Петър Няголов
Къртицата
Без слънце и луна, без дъждове и вятър
се свива розата обратно в пъпка
и после разцъфтява в себе си.
И като капка кръв във съд с вода
разтваря се окото в тялото
и е навсякъде. И се превръща в арфа
Ухото, най-невинното ни сетиво –
самата ни душа на него свири...
Подземен кораб, спри за мен, изчакай!
На горната земя е ден и сетивата ни
като корем нездрав се сгърчват пак
наместо в хор като пчели да пеят,
че път навън са тука те, не път навътре
и май през тях се силиме да изпълзим.
Почакай, спри за мен, подземен кораб!
Денят е запушалка за устата жадна,
а пък добиче безсловесно е нощта.
Преди да съм повярвал, че смъртта е грижа
каквато са и дрехата, и покрива, и хляба,
че само тя умее да повдигне
твореца до творението, и най-накрая
докрай смирен, да съм решил, че мре мухата
от бледия титан запенен по-достойно,
откарай ме там долу в съблекалнята
на четирите сезона, в тихата гримьорна
на нашите живот и смърт, където кротко
се свива розата обратно в пъпка
и после разцъфтява в себе си.