В малките градове слуховете са като мъглата – докато се усетиш какво става, вече са плъзнали навсякъде. Ако срещнеш някоя любопитна съседка, докато отиваш да купиш местния вестник, купуването се обезсмисля. Ако реката изхвърли труп, полицаите научават след журналистите от вече споменатия вестник. Всъщност в повечето случаи аз съм единственият, до когото новините достигат след тях. Пък и когато стигнат до мен, обикновено вече е твърде късно. Харесва ми бавността, с която се движи животът. Незначителността на събитията. Най-много обаче ми харесва старомодната толерантност, която по един особено порочен начин се е настанила навсякъде и нищо не е способно да я измести. В началото се изненадвах, обърквах и изобщо не разбирах нито какво се случва, нито защо. После, след дълго и внимателно наблюдение на явлението, обяснението само изплува в съзнанието ми. Толерантността на малкия град. Всички виждаме недостатъците ти, всички знаем тайните ти и всички, по една или друга причина, сме склонни да проявяваме разбиране към тях. Това очарователно явление върви в задължителна комбинация с абсолютна липса на такт. Резултатът, изненадващо, е живот без напрежение. Когато изглеждаш зле, можеш да разчиташ, че всеки срещнат познат или колега ще отбележи факта, най-често изтъквайки причините за състоянието.

Да се върнем на трупа край реката. Напълно възможно е да е бил там още снощи. Може би дори съм минал покрай него, може да съм го забелязал. Няма как да помня. Любимата ми кръчма е точно до реката. Някъде към шест сутринта дебелата жена с пинчерите също е минала покрай него. Продължила е обичайната си разходка, без да позволи на някаква, така или иначе, вече бивша личност да наруши спокойствието на противните й домашни любимци. След това се прибрала вкъщи и като всеки съвестен гражданин се обадила в редакцията на вестника. Те, разбира се, поради ранния час малко бавно се отзовали, така че когато стигнали на мястото, Чумата вече била там. Поредното толерантно и ефективно решение. Всички знаят, че никой няма да се обади първо в полицията. Затова полицията подслушва няколко телефона, на които хората звънят в подобни случаи. Изключително ефективна система между другото. Ако им се обадиш специално, никога не идват толкова бързо. Чумата е очарователна дама някъде около четиридесетте, със стържещ никотинов глас, конска физиономия и респектиращо телосложение. Притежава такова изобилие от зловещ непукизъм, че всяко телевизионно ченге може да й завиди. Знае, че я наричат Чумата и няма нищо против. Ако може да се вярва на колегите й, сама си е лепнала прякора. И си го носи с нещо, което при други обстоятелства може би щеше да е стил.

Преди да отида на работа, винаги спирам в кафенето пред болницата. Купувам местния вестник и подавам термочашата си на кривогледото момиче зад бара. Тя се усмихва и ми връща чашата пълна с горещо силно кафе. Подава ми и пластмасова чашка, в която шуми разтворим аспирин и без да каже нищо, прибира двата лева, които съм оставил на бара. На първата страница на вестника се е разположила снимка на трупа и Чумата. Над тях има някакво банално заглавие. На снимката Чумата се е надвесила над бившата личност, захапала края на химикала си. Същият химикал, с който преди това си е служила, за да побутва злощастния удавник. Той, от своя страна, вече със сигурност ме очаква, но тъй като съм убеден, че не бърза за работа, първо си изпивам аспирина и си разглеждам вестника. После отивам в моргата. Обикновено нямам много посетители и тайно се радвам на дни като този, в които знам, че ще дойде поне Чумата. Иначе сме само аз и Ваня.

Тялото. Да, този го познавам. Пие ракия с лимонада и лъже на карти. Продава коли. Или поне това правеше, преди да го изхвърли реката. Никога не съм го харесвал. Освен това не съм изненадан, че се е озовал в реката - то беше ясно, че в един момент така ще свърши. Хубавото е, че няма роднини. Ако нещо наистина ме плаши в тази работа не са труповете, роднините са. Десет минути са ми достатъчни, за да разбера, че водата няма нищо общо с факта, че бившата личност се е озовала при мен. Останалото е чакане.

Подобни неща не се случват често. За няколкото години откакто съм тук обаче с Чумата сме си изградили нещо като ритуал. Той винаги започва с бавното й, шумно крачене по коридора. Дава ми около три минути да прибера нещата, които нито тя, нито аз искаме да вижда. После влиза. Поздравява любезно с нещо от рода на: Как е махмурлукът, док?, Трезвен ли си още, или закъснях?, Спри да се наливаш, че ще свършиш като тоя, и така нататък. Този път обаче пропуска язвителните реплики и предлага да пием по едно. Носи бутилка, което потвърждава подозренията ми. Провеждаме кратък и строго професионален разговор на тема алкохол, след което се отправяме към трупа.

Оставил съм прозореца отворен и точно когато заставаме до бившата личност, Ваня влиза, скача върху трупа, прегазва го безцеремонно и отива при купичката с вода на пода. Чумата ме поглежда накриво, но не казва нищо. Чака. Толерантност в действие. Не се е удавил, започвам отдалече. Използвам повече термини, отколкото е необходимо, за да си спечеля време. Чумата търпеливо слуша. Причината за смъртта е удар с тъп предмет по тила. После е паднал в реката. Чумата кима. Умрял ли е паднал в реката? - пита ме накрая. Ми, да - отговарям аз, от около два дни. Гледаме се. С какво са го ударили? Дълъг, твърд предмет. Тежък. Чумата мисли. Като дръжка на лопата ли? Не. Брадва? Не. Чумата се изнервя, пуска предпазлива усмивка и пита: Тогава какво например? Например палка, казвам спокойно. Като тая, дето ти виси на колана. Чумата мига. Гледа ме невярващо. Мисли. Това обаче само например, официално може да се каже, че е крик. Предметът на убийството, имам предвид. При други обстоятелства можеше да се каже и че се е напил и се е удавил сам. Обаче няма как да се каже, че се е ударил с крик сам, нали така? По конската физиономия на Чумата се изписва облекчение. Аз знам, че тя знае. Тя знае, че аз знам. Всичко си остава само между нас, като изключим Ваня, разбира се, но тя едва ли ще каже на някого. Чумата остава още няколко минути край трупа мълчаливо. Преди да излезе, се опитва да формулира някаква благодарност, обаче аз я прекъсвам - Не знам за какво говориш. Покривам бившата личност и се връщам към бутилката, която Чумата ми донесе