„Месо“ излиза за първи път на чешки в залеза на студената война на 20 в. и естественият тоталитарен подтекст на тoзи роман, предвид гоненията срещу автора Мартин Харничек в комунистическа Чехословакия, е очакван и очевиден. Впрочем дали това е роман или новела изисква отделен разговор – сякаш новела звучи по-подходящо за моментната алегорическа „снимка“ на мракобесията на нацизма и сталинизма. В „Месо“ виждаме нещо, което нашето поколение едва сега започва да познава от първа ръка – имплодирането на човешкото навътре в социопатията, неусетното нормализиране на налудното и закона на джунглата, възцаряването на насилието като „право на мнение“. Да, в този ужасяващ тоталитарен полицейски свят има закони и те са толкова разрушителни в простотата си, колкото гениално прост е и този завладяващ текст от най-мрачните времена на Източна Европа.
Аз обаче избирам да се позанимавам с друг прочит, по-скоро отвъд конкретиката на времето и пространството. Това е психоаналитичната парадигма на обектните отношения и в този разширен контекст, можем да смятаме „Месо“ за наистина роман.
Кратка история на теорията на обектните отношения. В началото на 20 в., като продължение на делото на Зигмунд Фройд, около клиниката Тависток, основана 1920 г. от психиатъра Хю Крайтън-Милър, се оформя британската психоаналитична школа. През 1929 г. клиника Тависток се преобразува в благотворителна организация - Tavistock Institute of Medical Psychology, а малко преди това, през 1926 г. Лондон привлича Мелъни Клайн и тя става ключова фигура в британската психоанализа. Макар Клайн да не е част от първите основатели на клиниката, тя оказва огромно влияние върху развитието на работата с деца, обучава поколения аналитици, включително Уилфред Бион и създава теорията на обектните отношения. В нея централно място заема мисленето за психиката на новороденото и произлизащите оттам депресивна позиция, параноидно-шизоидна позиция и проективна идентификация. Тези концепции пряко формират мисленето в Тависток след Втората световна война през призмата на обектните отношения и силно повлияват световната психоанализа и до днес.
Тависток и обектните отношения оказват директно влияние и в британската литература. През тяхната призма могат да бъдат четени „Към фара“ на Вирджиния Улф (1927), „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър (1965), „Молой“ (1951), „Малоун умира“ (1951) и „Неназовимото“ (1951) на Самюъл Бекет, като Бекет дори е имал и лична психоанализа именно при Уилфред Бион през 30-те. Прочитът на тези творби е свързан с обекти като майката, идеализацията, параноидната тревожност от фрагментаризирани, неназовими и непреработваеми съдържания в психиката и тялото, вината и амбивалентността като двигатели на творчеството, най-ранните фантазии за поглъщане и ужасът от анихилация.
Според Клайн, ранният психичен живот на бебето е доминиран от интензивни несъзнавани фантазии за тялото и хранещата майчината гърда, преживявани като източници на любов, преследване или разрушение. Примитвното бебешко съзнание не може да удържи образи в нюанси, то разцепва света на добри и лоши обекти. И понякога застрашаващите обекти завладяват всичко, като в кошмар. Мнозина (или дори всички) човеци цял живот носим спомен или навик да се връщаме в тези ранни и тревожни фантазии – насън, в литературата или дори наяве. Психическото състояние на тревожност, параноя и нарцисизъм клайнянците наричат параноидно-шизоидна позиция, тъй като във фантазния инструментариум на такова квази-мислене пробладават телесен ужас от преследване, агресия и желание за поглъщане и изхождане. Тоест, параноята е присъща на всички ни от първите ни дни, а израстването ни в цивилизацията е път към нейното овладяване. Все теми и обекти от „Месо“.
Светът на „Месо“ е населен с „лоши“ обекти – реално всички – и мъже, и жени, са преследващи фигури, които се преживяват сякаш могат да нападнат, изядат или отровят Аз-а. В ужасяващия град без име, само с един основен обект – Халите, гигантска месарница, преживяваме през Аз-а на героя примитивни орално-садистични и канибалистични фантазии. Както бебето си представя как хапе, поглъща или инкорпорира плът, докато едновременно се страхува от отмъщение и унищожение, така и гладният несретник се лута между непреодолимото желание да яде, за да оцелее и да „разтовари“ поне за малко нетърпимите импулси и дразнения на тялото и средата. Фантазният свят на този град (и о, ужас, на тоталитарния свят) е метафора на човешко състояние, психотично, в което Азът и тялото не могат да удържат никакво напрежение и да отлагат никакво удоволствие. И всички фантоми-други функционират по същия начин.
Всъщност в кървавия свят на Харничек има само един не-атакуващ обект – определен, макар и силно амбивалентен, образ, но за него малко по-късно.
Халите – и изобщо този „град“ сякаш ни позиционират преживелищно в идеята за връщането в утробата, изпълнена с кърваво-червени орални, анални и екскрементни фантазии. Когато се роди, бебето си представя, че успява да контролира света около себе си, подобно на човека-пионка в един напълно хаотичен и застрашаващ целостта на тялото свят, то коменсира с фантазии за всемогъщество. Градът в „Месо“ е една „лоша“ майка, неуютна утрроба – опакото на привидностите в социалистическото общество, където моралното се е провалило и сме се върнали в примитивното оцеляване „око за око, зъб за зъб“. По същия начин човешкото бебе ни демонстрира примитивното си мислене между „да се нахраня“ и „да се изходя“ – драма, присъща на всеки индивид, но и драма, която развитието би трябвало да надрасне.
Надрастваме ли някога наистина това състояние като социална група, пита Харничек? Питаме се и ние в първата четвърт на 21 век. Разломите в днешните групи – не толкова държави, не толкова социални групи, а предимно виртуални, в следствие на интернет общуването и карантините – не са ли именно тези групи в такъв зловещ регрес на живеенето според договора „Ще ударя пръв, за да не ти дам шанс ти да удариш пръв.“...
Бебето изпълва или атакува тялото на майката с опасни вещества, фантазирайки за контрол, разрушение или облекчаване. С развитието на всеки човек психиката се очаква да премине към депресивната позиция, при която детето осъзнава, че обичаният и мразеният обект са един и същ човек и започва да изпитва благодарност, вина и желание за поправяне на наранения обект – т.нар. репарации. Според Клайн тези ранни несъзнавани фантазии оформят по-късния емоционален живот и могат символично да се появяват в културата и литературата като дистопични светове на преследване, поглъщане, фрагментация или провалени опити за поправяне.
В „Месо“ имаме и тази алтернатива – нещо като „идеален“ свят – на депресивното „извън утробата“, където има индивиди, които живеят, за да „репарират“, да лекуват болното и счупеното. Към този свят няма преграда, бариера или полицейска граница – той е достъпен, ако си позволиш сам да преминеш към него и надвиеш собствения си вътрешен примитивизъм.
Но в „Месо“, през лирическия Аз, „депресивната позиция“, тоест по-зрялата психика и чувството за благодарност, се оказват невъзможни. И тук ще се върна на единственият „друг“ в града-от-месо – онзи изплъзващ се образ, на човека, който-евентуално-може-да-бъде-потърсен-за-помощ. Това е единственият по-сложен и амбивалентен персонаж, нещо като гротескна бащина фигура, която е научила героя да оцелява (убивайки), но и го възнаграждава – буквално като не го убива. Поне до финала на книгата...
Защо всичко това ни се струва все по-актуално? Или пък винаги е било актуално? Пандемията от Ковид 19 вече е забравена, но тя отвори едни архивирани и ужасяващи пластове на психичен и социален разпад. Карантините оставиха чувството, че си заплашен от другия – да те зарази, да умре на прага ти, да те издаде, че не си ваксиниран или че си болен, да ти вземе хляба.
В груповата динамика и теорията на игрите има една теорема - ново правило, което едно дете измисли, т. нар. game changer - става правило за всички, защото хармонията в групата е по-важна от самото правило. Виждаме това в икономиката, науката, политиката. Но какво става, ако това дете е уродливо примитивно в мисленето си и въпреки това е лидер на мнение? Може ли „правилата на играта“ неусетно и светкавично да се изменят, ако някой заколи и изяде друг и групата реши, че от днес това е правило за всички? Предстои да разберем.
"Месо" (1980) е роман от Мартин Харничек
Превод от чешки: Анжелина Пенчева
Издава: Свободно Поетическо Общество (март 2026)
Финансирано от Европейския съюз – NextGenerationEU
Проект: „Месо“ – чешкият глас в съвременната европейска проза за българската публика
BG-RRP-11.024
Инвестиция по: План за възстановяване и устойчивост на Република България
Съдържанието на тази публикация отразява единствено гледната точка на автора/ите и не може да се счита, че отразява официалната позиция на Европейския съюз или на Република България.