Поставката е квадрат – корпускулярно сиво, тоест образувано от множество частици в различни десени на сивото. Сиви точки, сива точка – последната е, според Паул Клее, символ на хаоса. Много сиви точки, не една сива точка – значи, че хаосът не е един, хаосите са много. Няма само един-единствен хаос, има множество хаоси; хаосите, казано според библейската мъдрост, са легион. Всеки със своя си хаос и всеки в своя си хаос. Както се казва, по хаоса му ще го познаете. Или по липсата му, все едно. И върху тези легион хаоси (познати? непознати?) е закрепен бял лист – на верев, по диагонал на квадрата, но не точно, а почти – мъничко е поизместен. Поизместен, вярно, но за сметка на това е здраво закрепен белият лист: със солидни болтове, които само звездообразна отвертка ще успее да развърти. Художническото настояване изглежда е, че не трябва да мърда белият лист, ни на микрон не трябва да мърда. Защото всяко помръдване би разрушило начинанието, би го осуетило и опропастило. А начинанието е важно и необичайно: върху листа ставаме свидетели на експеримент – едната ръка рисува другата, другата ръка рисува едната. Обратно на библейската препоръка лявата ръка да не знае какво прави дясната, тук двете ръце много добре знаят какво прави другата ѝ – рисува я. Дясната лявата и лявата дясната. Свързани ръце, неразривно свързани. И двете са реалистични, почти като истински, макар черно-бели. Метални отсенки ги отграничават, лявата е по-близо до нас, виждаме я по-ясно. Сухожилията, гънките по пръстите, ноктите – чак ни се приисква да се здрависаме. Дясната е по-закрита, но пък съвсем открито предоставя пред очите ни какво всъщност прави – държи молив и рисува. Моливът е доста повече експониран в сравнение с нея – виждаме го целия, заедно с палеца ѝ. Странен молив, представлява пристегнати с втулки две полу-тръби – молив-машина, машинен молив. Но макар и машинен, не може да работи сам – ръката му е необходима. Той е нейно продължение, но тя е негов първодвигател. Може би за да ни (у)каже точно това лявата ръка скрива странния молив, но пък указва себе си. Наблягам на различията в изгледа на ръцете, защото различия в дейността им няма – двете правят едно и също. Макар и от различен ъгъл, от различна позиция. И не просто правят – двете ръце създават едно и също. Едното и същото – ръка с молив, която рисува ръка с молив, която също рисува ръка с молив, която...

Принципът на допълнителността

По-точно: не рисува ръка – ръката вече е нарисувана; рисува ръкав на риза. Строга риза, за джентълмени. Или за дипломати, във всеки случаи – риза за официални лица. И за официални случаи. Риза за не случайни хора, а за high-life, за елити и истаблишмънти. С ръкавели. Т.нар. „френски“, с прегънат маншет. Ръкавелите вече са готови, макар да виждаме само единия – този, който е нарисуван от дясната ръка. Копчето за ръкавели също е там точно такова, каквото трябва да бъде – правоъгълно и заоблено по краищата. По аналогия предполагаме, че са готови, нарисувани тоест и другият ръкавел, и другото копче. Свойство на възприятието, използвано от хитростта на художника: знаем от психологията, че човешкото съзнание не обхваща обектите в тяхната цялост, а си ги достроява, досъздава, доконструира; донякъде в този смисъл Нилс Бор говори за принцип на допълнителността, който всъщност би могъл да се определи и като принцип на недостатъчността на човешките способности да обхванат странностите на атомния и квантовия свят, но не само на техния, а и на всеки друг свят: „Когато пред нас е светът на атома, трябва да бъдем скромни във въпросите си и да се задоволяваме с концепции, които са формални в смисъл, че не включват толкова обичайната за нас визуална картина”. Принципът на допълнителността всъщност постановява, че на микрониво материята може да се наблюдава или в корпускулярен (като частици) или във вълнов (във вид на лъчи) вид, но никога в двата едновременно. С други думи, начинът, по който ще ни се яви материята, зависи от това какво търси наблюдателят. Което още ще рече, че той намира единствено онова, което търси, но никога другото, за другото може само да предполага – принципът на неопределеността на Вернер Хайзенберг: можем да знаем с абсолютна точност или местоположението на частицата, или скоростта ѝ, но никога и двете. Друг велик физик, Волфганг Ернст Паули (прочее, кръщелник на Ернст Мах – прочутия емпириокритицист, създател на т.нар. „втори позитивизъм”, критикуван лично от другаря Ленин), е формулирал третия основен принцип в квантовата физика – принципа на забраната, като заедно с него дори постулира абсолютната необходимост от участието на душата (psyche) във взаимодействието – каквото и да е то, между човека и природата. С други думи, наблюдателят винаги участва в своето търсене, но не само като откривател, но и като откриваем(о). Казано инак, изследваното е огледало на изследвания, както и обратното. Паули обаче, нека напомним, е приятел на Карл Густав Юнг, в някои аспекти дори негов последовател, така че подобен холистичен психологизъм при него не бива да учудва. Е, Ервин Рудолф Йозеф Александър Шрьодингер не е бил приятел на Юнг, но и той със своя мисловен експеримент „котката на Шрьодингер” стига до същото: една котка вътре в един радиоактивен сандък с ампула циановодород е едновременно и жива, и мъртва докато не отворим сандъка. Тоест, наблюдението на човека е, което (пред)определя живот или не за котката; иначе, до отварянето на сандъка, тя пребивава в две взаимоизключващи се състояния. И когато отворим сандъка и установим жива ли е, или не котката (ама че жесток експеримент, ако и мисловен само!) в зависимост от това ще се/я вкараме в една или в друга вселена, които помежду си няма да имат нищо общо; паралелни светове, които никога не се пресичат, няма шанс да се пресекат. Геометрията на Лобачевски тук не важи, успоредните прави на битието си се носят из дълбините на Космоса без шанс когато и да е да се срещнат.

Парадокс на съществуванието, парадокс на мисленето, парадокс на съзнанието…

Като най-учудващото във всички тия парадокси е как съзнанието по най-естествен и неозадачаващ го начин е склонно да (въз)приеме парадокса, интериоризирайки, сиреч овътрешностявайки го тъкмо като парадокс; което означава, че самото съзнание е донякъде парадоксално и затова няма никакви проблеми с парадоксалното, напротив – аплодира го всъде, гдето го срещне. И му се хили доволно, да не река идиотски...

Писането/Огледалото

Автор на парадоксалната рисунка е холандецът Мауриц Корнелис Ешер, чиито художествени парадокси са не по-малко изненадващи от парадоксите на квантовата физика. Само че това, което е сътворил той, е не толкова парадоксът като ингредиент на математиката или на физиката, а като същностен елемент на всеки творчески, сиреч изконно човешки процес. И най-вече на рисуването/писането като творчество: писането като парадокс или парадоксът на писането. Защото макар в случая ръката да рисува, тя всъщност изписва – изписва себе си и своето подобие. Или, по-добре – своето огледално отражение. Което вече ни насочва, че – писането е огледало. Особено огледало – огледало, което създава само себе си и само се оглежда в себе си. Да пишеш, значи да (се) оглеждаш, писането, тоест, е неотделимо от погледа. Предполага го, предразполага го, предвкусва го, предрича го, предоставя го, предподтиква го...

Следователно, ако се опитваме да строим някаква теория на писането с този свободолюбиво-безотговорен текст, това ще означава, че ще строим не нещо друго, а тавтология, поглед на погледа (само да напомня, че думата „теория” е неразривно свързана с погледа, той е неин корен). Думата тавтология идва от гръцки, ταυτολογία – ταυτο (същото) и λόγος (реч), тоест теорията на писането ще означава теория на същото като реч. А същото е идентичност, повторение; онова, по което различието (differance) оставя своите следи, ако решим да следваме Дерида, макар че той за писмеността говори малко по-иначе – възникването на писмеността е всъщност възникване на играта. Ала не чак дотам инакви на моите са неговите думи: същото в една игра са нейните правила, различието е самото случване на играта. По правилата си играта е една-едничка, по случването си – много-множество. За писането е в сила отново същото: то е проиграване на речта всеки път по различен начин. Реч-игра, игра-реч...

Шепотът на ангела

Ето го всъщност парадоксът на писането – то е винаги същото и същевременно е винаги различното. Същото като техника, но и като съдържание – средновековните преписвачи на Библията, на Аристотел, на Дионисий псевдо-Ареопагит ще ви убедят в това. Въпреки че и те не са преписвали докрай точно, позволявали са си и глоси – бележки отстрани на манускрипта, коментиращи текста. Една такава глоса ми разказаха Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов (светла да е паметта му!): монах, вероятно додеяло му от преписване, се обръща директно с предизвикателна непочтителност към Иисус: „Ти, курвин Сине!” На инака му е писнало, тук две мнения няма, но можем да разчетем избълваното сквернословие и от инакъв ъгъл: като още едно доказателство за твърдението, че писането е едновременно и същото, и различното: Син Божи, но и Син на Мария, заченала, откъдето и да го погледнеш, не от съпруга си Йосиф.

На друга една средновековна илюстрация виждаме монаха-скриптор, обграден от книги – една, две, три разтворени, като най-важната е до него, върху писалището му. Преписването е Богу угодно дело, калугерите-преписвачи са освободени от други задължения по поддържане на манастира, единствената им длъжност е да умножават и преумножават древните – свещени и несвещени текстове. Заръката е на свети Бенедикт Нурсийски. Не случайно на много средновековни рисунки виждаме как на преписвача му диктува ангел: на една от тях например отвъдното същество дори държи разгънат пергамент, докато Божият служител преписва святото слово. Беда Достопочтени пък, известен със своята „Църковна история на народа на англите”, е нарисуван как в ухото му шепти небесна птица, вероятно Светия Дух, за да не обърка случайно думите върху листа. (Други твърдят, че на средновековния манускрипт бил изобразен не Беда, а папа Григорий I Велики, наричан от православните Двоеслов, Диалогос, заради книгата му „Диалози”, в която във вид на въпрос и отговор се разказват житията на италийските светци; за трети пък това бил свети Йероним, покровителят на преводачите, защото превел Библията на латински – всеизвестната Вулгата). Но който и да е от тримата – важното е, че все Божественият небесен дух му говори. От своя страна Лукас ван Лайден, нидерландският скрупульозен наблюдател на действителността, когото Вазари цени високо и сравнява с Дюрер, е изобразил на една от своите гравюри подострящия перото си евангелист Лука, докато на катедрата му се е облегнало ангелче (което е неговият символ; на другите свети евангелисти са съответно лъв – Марко, телец – Матей, орел - Йоан) с насочен пръст към него: „Внимавай какво ще пишеш!” Или пък може би: „Внимавай как ще преписваш!” Всички знаем за Мохамед, комуто Архангел Гавриил (Джибрил) бил продиктувал в пещерата Хира, разположена в планината Нур, свещените писмена на Корана (буквално Книгата) в продължение на цели три години. Пророкът бил неграмотен, но въпреки това – по чудодеен начин, разбира се, успял да запази Словото на Аллах, което е винаги същото, винаги тъждествено си. Коранът, между другото, е свещен само на арабски, всеки превод на друг език го лишава от сакралност. Джибрил го е диктувал на арабски, следователно единствено на арабски той трябва и бива да се чете като „архангелически” божествен и снизходил от свещените небеса текст. Тоест, същото при Корана е издигнато в култ, докато всяко различие е ерес. Донякъде ислямът има право: Лутер превежда Библията на немски и в резултат какво? – Реформация и Селски войни в Германия. Макар че, погледнато линейно във времето, прочутите 95 Витенбергски тезиси предхождат превода му, но – нека използвам едни по-поетични думи, Лутер вече е превел Библията в сърцето си и се е отрекъл от Рим: „Ако съществува ад, Рим е въздигнат върху него”, отсъжда той. И още нещо изключително важно: Лутер е превел различно. Библията е, да, но не Библията на Ватикана, а Библията на Вартбург. Немската Библия, протестантската Библия...

Писане-прескачане

Следователно да пишеш означава да правиш същото, но по различен начин. И двата компонента са важни: ако правиш само същото, графоманстваш; ако правиш само различното, шизофазстваш (шизофазия или „словесна салата” – термин от психиатрията: това е, когато психично болният говори език, който само той единствен си разбира). В първия случай си тривиален, тоест скучен; във втория си херметичен, тоест неразбираем. Или: същото в писането е онова, което ти дава възможност да се докоснеш, добереш, съприкосновиш с другите - комуникация; различното е, което пък ти позволява да ги изненадаш, очароваш, спечелиш – сюрприз. Рисуваш ръка, но рисуваш още една, която рисува тази ръка, а тази пък рисува още едната... Пишеш роман, повест, разказ, новела, стихотворение, поема, есе, трактат дори, каквито са писали и други, но ги пишеш така, че да (до)пишеш техните писаници, докато те пък (до)писват твоите. И така правите едничката вселенска Книга – мечтата на Стефàн Малармè. Писането е невъзможно без тази двойна игра на преплитане, препращане, прехвърляне, премятане; писането е салто мортале в полето на всичко написано преди самото (начало на) писане, но също и на онова, което ще бъде написано след него. Истинско скрипто мортале (scripto mortale). Да пишеш означава да прескачаш от едно място на друго, от едно пространство в друго, от една локация в друга, от една (сива или не-сива) точка в друга (не-сива или отново сива, а може, разбира се, и да е цветна, писането прави всичко да бъде възможно, всичко да бъде осъществимо), оформяйки особена линия с тези свои прескоци, която може да бъде дискретна, но може да бъде и недискретна. Да бъде права, но може и крива. А може едновременно и първите две заедно с вторите две. Както може да бъде хаос, но да бъде и ред. Писането, тоест, е мобилност, не стационарност, готовност да се движиш, да не спираш за нищо на света. И в същото време готовност да (му) се отдадеш, (за) да бъдеш написан. Защото всеки, който пише, пише себе си. И заедно с това, пишейки себе си, пише и другите. Както и те го пишат, но и се пишат. Едно преплитане на почерци-огледала, взаимно вглеждайки се един в друг, от което израства огромното и необятно тяло на литературата...

Дописване

„И прекрасно, прекрасно, писането е прекрасно, нека никога да не забравяме прекрасното!” – някой ме дописа…  

Есето „Scripto mortale” е от книгата на Митко Новков
„От Медуза до Магрит.Есета по картини“,
публикувана през 2012 г. от издателство „Агата А“