Стихотворения
Харолд Пинтър
Превод от английски език: Николай Тодоров
Похот
Там има звук тъмен,
порастващ на хълма.
Обръщаш гърба си –
светликът на черния зид е зад теб.
Бягат черните сенки
през хълма: той – розов;
ухилени, потни са те:
и забиват камбаната черна,
Ти смучеш светлика измокрен,
нахлуващ в килията;
похот надушваш откъм похотливите –
маха с опашка насам.
Похот откъм похотливите,
с тъмен звук срещу стената,
тази похот откъм похотливите
с волята, сладка и черна открила се –
тя още милва теб.
2006
Призрак
На гърлото си меки пръсти
почувствах – някой ме души.
И устните му сладки, твърди,
почувствах – моите допират.
Преди да скърши мойто тяло,
погледнах чуждите очи.
Видях лицето му познато –
лице тъй сладко, пепеляво.
Не се усмихна, не намигна –
с очи открити, с кожа бяла.
Не се усмихнах, не заплаках,
ръка към бузата му вдигнах.
1983
Изчезналите
Влюбени в светлината, с черепи,
с изгорена кожа и пламнала бяла
светкавица, посред нощта,
с топлината на хорската смърт.
Разбити парчета из стаята –
с жилите под колената, сърцето –
където децата са сред светлината,
узнали, че тяхното царство дойде.
Не гледай
Не гледай.
Светът ще се разбие скоро.
Не гледай.
Светът ще си стаи зарята цяла.
Ще ни натъпче дружно в тъмна душегубка,
тъй тъмно, тежко и задушно място,
където ще убиваме, умираме, танцуваме, заплачем,
закрещим, засветим, зацвърчим, подобно мишки,
за да променим началната цена.
Книга от огледала
Претъпкана е книгата ми с младостите
мъртви на годините.
С великолепни образи разхождах се из майски светове,
тъй благотворни и разблудни бяха също ветровете,
с триъгълника си отмервах звуците сектантски,
докато струпаните устни нацелувах,
поръсени с кръвта на птици, стекли се за миг
към гибел и към пръстен с беладона, за да спят.
Приветствам спретнат техните усмивки, а те разяждат кости,
обвързвам се помалко и леко болея,
в украсата разпръсвам свети граали стотина.
На гняв е богата, с бесила и банки,
понесла на гръб е света изнасилен,
с подбедрици от мойте сиротни деца
изигравам шегата на чичо си Адам.
В дома на сърцето ми снасят
поканени гълъби.
Майските пролетни корени дават подслон на убитите техни нозе,
за да пеят на своите дами,
крепейки лудешкия свят на сватбарите.
Нека с дихание сладко са; с форми,
които теглото на моето щастие с блясък посипват –
с пръстите зрели, вековни,
заключващи костни години,
с припечелена мъка.
1951
Дребосъкът
Видях дребосъка в звънливия въздух
през тази нощ, горе, на билото,
с дърветата сведени, с тихия звяр
под напора на вятъра.
И още видях пътешестващи, спрели сковани,
и сякаш смърт са сковани в ковчези,
сред място смълчано,
събрали ръцете си, сложили шапки високи.
1950
Равнината Хампстед
Лежа на тревата
в светкавично резкия миг,
глас изтръгнат
на зелената граница.
Камък има в утробата плодна,
има свят под тревата,
самотен и даже по-малко.
А моето тяло поема по линии
предполагаеми – дневната крива.
Съзира кафявата мравка
сред джунглата от остриета.
Аз съм бял лист на свой ученик и мравката
нека да стане нищожна, нареждам,
и семето своята дейност да спре
в тази куха минута.
Отдолу прозрачна муха
в уравнението от насекоми, притичващи тихо
сред тънка словесна трева,
направлявайки празното.
Външността е измамна: прещраква там
храстът; звукът е въздълго
деяние; а тези клонаци си имат
висока позиция.
1951