Калина Стоянова
Стихотворения
*** Муха скимтеше във тревата, дъждът узряваше като смола, печални любиха се две деца и в очите им набъбваше гореща прах. Те чувстваха и ментата в земята, те чуваха и трепета на всяка кост, която любовта им носеше. Животът беше толкова красив и прост. *** Защото можеше череша да е, можеше да бъде вишна. Хване ли ни страх страните си обръщаме и се прегръщаме. Имам чувството, че тази вечер във съня си теб и теб, и тебе като явор ясно ще сънувам. А сега наяве всички притеснения се превръщат бавно. И не знам какво ще стане, с което ни е дадено понеже страхотни са наистина нещата.
*** Във своята тревога дълга като вкусен хляб един живот видя се непрестанен. И след същата напомняща секунда осъзна, че маслото, чесънът, лукът и празът са много хубави неща. Те насищат ни и правят нашите души да са щастливи, те дават ни една възможност за размисъл и предпазливост. Днес по улиците на населените градове се развъждат като лоши мишки болестите кратки на сегашния човек. Но нямат време, нито сила добре да се развият. Това обърква ни и прави нашите души да са нещастни и безпокойство в тях се настанява. Но нищо, разговарят едно със друго всичките неща. Те искат да стареят като вино, не като стафиди. И как, когато нямат чувство да помислят за гроздето, за умората му първородна. Те нямат даже жизнената сила лозята във града да стигнат. Но нищо, разговарят едно със друго всичките неща. Една жена сега до мене луда вика- Няма таксита да му се опустее животът! Ех, да му се опустее животът! *** Сега косите ни са побелели наобратно и когато костите на рибите за първи път разцъфват след такава зима, за първи път наистина такава, избухват ненадейно всички аромати, дъждът се пука по асфалта и всичко продължава все така. Животът бавно е възбудил нелепите и грапавите и аз започвам да танцувам бавно развълнувано. Че да видя наште стъпки тромави, че да видя нашта сладка глупост, която всички побелели кости ще изтърка и всичките коси разцъфнали.
Това, което ангажира много силно в поезията на Калина Стоянова (1996) е нейната „неяснота“ – сюрреалистичната (на моменти абсурдистка) игра с образите и синтаксиса. Усетът за автентично предаване на преживяването е толкова силен обаче, че отмества встрани естетическите предразсъдъци и претенции. Точно на това се основава силата на поезията – опитът с абсолютната свобода.
А иначе Калина Стоянова живее в София, учила е българска филология и философия и тази странна смелост в писането на поезия има може би и биографичен корен – Калина е внучка на Радой Ралин.
А. Илков