Петък вечер, след дълга седмица от по пет-шест кóла на ден минимум, Мила излезе от служебната сграда и тръгна бавно към Стария квартал отвъд моста с лъвовете. Вместо да седнеш някъде на чаша вино и клюка, отново си тръгнала на някаква полу-езотерична практика ли, лекция ли, ритуал ли. Сякаш и вечер не може да се почива, някаква забрана тегне над това да се забавляваш, всяка минута трябва да се усвои с полезна, себеизграждаща и терапевтична дейност.  

Търсенето на истината за Мила започна по принуда още като дете. Когато загубиш родител толкова рано, трябва да има нещо друго, което да ти остане като арматура, така че някак си да продължиш да вярваш на живота. Само че това беше много отдавна, още когато нарцисизмът беше рядкост сред тълпата натрапливи или депресирани невротици и лесното решение беше обикновеното религиозно сектантство в душни градски апартаменти, някакви свидетели, весталки и разпространители на брошури с наивно изрисуван мъж с дълга коса, подаващ светлина към теб в дланите си. И това минаваше и ставаше за истина по това време. Някак беше достатъчно да служиш, дори да даваш всичките си джобни на новото „семейство“, това успокояваше. Нямаше нужда да имаш приятели или да се срамуваш от семплите си и евтини дрехи. Дори нямаше нужда да влизаш в страшните храмове, да ти настръхва гърбът от гробовното пеене, тамяна и гримасите в ковчезите, захапали карамфил, точно толкова страшни, колкото рисунките по стените и бабичките, куцащи наоколо с жито в пластмасови чашки.

Но после дойде йогата, цигуна, Бабаджи и първите издания, с мека корица и безобразен превод – „Автобиография на един Йогин“ на Йогананда, И-Дзин и Книгата на Промените, ведическа астрология, която използва точните астрономически позиции на звездите за по-голяма прецизност, за разлика от тропическия зодиак в западната астрология, Кабала, системните интервенции. И така нататък и така нататък. Истината се разпадна на безброй парчета, като в мозайка-мандала от цветен пясък, която за определен период те омагьосва с чудото си, но после я замиташ с ръка и започваш нова система от вярвания.

Имало е и има дни, когато господ ли е, някаква там сила, истина, любов – някаква отвъдна и подредена логика за нещата, се проявява остро и внезапно – като да пробива рязко с карфица азбестовия воал на реалността, каквато я имаме по принуда. Но само за миг, само колкото през тази дупка да се провиди една оглушителна светлина, една топлина и спокойствие, и после пак – азбестът се сгъва и тежестта отново наляга с тежест, мъгла и страх. И се усъмняваш в пробиването, че изобщо го е имало, то се забравя като сън. Обичайното състояние на нещата. Ето това е нещото, което не можеш да разбереш, а и да го разбереш – не можеш да го приемеш – наистина ли е имало някаква среща или е халюцинация, игра в копнежа и в крайна сметка – наивна детинщина, дивашка проекция, инфантилна омнипотентност.

А има и такива вечери, особено в Стария квартал, когато Те или Той (или Тя или То – кое ли е вече най-политически коректно за местоимение на господа) – като да се проявява като гостоприемен хазаин до теб, внезапно любезен господ, който те развежда из дома си и споделя с теб благата си. Ходиш по улиците му, спираш до магазин „Климат“ и намираш цветове от тиквички, купуваш си, невероятни стават пълнени с катък и запържени в зехтин. Също има и буркан с домашен петмез от смокинови листа, взимаш си и това. През това време отсреща, където приема и също живее един психоаналитик, понеже вече е вечер и опашката пред входа му е приключила, някой простира бели ленени покривки с ръчно плетени орнаменти току на входа му, до пейките, където чакат пациентите и те се полюшват тежко като разкривени гигантски правоъгълни зъби, кикотещи се гримаси във вечерта – току-що угаснал газов котлон в началото на септември.

Старият квартал под бул. „Княз Фердинанд“ е инкубатор и убежище на шамани, там отвъдното си е у дома. Може би затова, когато се върна от странстванията си, Мила купи етаж от къща, построена през 1932 г. Освен от лудостта на квартала, бе привлечена и от вратата й. В Стария квартал, то затова е стария квартал, я има тази уличка – с врати от едно време. Навсякъде другаде такава тлен и тягостно напомняне, че животът има само една финална спирка, да умреш, не минава вече. Гражданите и кметът са се постарали да съборят, изравнят и заличат призраците със съвременни строежи, макар с по-нетрайни материали, но очебийно и успокояващо нови. Мила, знаеш, колкото и да е ясно това с умирането, много хора, може би даже всички, тайно в себе си си знаят, че тях това ще ги подмине. Такъв един парадокс има при хората - правиш се, че участваш в това, нещо да не кажат, че си луд, но сам си знаеш най-добре тая работа. И то кое не е така – накрая всеки сам ще разбере. Не е като да е напълно ясно отсега.

Тук-там между блоковете са сгънати стари къщя, като кацнали преди сто години вещерски летящи чинии, емигрирали из някоя руска приказка. Един ден ще размърдат вкостенелите си кокоши крака в пръстта и ще се въздигнат, после пак ще грохнат, все едно не е било.

Ето сега, с малка торба с цвят от тиквичка и петмез от смокиня, Мила минава покрай къщата на човека с психическо състояние, който събира, носи и трупа ненужни вехтории, вътре, в двора, на тротоара отпред дори. С упоритостта на китайска капка е отвоювал, сантиметър по сантиметър, обществена площ за още трупане на тлен. На купчина седят дърва за огрев от всякаква епоха, форма и вид, потънали в паяжини и в ръжда, като локва кръв под тях, някакъв кален дъжд от Сахара ли, или наистина ръжда. Два дюшека с едва различими лекета се крепят взаимно в ъгъла, покрити с кален винилен билборд, на който трудно се чете „----дай се на -----нието“. „Предай се на унинието“, „Отдай се на унижението“, „Продай се на положението“, мимоходом, както всеки ден, Мила механично се забавлява да отгатне какво е писало някога над двете заоблени гърди на певица, рекламираща някакъв алкохол.

Та за вратите – ето я Мушмулената врата. Зад мушмулената врата може би се прибира студент-копирайтър, под наем, който измисля уникални имена на фирми, продукти, марки, ресторанти, места и неща. И дълго-дълго ги проверява дали случайно вече ги няма на .com и в google. Един ден може би ще попадне на съществуващ сайт, някъде в Нова Зеландия, със същото като уникалното измислено от него име. На този сайт може би ще има, на поизкълчен английски език, както е обичайно за австралийците, отчаяно съобщение за помощ, нещо като писмо в бутилка, но в дигитален вариант. Може би човекът от мушмулената врата веднага ще стегне багажа си – две тениски, един полар, камуфлажно елече и гигантски ПВЦ гащеризон за риболов на изкуствена муха, тъй като знае, че първобитната буйстваща природа на Зеландия за мухаря е като зала Олимпия в Париж за българска естрадна певица. Или пък ще погледа тъпо в екрана на лаптопа си, и просто ще лапне още една мушмула от оранжевата чувенена тенджерка, макар вече може би да са тръгнали да се провалят... Това е Лука, той живее почти изцяло в собствения си мултивърс и по тази причина Мила не се е запознавала още с него.

След това е зазиданата врата – стара къща, но в подготовка за заличаване. Зад тази врата някога е кипял живот. По стълбите вероятно се е качвал един цял народ, през прозорчето са се крещели думи, пеели се песни, дори на различни езици, от прозореца се е спускало знаме по време на стачки и празници. Но после народът почнал един по един да изчезва от къщата. Може би някой заминавал, може би някой си отивал. Дървената врата се килнала, често я препикавала случайна разгонена котка, стълбите зеленясали, нямало празници, само от време на време един ентусиаст измазвал дъските, но друг му се присмивал и всеки път рисувал к*р след него. Един ден къщата просто осъмнала със зазидана врата. Тези, които останали вътре, вероятно още не са разбрали...

Мултитаскинг вратата. Още, когато за първи път се разходи по улицата, Мила разбра, че тук ще намери приятелка. Не може зад тази врата да не се е прибирала и сутрин излизала (или обратното и по много пъти и по всяко време) жена, която може само за три часа: да направи палачинки от току-що смелено зърно лимец и кокос, да нахрани с тях и да изконтролира домакинство от четирима души, без да се брои немската овчарка, да отскочи да купи прахосмукачка с воден филтър с намаление от тридесет процента по случай деня на жената, докато се готви фрикасето, а докато прахосмукачката чака инагурацията си в багажника, да си купи: стайлинг мус, контактни лещи, лаптоп на кредит (за което се изискват подписи на 68 листа общи условия, 5 декларации и 3 копия от договора, както и няколко допълнителни посещения за коригиране на грешките, допуснати от кредитния консултант), три-четвърти чорапки 40 дение (20 дение са за еднократна употреба), ръчно печени в родопски чушкопек чушки от фермерски базар, карфиол и авокадо от Лидъл и да посети благотворителна кампания срещу насилието над жени, в която мъже в знак на съпричастност се надбягват с червени обувки на тънко токче. Фрикасето сигурно вече е било готово, а следобед е оставало да направи тест драйв на прахосмукачката и привечер да организира същински тест драйв за автомобили, събитие на едни кални писти в Обеля, за усвояване на шофиране по опасен терен (така мъжете стават мъже и не убиват на пътя) и денят на Етна, така се казва тази съседка, ще е достигнал своята дхарма пълнота.

Малката зелена врата. Зад тази врата живее една малка черна рокля. Виждат я предимно вечер, когато звуците на града глъхнат, а светофарите потичат мазно по асфалта. Точно в 19 часа пред малката зелена врата спира немска кола и от нея излиза малка черна папионка, с малка китка фрезии в ръка. Виждали са я и сутрин, все сама, много рано, да се прибира под ръка с малка чанта тип клъч, когато малки кафяви куфарчета излизат за канцелариите си в обратната посока. Когато стихне малката нощна музика, малката черна рокля може би се превръща в малка бяла якичка, която работи в малко държавно предприятие и към нея се обръщат на Лолова.

И Мила стига до своята врата. Балеринената врата. Преди нея зад тази врата е живяла балерина. Преди ремонта, Мила завари допапите – това са едни старинни вградени и миришещи на старо шкафове, ползвани дори за хладилници някога, преди да има още хладилници – пълни с купчини стари тетрадки-дневници, писма, изрезки от вестници и „Жената днес“. Палта и пролетни шлифери. Рецепти за маслени сладки и домашна маска срещу бръчки. Наследниците продали имота, така Мила го получи с целия чужд живот вътре в него. И задачата да го разпръсне малко по малко в бунищата на града като прах от урна. Малко по малко сред старите записки и тъжни вещи Мила може би се е оказа най-близкия човек на балерината. Ей така – постфактум-приятел. Единственият човек, който я опозна, доколкото е възможно човек да познава друг човек. Тази особена интимност изпълвала Мила с болка и тя все си мисли да напише книга за госпожа Вишнева. Сякаш други хора да споделят и разсеят тази тиха тягост, колкото повече, толкова по-добре, колкото по-скоро, толкова по-възможно. Иначе какъв е смисълът, Мила? Колко хора е достатъчно да те опознаят, за да не си минала оттук напразно? Може ли една книга да направи по-смислена пълната безсмислица на това, че те е имало за кратко сам тук, заключен между детска снимка и безразлична санитарка в случайната болница накрая? Но пък, ако вземеш да напишеш много добър роман, ако се появят добри рецензии, ако спечелиш конкурси и те търсят да те издадат на няколко езика, и ето – стъкленият таван се чупи над теб, валят стъклени стърготини на забавен каданс, ами – ако даже попаднеш в международната селекция за Букър?

Тогава ще се появят претенденти, че си откраднала живота на тяхна роднина, да искат отчисления и авторски права... Я по-добре не, имаш си достатъчно грижи.