Антон се събуди от силна болка в глезена, последвана от гневен гърлен звук. Изправи се рязко и инстинктивно стисна в ръка куфара, който използваше за възглавница. Идентифицира заплахата на метър от себе си –  дебела, сиво-зелена патица, с тъмночервено петно на клюна. От ситните тежки стъпки на животното си личеше, че се готви за повторна атака. Антон хвана още по-здраво куфара си и се оттегли навътре в сянката, която мостът над него хвърляше. Няколко крачки го деляха от спасителното стълбище, водещо към все още тихия булевард. Това беше третата нощ, която момчето беше прекарало под моста, както и третото нападение над него. Патицата категорично не го искаше на територията си и докато разтриваше изгорялото си лице, в опит да се разсъни по-бързо, Антон си даде сметка, че шансовете му да постигне някакво разбирателство с малкия звяр, са нулеви.

Докато изкачваше стълбите, взе решение през деня да си потърси ново място, където да преспива. Погледна към куфара си и с изненада установи, че циферблатът, който отброява минутите, свети в червено -  6 312 105,19. По груби сметки, му оставаха още около 720 минути преди куфарът да се отключи и да му разкрие следващата улика. Изпитваше вълнение, но и известна доза страх. През последните няколко отключвания, уликите ставаха все по-малко и все по-неразбираеми. Антон притежаваше своя куфар още откакто беше излязъл от земята преди 35 764 516,1 минути – маслиненозелен, с широки кафеникави дръжки, с два ципа от всяка страна, едно-единствено работещо колело и брояч в средата. Неговият куфар беше малко необичаен, но работеше на същия принцип като всички останали. На всеки 525 948,766 минути се отключваше, а по повърхността му можеха да се видят уликите, които да го напътстват в търсенето на майка до следващото отключване. Уликите можеха да бъдат всякакви – карта, текст, звук, картина, последния път имаше дори аромат на прясно окосена трева. Антон се молеше днешното отключване да му помогне. От 4 320 минути беше бездомен и крехкото му тяло вече беше на ръба на силите си. Не можеше да си представи как би могъл да издържи на тези условия до края на съществуването си. Замисляйки се за края на съществуването, се уплаши още повече. Оставаха му все по-малко минути, за да си намери майка и си даваше сметка, че с всяка изминала ще става все по-слаб, малък и безпомощен. Даваше си сметка и че с всяка минута шансовете му за успех драстично намаляваха.

Всички излизаха от земята и съществуваха, за да намерят утроба, с която да се слеят, когато станат безпомощни. Обикновено това не беше толкова трудно, но понякога, както в случая на Антон, нещата се объркваха и правеха изпълнението на целта почти невъзможно. Такива индивиди всички наричаха „обречените“ и колкото по-малко минути оставаха върху куфарите им, толкова повече другите страняха от тях. Ако един обречен не успееше да открие своя майка, в деня, в който броячът му се занулеше, биваше върнат обратно в земята, натъпкан в куфара си, където да прекара следващите 40 075 901,3 минути в обратен процес на зреене, в пълно съзнание, докато отново не излезеше от земята и не започнеше търсенето. Антон беше срещал няколко индивида, които бяха преминали през този процес, и все още сънуваше кошмари.

 Нямаше да е лошо да намине през „Спасителния център“, за да провери дали има някакво развитие по неговия случай. Запъти се натам и след девет пресечки вече стоеше пред масивната сграда. Беше наясно, че в списъка с чакащи имаше страшно много индивиди, а майките доброволки се брояха на пръсти, но все още имаше някаква надежда, че ще успее да се пребори. Нареди се в края на дългата опашка, която стигаше чак зад гърба на сградата. След сто минути чакане най-сетне пристъпи в хладното фоайе, след още петдесет вече беше неговият ред на гишето. „Номер на заявлението“ каза отегченият глас от другата страна. Малката чернокоса глава на Антон едва стигаше до нивото на процепа и единственото, което момчето успяваше да види беше мръснобялата буйна коса на чиновника и началото на един, по негово мнение, огромен нос. Антон изрецитира номера си и никак не се изненада от обезкуражителния отговор, който получи. Стисна още по-здраво куфара си и излезе. Започна да се шляе в случайни посоки, обмисляйки следващия си ход. Може би ако си потърсеше работа в някой магазин и го вземеха като общ работник или нещо подобно, щеше да има някакъв шанс. За минута се изпълни с надежда, но доста бързо дойде на себе си. Ядоса се. Кого ли залъгваше? Никой не наемаше дребни безпомощни момчета, всички предпочитаха работници с повече минути върху куфарите си, защото бяха способни да вършат много повече работа. Антон знаеше, че от доста минути насам е неспособен. Фактът, че зад гърба си имаше милиони минути стаж като инженер, земеделец и пекар, нямаше никакво значение.

Докато подритваше камъните с босите си крака, някак неусетно бе стигнал до дома си. По-скоро до бившия си дом. Не можеше да повярва, че само до преди 4320 минути, съществуването му беше що-годе нормално, а сега бе на ръба на безизходицата. Замисли се какво ли прави Жана в момента. Сигурно вече е започнала да харчи парите на новото си дете и съвсем е забравила за Антон. Познаваха се от 10 518 975,3 минути и в началото наистина се обичаха силно, но някъде преди около 1 051 897,53 отношенията им тотално се сринаха. Много минути Антон се обвиняваше, защото си даваше сметка, че става все по-слаб и немощен, и парите, които носеше вкъщи, намаляваха драстично. Смяташе, че Жана е права да се ядосва, защото според „Гражданския обет“, който бяха сключили малко след запознанството си, Антон беше длъжен да я издържа напълно в замяна на утробата, която тя щеше да му предостави, когато мигът настъпеше. Жана имаше изискан вкус и много влечения, които струваха скъпо. Докато работеше в завода като инженер, за Антон това не беше никакъв проблем, но когато го уволниха и беше принуден да започне нова, много по-ниско платена работа, като хамалин, Жана се озлоби до такава степен, че Антон едва успяваше да я познае. В яда си започна да му посяга и да го обижда, налагаше го с каквото ѝ попаднеше и често го гонеше на улицата. Антон обикаляше посинен, омаломощен, с кървящи дупки по цялото тяло, а тази нелицеприятна гледка зануляваше напълно шансовете му да работи, дори и като хамалин.

Сега, стоейки под балкона на доскорошния си дом, мислейки си за Жана, Антон изпитваше повече гняв, отколкото тъга. Преди 4 320 минути Жана се беше прибрала вкъщи след поредния обяд с приятелки. Антон беше успял да изчисти навсякъде и беше приготвил любимия ѝ ябълков пай, с надеждата, че ще я омилостиви и може би дори, че ще получи някоя добра дума или жест от нейна страна. Но когато Жана влезе в апартамента, изобщо не обърна внимание на усилията, които беше положил. Не започна и да вика, което беше още по-странно за Антон. Тя влезе в кухнята, с цялото спокойствие на света, взе едно парче от пая и го изяде в пълна тишина. Когато приключи, се изправи плавно, вдигна поглед към Антон и равнодушно му съобщи „Антон, много добре знаеш, че от доста минути насам отношенията ни изобщо не вървят добре. Взех решение и тази сутрин разтрогнах Гражданския обет помежду ни. Вече не си мое дете. Имаш десет минути да си събереш нещата и да се изнесеш, иначе ще извикам властите.“

Антон беше шокиран от думите ѝ, но не понечи да ѝ се моли, нито да търси обяснение как така е захвърлила всичко с лека ръка. Дълбоко в себе си, от много минути насам, беше сигурен, че този момент ще настъпи. Излезе, без да вземе нищо от апартамента. Прекара първата нощ под балкона на Жана, а на сутринта видя как новото ѝ дете се нанася. Не можеше да повярва, че е направила това зад гърба му. Върху изтъркания червен куфар на новия пишеше 15 778 463 минути. Самата Жана притежаваше едва 20 000 000. Колкото и да не му се искаше, на Антон му стана мъчно за непознатия. Реши, че повече няма да си губи времето и пое надолу по улицата.

Обикаля из града до късно в търсене на работа или поне подслон за следващите няколко нощи. Беше си пробвал късмета в четири различни магазина като общ работник, но от опитите му не излезе нищо. Спомни си как, докато работеше в завода, на няколко пъти се беше случвало да гони подобни на него индивиди, високи метър и трийсет, кльощави и неразбиращи от нищо. Тогава не чувстваше угризения, но сега си даваше сметка колко безмилостно е било това от негова страна. След дългото обикаляне, се беше озовал в един мрачен и доста мръсен подлез в центъра на града. Броячът върху куфара му напомняше, че само след две минути предстои заветното отключване. Нямаше закога да търси по-добро място, затова седна в един ъгъл и зачака. Секундите сякаш нарочно се бавеха и когато циферблатът светна в зелено, Антон имаше чувството, че беше минала цяла вечност. Притаи дъх и открехна капака на куфара. Първоначално не забеляза нищо, но след по-внимателно вглеждане видя в долния десен ъгъл, по ръба на дъното, изписано в тъмносиньо „ОБРАТНО“. Момчето не разбираше какво значи това, никога досега куфарът не му беше давал толкова оскъдна и мистериозна улика. Взираше се във вътрешността с надеждата да открие още нещо, но след няколко секунди капакът се тръшна и куфарът отново се заключи. Какво щеше да прави сега с това безполезно откритие? Изправи се, избърса ръце в скъсания си панталон и взе куфара. Веднага усети как той е станал по-малък и по-лек, а броячът беше подновил отмерването си назад, към минутите на следващото отключване. Нощта вече се беше спуснала над града и Антон трябваше внимателно да опипа стените на подлеза, за да се ориентира към изхода. След няколко минути вече беше излязъл на повърхността.