисъл, нещо, което мотивира съществуването и нещо, по силата на което това съществуване приключва. Заради месото и непрестанния глад към него съществува градът, но то е и причината този свят да не може да продължи да съществува вечно. В оголения от живот и смисъл град, който приютява романа, месото от човек е единствената възможна храна. Този повествувателен ход превръща темата за канибализма в основа, но и до голяма степен я надхвърля. Консумацията на човешко няма алтернатива, тя не е избор. Чрез консумацията на човешко не се маркира културна принадлежност и не е причина за оразличаване. В същото време обаче един от най-драматичните и притеснителни аспекти на романа се корени в това, че човешкото месо не е отблъскващо за хората в града. Желанието към него  на централния персонаж надхвърля утоляването на физиологичния глад. Месото е вкусно, желано, бленувано. Поглъщането му, особено когато е сурово, води до нещо като екстатично състояние и ние нямаме причина да се съмняваме, че и при другите обитатели на града не е същото.  В света на Харничек месото е морбидна амброзия.  

Човешкото месо в романа не е табуизирано, а идеализирано. Човекът от своя страна е едновременно на върха и на дъното на хранителната верига ­­– той е хищник и жертва. Хранителният цикъл е много прост и в същото време е единственият начин за изграждането на йерархическата структура на града – съществуват само три значими роли: полицаите – ловци, които чрез смътни административни претексти набавят месото; касапите – чиято основна роля е не да транжират месото, а да действат като разпределители на благата по силата на купонна система; и накрая всички останали – които са едновременно консумиращи и консумирани. Така човеците в романа на Ханрничек са видени като хлабаво социализиран добитък.

И тук идва най-голямото достойнство на романа. Месото се превръща в поливалентна метафора, в действащ на множество нива символ. Върху месото се разгръща силният политически и социален коментар на текста. Месото е живот, месото е валута, а тази постановка логически отвежда до заключението, че животът е превърнат във валута. Количеството, до което има достъп един или друг индивид в града, е единственият начин за движение нагоре по йерархичната стълбица, а падането по нея при липса на достъп до месо става драматично и бързо. Моментното притежание на месо е единственият начин да бъде проявен някакъв моментен висок социален статус. Моментната липса на месо много бързо се превръща в смърт, но не от глад, защото ти се превръщаш в месо. Консумацията на месо е единственият начин да си доставиш удоволствие, липсата му е равнозначна на страдание. Както в романа „Месо“, така и при радикалния капитализъм да имаш значи да си, а да нямаш значи да не си.

Безплатни линкове за сваляне на романа "Месо" от Мартин Харничек:

Електронна книгa: EPUB        PDF
Аудиокнига: You Tube      Spotify

"Месо" издава на български език Свободно Поетическо Общество (март 2026).
Финансирано от Европейския съюз – NextGenerationEU, Проект: „Месо“ – чешкият глас в съвременната европейска проза за българската публика

BG-RRP-11.024, Инвестиция по: План за възстановяване и устойчивост на Република България.

Съдържанието на тази публикация отразява единствено гледната точка на автора/ите и не може да се счита, че отразява официалната позиция на Европейския съюз или на Република Българи