Превод от чешки: Мартин Младенов

Управителят на един магазин за зеленчуци сложил на витрината между лука и морковите лозунг: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“

Защо го е направил? Какво е искал да съобщи на света с това? Наистина ли лично е толкова запален за идеята пролетариатът от всички страни да се обедини? Толкова ли е силен неговият личен плам за обединението на пролетариата, че усеща непреодолима нужда да запознае със своя идеал обществеността? Разсъждавал ли е наистина някога поне за миг за това, как да се осъществи подобно обединение и какво би означавало? Мисля, че за огромното мнозинство зарзаватчии можем правилно да предположим, че не разсъждават за текстовете на лозунгите в своите витрини, а какво остава да изразяват чрез тях нещо от своя мироглед.

Този лозунг е бил докаран на нашия зарзаватчия от предприятието заедно с лука и морковите и той го е сложил на витрината просто защото така се прави вече от години, защото го правят всички и така трябва да бъде. Ако не го направи, може да има неприятности, може да му държат сметка, че няма „украса“, някой би могъл дори да го нарочи, че не е лоялен. Направил го е, защото това е част от нещата, ако човек иска да се справя в живота, става дума за една от хилядите „дреболии“, които му осигуряват относително спокоен живот „в синхрон с обществото“.

Както виждаме, зарзаватчията е безразличен към семантичното съдържание на изложения лозунг и ако слага своя лозунг на витрината, не го слага там, защото лично копнее да запознае обществото именно с неговата идея.

Това естествено не означава, че постъпката му няма никакъв мотив и смисъл и че със своя лозунг той не съобщава нищо на никого. Лозунгът изпълнява функцията на знак и като такъв съдържа може би скрито, но изцяло определено послание. Вербално би могло да бъде изразено по следния начин: “Аз, зарзаватчията XY, съм тук и знам какво трябва да правя; държа се така, както се очаква от мен; на мен може да се разчита и не може да бъда упрекван; послушен съм и затова имам право на спокоен живот.” Това съобщение има, естествено, своя адресат: насочено е „нагоре“ към началниците на зарзаватчията и е същевременно щит, чрез който зарзаватчията се предпазва от евентуалните доносчици.

Със своето истинско значение лозунгът е следователно вкоренен пряко в човешкото битие на зарзаватчията: отразява неговия житейски интерес. Но какъв е този интерес?

Забележете: ако наредят на зарзаватчията да сложи на витрината лозунг „Страх ме е, затова съм безусловно послушен“, той няма да се държи спрямо неговото семантично съдържание толкова безразлично, въпреки че този път съдържанието изцяло ще се припокрива със скритото значение на лозунга. Зарзаватчията най-вероятно би се разколебал да сложи на витрината си толкова недвусмислено съобщение за своето унижение, би се чувствал неловко, би се срамувал. Естествено: все пак е човек, следователно има усещането за човешко достойнство.

За да бъде преодоляно това усложнение, трябва неговото символ-верую на лоялност да носи формата на знак, насочващ ни, поне с текстовата си повърхност, към някакви висши форми на безкористно убеждение. На зарзаватчията трябва да бъде дадена възможността, да си каже: “Всъщност защо в края на краищата пролетариите от всички страни да не се обединят?”

Следователно знакът помага да бъдат скрити от човека „низките“ основи на неговата послушност и по този начин и „низките“ основи на властта. Крие ги зад фасадата на нещо „високо“. Това „високо“ е идеологията.

Идеологията като фалшиво отношение към света, предлагащо на човека илюзията за идентичност, достойнство и морал, и улесняващо го в това всъщност да не бъде личност с такива качества; като бутафория на нещо „надличностно“ и с висша цел, даващо му възможност да излъже съвестта си и да маскира пред света и себе си своята истинска  позиция и своя безславен „modus vivendi“. Става дума за прагматично – но също така и достойно – легитимиране в посока „нагоре“ и „встрани“, в посока към хората и Бога. Това е воал, с който човек може да покрие своето „пропадане във всекидневието“, своята повърхностност и своята адаптация към статуквото. Това е алиби, използваемо от всички: от зарзаватчията, който може да опакова своя страх с воала на мнимия си интерес за обединението на пролетариата от всички страни, чак до най-високопоставения функционер, който може да облече своя интерес да остане на власт в думи за служба на работническата класа.

Изходната – онази „алибистичната“ – функция на идеологията е следователно да дава на човека като жертва и като опора на посттоталитарната система илюзията, че е в синхрон с човешкия порядък и с порядъка  на универсума.

Колкото по-малко е полето за изява на някоя диктатура и колкото по-малко е стратифицирано цивилизационно обществото в него, толкова по-пряко може да бъде осъществявана волята на диктатора: по-точно – с помощта на малко или много „гола“ дисциплина, следователно без сложно „съотнасяне към света“ и „себедоказване“. Но колкото са по-сложни властовите механизми, толкова по-голяма и по-стратифицирана общност обемат и колкото по-дълго влияят исторически, толкова повече индивиди „отвън“ трябва да включат в себе си и по този начин нараства значението на идеологическото „алиби“. В полето им на действие то е като някакъв „мост“ между властта и човека, чрез който властта подхожда към човека, а човекът идва на власт.

Затова идеологията играе в посттоталирната система толкова значима роля: онази сложна машинария от елементи, степени, предавки и непреки инструменти за манипулиране, които не оставят нищо на случайността и многократно застраховат интегритета на властта, е просто немислима без идеологията като универсално „алиби“ и като „алиби“ на всяка част от системата.

***

Видяхме, че истинското значение на лозунга на зарзаватчията няма нищо общо с това, което казва текстът му. Въпреки че истинското значение е изцяло ясно и общо разбираемо.  Разбираемостта следва от общото познаване на даден код: зарзаватчията е декларирал своята лоялност (нищо друго не му е оставало, за да бъде прието изявлението му) по единствения начин, който обществената власт приема: тоест така, че е приел установения ритуал, че е приел „съня“ като реалност, че е приел дадените „правила на играта“. Като ги е приел обаче, сам е влязъл в играта, станал е неин играч, дал е възможност играта да се играе и занапред, изобщо да продължи, просто да бъде.

Ако идеологията първоначално е „мост“ между системата и човека „като човек“, то в момента, в който човекът стъпи на този мост, тя се превръща и в мост между системата и човека като част от същата система. Ако идеологията първоначално помага, чрез своето влияние в посока „навън“, да бъде конституирана властта и й служи за психологическо „алиби“, то от момента, в който е приета идеологията, тя конституира властта и в посока „навътре“ като неин пряк компонент: започва да работи като главен инструмент на ритуалната властова комуникация.

Цялата властова структура, за чието „физическо“ подразделяне вече говорихме, всъщност не би могла да съществува, ако не присъстваше известен „метафизичен“ порядък, който свързва в едно цяло всички нейни компоненти, свързва ги и ги подчинява на единен метод за „самоотчитане“ и задава „правилата на играта“, според които да функционират, тоест определени правила, ограничения и закономерности. Този метафизичен порядък е основен и общ за цялата властова структура. Той споява целостта на комуникационната й система, която й дава възможност за вътрешна комуникация и пренос на информация и инструкции; става дума за един вид комплект от „правила за движение по пътищата“ и „табели за ориентиране“, които осигуряват на процеса форма и рамка. Въпросният „метафизичен“ порядък е гаранция за вътрешната сплотеност на тоталитарната властова структура; той е нейният „хоросан“, свързващ принцип, инструмент на нейната дисциплина, Без този хорoсан, като тоталитарна структура, тя  задължително би загинала: би се разпаднала на атоми, сблъскващи се хаотично един с друг, водени от своите нерегулирани партикулярни интереси и наклонности. Цялата тоталитарна пирамида на властта – лишена от своя хоросан – задължително, както се казва, „ще рухне от само себе си“ в нещо като гравитационен колапс.

Идеологията като властова интерпретация на реалността е в крайна сметка винаги подчинена на властовия интерес; затова има своята основна тенденция да се еманципира спрямо реалността, да твори свят на „сънищата“, да се ритуализира. Там, където има обществено съревнование за властта, съответно и обществен контрол над властта, съществува естествено и обществен контрол над това, каква е идеологическата легитимност на властта. В такива условия винаги се зараждат определени корективи, които пречат на идеологията да се еманципира напълно от реалността. В условията на тоталитаризъм обаче, тези корективи изчезват и така нищо не пречи на идеологията все повече да се отдалечава от реалността и постепенно да се превръща в онова, което представлява посттоталитарната система: в свят на „сънища“, в празен ритуал, във формализиран език, лишен от семантичнен контакт с реалността и превърнат в система от ритуални знаци, заместващи реалността с псевдореалност.    

Идеологията обаче се превръща, както видяхме, във все по-важна част и опора на властта – като нейно алибистично легитимиране и като неин вътрешен свързващ принцип. С нарастването на значението й и с напредващата еманципация спрямо реалността тя получава особена реална сила, сама се превръща в реалност, пък макар и реалност от собствен вид, която в крайна сметка на различни нива има (и особено вътре във властта) по голяма тежест от реалността като такава: все повече зависи от бравурността на ритуала отколкото от реалната действителност, която се крие зад него. Значението на явленията престава да бъде следствие на самите тях, а се определя от тяхното терминологично включване в идеологическия контекст; реалността не въздейства върху тезите, а тезите върху реалността. Властта се съобразява повече с идеологията, отколкото с реалността; от тезата черпи силите си, зависима е от тезата изцяло.

Така неминуемо се стига до положението,  че теорията, съответно идеологията, накрая престава – макар и парадоксално – да служи на властта, а властта започва да служи на нея. Идеологията като че „изземва властта“ от властта, като че сама се превръща в диктатор. После изглежда, че теорията сама по себе си, самият ритуал, самата идеология вземат решения за хората, а не хората за тях.

Ако идеологията е главната гаранция за вътрешната консистентност на властта, то тя се превръща същевременно и във все по-значима гаранция за нейната континуланост: докато в „класическата“ диктатура приемствеността винаги е донякъде проблематична – евентуалните кандидати всъщност нямат с какво да се легитимират разбираемо, а винаги отново и отново разчитат на „голата“ властова конфронтация, – в пост-тоталитарната система властта се пренася от особа на особа, от гарнитура на гарнитура и от поколение на поколение пo значително по-гладък път. В избора на наследниците всъщност се намесва новия „king-maker“: ритуалното легитимиране; способността да се опрем върху ритуала, да му дадем съдържание, да го използваме, да се оставим, както се казва, да ни „въздига“. Естествено и в пост-тоталитарната система съществува борбата за власт, повечето пъти далеч по-брутална отколкото в отвореното общество, защото не става дума за обществена борба, регулирана от демократични правила и подлежаща на обществен контрол, а борба скрита, задкулисна. (Трудно ще си спомним за случай на смяна на генерален секретар в някоя комунистическа партия, без разни военни органи и органите по безопасност да бъдат най-малкото в бойна готовност.) Тази борба въпреки всичко никога не може, за разлика от условията в „класическата“ диктатура, да представлява опасност за самата същност на системата и нейната континуалност. Борбата предизвиква силно сътресение на властовата структура, която обаче бързо се окопитва именно защото нейната основна съединителна тъкан, идеологията, остава ненарушена. Всъщност който и когото да сменя, то това е винаги възможно само на фона и в рамките на ритуала: никога не може да се случи чрез неговото отрицание.

Този „диктат на ритуала“ обаче води до чувствително анонимизиране на властта; човекът почти се разтваря в ритуала, започва да се носи по него и често изглежда, като че самият ритуал е този, който извежда от сумрака хората към светлината на властта. Не е ли характерно за посттоталитарната система, че на всички нива на властовата йерархия индивидуалностите са все повече измествани от безлични хора, марионетки, уеднаквени с лентите на ритуалите и властовата рутина?

Автоматичното движение на така дехуманизираната и анонимизирана власт е едно от измеренията на онзи основен автоматизъм на системата. Сякаш диктатът на автоматизма сам е избирал във властовата структура хора без индивидуална воля; сякаш този „диктат на фразата“ сам е взел във властта „фразьори“ като най-добри гаранти за автоматичното функциониране на посттоталитарната система.

Западните „съветолози“ често надценяват ролята на индивидите в пост-тоталитарната система и не виждат, че водещите фигури, въпреки огромната си власт, която им дава централизираната структура, често не са нищо повече от сляпа функция на закономерностите на системата, закономерности, които дори те самите не виждат и не могат да видят. Впрочем опитът достатъчно ясно показва, че автоматизмът на системата винаги се оказва по-силен от волята на индивида: ако някой индивид има определена индивидуална воля, той трябва дълго да я крие зад ритуално анонимната маска, за да има изобщо шанс във властовата йерархия, и когато впоследствие се наложи във въпросната йерархия и се опита да приложи волята си, рано или късно автоматизмът го надвива със своята огромна инерция и той или е прокуден от властовата структура като чужд организъм, или постепенно бива принуден да отстъпи от индивидуализма си, да се приобщи отново към автоматизма и да стане негов слуга, почти неразличим от предшествениците си и от онези, които ще дойдат след него. (Нека си спомним за развитието на Хусак или Гомулка.) Необходимостта непрекъснато да се крием зад ритуала и да се обвързваме с него води до това, че често и по-просветените представители на властовата структура са, така да се каже, „отдадени на идеологията“, не могат никога да прогледнат чак до дъното на „голата“ реалност и винаги я заменят – например в последния момент – за идеологическата псевдореалност. (Една от причините, поради които ръководството на Дупчек през 1968 г. не успя да бъде на висотата на положението, по мое мнение е точно тази, че в крайни ситуации и при решаването на важни проблеми не успя никога да се освободи изцяло от света на „сънищата“.)

Следователно може да се каже, че идеологията – като инструмент на вътрешно властовата комуникация, осигуряваща вътрешна компактност – в посттоталитарното общество е нещо, което надхвърля „физическата“ страна на властта, което в известна степен я покорява и което осигурява нейния континуитет.

Става дума за един от стълбовете на стабилност на системата.

Този стълб обаче е изграден върху нестабилна основа: а именно върху лъжата. Затова е надежден само дотолкова, доколкото човек е съгласен да живее в лъжа.

 

***

 

Нека сега си представим, че у нашия зарзаватчия един ден нещо се възпротиви и той престане да излага лозунги само за да се хареса; престане да ходи на избори, за които знае, че не са никакви избори; на събранията започне да казва какво мисли наистина и дори намери сила в себе си да бъде солидарен с тези, с които съвестта му повелява да бъде солидарен.

            С бунта си зарзаватчията ще излезе от „живота в лъжа“, ще се откаже от ритуала и ще наруши „правилата на играта“; отново ще намери своите подтиснати идентичност и достойнство; ще реализира свободата си. Бунтът му ще е опит за живот в истина.

Разплатата ще дойде скоро: ще бъде лишен от мястото на управител и прехвърлен към шофьорите; заплатата му ще се понижи; надеждата за отпуска в България ще се разсее; ще бъде застрашено образованието на неговите деца. Началниците ще го тероризират, а неговите колеги ще му се чудят.

Повечето от изпълнителите на тези санкции обаче няма да действат по своя автентична подбуда, а просто под натиска на „положението“, на същото положение, под чийто натиск зарзаватчията преди излагаше своите лозунги. Ще преследват зарзаватчията или заради това, че се очаква от тях, или за да отчетат своята лоялност, или просто „само“ на фона общата панорама, част от която е и съзнанието, че така се разрешават такива ситуации, че така трябва да се разрешават, че просто така стоят нещата - ако не го направи човек, може сам да стане подозрителен. Значи изпълнителите на санкциите се държат само така, както, в една или друга степен, се държат всички: като чаркове на посттоталитарната система., като носители на нейния автоматизъм, като дребни инструменти на обществената „автототалитарност“.

Властовата структура ще бъде тази, която, посредством своите изпълнители на санкции като анонимизирани сегменти, ще низвергне зарзаватчията от себе си; самата система ще го накаже за неговия бунт чрез своето отчуждено присъствие в хората.

Трябва да го направи по логиката на автоматизма си и чувството си за самосъхранение. Зарзаватчията всъщност не е извършил само едно индивидуално провинение, изолирано по своята уникалност, той е сторил нещо далеч по-сериозно: като е нарушил „правилата на играта“, той е прекратил играта като такава. Разобличил е факта, че е само игра. Счупил е света на „сънищата“, тази основна опора на системата; нарушил е властовата структура, като е прокъсал нейната съединителна тъкан; показал е, че „животът в лъжа“ е живот в лъжа; пробил е фасадата на „възвишеното“ и е открил истинското, тоест „низките“ основи на властта. Казал е, че кралят е гол. И понеже кралят наистина е гол, се е случило нещо безкрайно опасно: чрез своето действие зарзаватчията е заинтригувал света; дал е възможност всекиму да надникне зад завесата; всекиму е показал, че може да се живее в истина. „Животът в лъжа“ може да функционира като конститутивна опора на системата само при условията на собствената си универсалност; трябва да обхваща всичко и да преминава през всичко; не може да понесе каквото и да е съвместно съществуване с „живота в истина“. Всяко излизане от него го отрича като принцип и го застрашава като цяло.

 Това е разбираемо: до момента, в който „сънят“ не се сблъска с реалността, не ни изглежда като сън; до момента, в който „животът в лъжа“ не се сблъска с „живота в истина“, не присъства перспективата, която да разкрие неговата лъжовност. Обаче в момента, в който се появи алтернатива спрямо тях, фундаментално ги застрашава в това, което са, в самата им същност и цялост. И няма никакво значение колко голямо пространство заема тази алтернатива: нейната сила изобщо не е в нейния „физически“ аспект, а в „светлината“, която разкрива онези стълбове на системата и която осветлява нестабилната й основа. Все пак зарзаватчията не е бил заплаха за властовата структура със своето „физическо“ присъствие, със своята фактическа власт, а с това, с което неговото действие надхвърля него самия, с което се е отличил от своята среда и, естествено, с неизброимите последствия на това отличаване. 

Следователно „животът в истина“ в посттоталитарното общество няма само екзистенциални (да връща човека към самия него), гностични (да разкрива реалността каквато е) и морални (да се превръща в пример) измерения. Има също и политическо измерение.

 Ако „животът в лъжа“ е основната опора на системата, то нищо чудно, че основна заплаха за него представлява „животът в истина“. Затова тя трябва да го потиска по-ожесточено от каквото и да било друго.

Истината в посттоталитарната система – в най-широкия смисъл на думата – има особен и в друг контекст неизвестен принос. Тя играе в системата много по-важна и доста специфична роля на властови фактор или директно на политическа сила.

Как действа тази сила? По какъв начин истината намира употреба като инструмент на властта? Как нейната сила – като власт – може да бъде реализирана?

 

***

Из книгата  „Властта на безвластните“  на  Вацлав Хавел, която наскоро беше издадена от  „Black Flamingo Publishing“ със  подкрепата на Юлия Берберян, Карел Новак, Иван Велков.

___________________________________________________

Вацлав Хавел (05.10.1936 - 18.12.2011) Чешки политик, драматург, есеист, критик на комунистическия режим и политик. Последен президент на Чехословакия (1989-1992) и първи президент на Чешката република (1993-2003). През 60-те години на ХХ век работи в театъра „На Забрадли“, от където тръгва и популярността му с пиесите „Градинско увеселение“,  „Аудиенция, Вернисаж“ и др. По време на Пражката пролет е активен участник в обществените дискусии. Застъпва се за връщане на демокрацията в обществото. След окупацията на Чехословакия от страните, членки на Варшавския договор, на Хавел му е забранено да публикува. През 70-те и 80-те години е дисидент и критик на режима. Основател е на една от първите инициативи за защита на правата на човека – „Харта 77“, което увеличава международния му престиж. За своите позиции Хавел лежи в затвора 5 години.  След началото  на Кадифената революция става един от основателите на Гражданския форум и като кандидат на движението е избран на 29.12.1989 г. за президент на Чехословакия. Като политик Хавел активно и успешно работи за влизане на  страните от източния блок в НАТО и Европейските структури. Хавел е известен със своите абсурдистки пиеси, в които преобладават темите за властта, бюрокрацията и езика, както и със своите есета. В есетата и писмата му от затвора той прави политически анализи и разсъждава върху свободата, властта и морала.