Без спътницата ми Марианна Георгиева
текстът по-долу не би бил възможен.
Според пътните карти на България съществуват две селища с името Козаревец. Онова, което ни интересува, се намира близо до град Лясковец, Горна Оряховица и Велико Търново. Тази близост води със себе си едно удобство – жителите имат препитаниe и доходи, каквито хората в немного подобни селища биха могли да имат, но и едно неудобство – училището в центъра на селото днес е затворено, дворът – обрасъл... Ако пътник спре за почивка или да изпие кафе в центъра на селото, ще му се стори, че то по нищо не се различава от множеството други селища от този тип, че в него няма нищо по-специално от друго място. Ако не поговори с някого, пътникът не би разбрал, че децата учат в по-престижните училища на споменатите градове, че хората са гостоприемни, не би получил покана за ново гостуване, не би открехнал вратата към едно мълчание, покрито с пръст, листа и забрава.
Мълчанието се е разположило над Козаревец през 1944 година и до 1990 година най-категорично лежи в общата памет на селото. Жителите на Козаревец е трябвало да запазят безмълвие за гърмежите в гората край селото, когато по оцелели данни в края на септември на 1944 година без съд и са разстреляни около 150 души. До днес на мястото не е отслужена панихида, а е достатъчно две ръце да съберат почва, няколко шепи не повече, да се увие взетото в малък плик и ръцете да го напъхат в дамската чанта.
Трима мъже седят на пейката пред местния клуб, където очакват да започне състезанието по бридж и времето тече, както за всички нас – потопено в празник, всекидневие и надежда. Но има и други дни. Те не принадлежат на света. Тримата мъже с немного думи отговарят за въпросите за онази септемврийска нощ, учудват се, че сме пропътували разстоянието от София, за да ги попитаме за нея. И на свой ред питат защо питате, много хора са идвали и питали и после нищо. Вече никой не пита за това, казват, само през 90-те и после всичко пак се забрави.
Пристигнали сме в Козаревец след три дъждовни дни. Една жена отваря църквата. В сумрачното ѝ пространство четем, че е разрушена при земетресението от 1913 година, а после отново построена и изографисана през 1946 година. Две години след убийството на ближни в гората, помислям си. Жената седи на столче, сгушила се е в грейката си, посочвам ѝ надписа, питам я кога е започнал строежът на църквата. Не знае. Аз не съм от тук, казва, дойдох през `56-та. Жената няма памет. Никой не ѝ е разказвал, паметта се оттичала през другите думи, които са се разменяли в делника. Излизаме от църквата, тя ни изчаква да разгледаме дворчето с неизчистени бурени и някое бяло цвете сякаш напук поникнало преди зазимяването на земята. На портичката си стискаме ръцете. „Аз съм Елисавета”, казва. „Чудно е името Ви”, отговарям. Смее се. Милостиво име.
Следващият ден наистина е милостив. Поемаме по подгизналия път. Колата, която кметът е осигурил, танцува в калта и оценявам, че без помощта на г-н Парашкев Парашкевов, който се беше заел да издири мястото, „дано да намеря плочата“, беше казал, ние не бихме могли да стигнем по-далеч от края на селото. Когато стигнахме гора с невисоки, но гъсти дървета, все още не разбирах за каква плоча говореше той. Беше споменал и партизански отряд. Защо? И ето, видях, че между дърветата има мраморна плоча, поставена върху камък. Времето е работило дълго и упорито върху него, обрасъл е с мъх. Кога е поставен? Никой от водачите ни не знае. Паметта е заличена, за да остане изписаната върху плочата. Върху камъка е издълбано, че през лятото на 1944 година тук е лагерувал горнооряховският партизански отряд. Възможно е да е лагерувал, възможно е да не е, кой би могъл да отрече или да потвърди? Но плочата е изместила паметта, говори за друго, заличила е убийството и се е превърнала в охранител. Никой няма да реши да събира гъби, да загребва горска почва за градински нужди, да любопитства около място, върху което стои печат на властта. Убиецът се е завърнал и е заличил следите. Както обикновено се случва в романите.
Но необикновеното се случило. Дошла неочакваната 1990 година и открили плитко погребаните 150 души. Между мървите нямало нито един козаревец, но хората си припомнили, че трима мъже от селото някога били изведени от домовете да съучастват. Това ни разказват мъжете на пейката пред местния клуб, които немалко нещо са научили.
В онази септемврийска сутрин жител от Козаревец излиза с воловете за изоре земята си. И воловете, и мъжът изглеждат литературни герои, запазени в паметта на разказващите козаревци. Волове помирисали нещо. Не желаели да работят и извръщали глави към гората, а в големите очи се отразявали дърветатa както лъчите на звездите в онзи разказ на Елин Пелин. Стопанинът влязъл да огледа. Предполагал, че ще намери убито от животно, може би откраднато агне от някой обор. Агнетата се оказали много. Ръцете им се подавали изпод почвата и нападалите листа. Ноктите им били почернели от собствената съсирена кръв и от пръстта на лобното място, което хората сами изкопали. Гробовете били съвсем плитки, защото нощите на престъпленията винаги са кратки и трябвало да се бърза. Ако човек и сега разрови там, не може да бъде сигурен какво ще излезе под листата. Триста обречени ръце изровили място за телата.
Човекът, който видял ръцете, ноктите и кръвта, краката с или без обувки и смачканата трева, по които камионът, който докарал жертвите, на връщане минал, но това вече имало ли значение, освен за шофьора. Какво ли се случило с него, как ли се понася да прегазиш свои? Сънувал ли е кошмари? Отнесла ли го е лудостта?
Никакъв въпрос и никакъв отговор не търсил мъжът с воловете. Той разпрегнал животните. Със сигурност се знае, защото разказал най-близките си, че онзи ден не е работил, а заровил телата, посипал почва върху ръцете. Вероятно се е попитал дали не познава някого от мъртвите, дали някого от тях не е срещал, отивайки в близките Лясковец, Горна Оряховица или Велико Търново.
А какво е станало с онези тримата, които властта взела от селото за помагачи? Лоши работи отговорят хората, които питаме, и не желаят да навлизат в подробности, досещаме от малкото думи, които се изпускат: лудост, катастрофа, смърт.
Седим над чаши с чай кмета Парашкев Парашкевов. Той избира номера от телефона си, търси хора с памет, за да ни разкажат нещо и за 90-те. После неусетно заговаряме за поети. Поезията също е част от паметта. Колко имена са били затулени под един друг, литеротурноисторически килим. А нали, ако паметта бъде заличена, няма да сме нищо друго освен сомнамбулни същества?
Днес, за нас, родените много по-късно, е наложително да намерим подходяща дума, да я положим обяснително, помирително, паметливо. Понякога ми се струва, че не е безпрепятствено да се намери думата. Лутаме се между невъзможността за намерим истината, но и невъзможността да съчувстваме, да изпитаме болка. Защото да изпиташ болката на другия, това е като че ли един от невъзможните усети на днешния ден. Освен това днес ние нямаме илюзии както през 1990 година, че е нужно е само да бъде съборена Стената. Защото винаги стои възправена и една невидима стена. И все пак надежда накланя молива към бележника, пръста към диктофона, за да потърси паметта. Дали все още можем да изровим и истината, и емпатията под нападалите листа, да ги изтупаме като кръстче, изпаднало от нечия ръка в онзи момент, когато пръстите са изпуснали битието си?
