Shadowbahn (2017) на Стив Ериксън бе определен от някои критици като първият голям американски роман от ерата на Доналд Тръмп. Това може и да е вярно, а може и да е просто резултат от изострената напоследък чувствителност към книги, които се занимават с реалността и нейната несигурност и неадекватност като оформяща ежедневието ни материя. Със сигурност Shadowbahn не е изненада, нито дори по-рязък завой в друга посока, в контекста на творчеството на Ериксън. Може би най-яркият представител на аванпопа - тясното, взело името си от джаза течение в рамките на американския постмодернизъм от края на 80-те и началото на 90-те години, – Ериксън винаги се е занимавал по един или друг начин с идеята, че истината за каквото и да било е нещо недостижимо, че всяка действителност е по Филип К. Диковски винаги предпоследна. Най-известният му роман, Tours of the Black Clock (на него е кръстено едно от големите американски списания за авангардна литература), описва свят, в който времето и пространството са престанали да бъдат абсолютни категории.
В Shadowbahn пък историята – популярната и политическата история на САЩ от ХХ век – е крехката структура, чиито повече призрачни отколкото конкретни основи се разкриват пред героите и читателя, докато повествованието ни пренася от близкото бъдеще към неслучилото се минало.
За какво става въпрос в романа?
Няколко години след днешния ден (твърде малко на брой, за да мислим времето като бъдеще) в Дакота – ей така, от нищото - се появяват двете кули на Световния търговски център. Явлението не е мираж (всички очи наоколо ги виждат, всички смартфони успяват да ги снимат), нито високотехнологична илюзия, отбелязваща по странен начин годишнината от атентата срещу сградите. Кулите са празни, изглеждат чисто нови и... от тях се носи музика. Тя вече се доближава повече до миражното, защото песента, която звучи, е различна за всеки човек. Малко след това на маса в офис някъде из горните етажи на една от кулите – пак така от нищото – се появява млад мъж. Междувременно двама тийнейджъри, момче и момиче, некръвни брат и сестра, се отправят към новопоявилите се сгради, за да ги видят. Мъжът от кулите се оказва Джеси - мъртвороденият близнак на Елвис Пресли. А децата – осиновената от Етиопия дъщеря и биологичният син на самия Стив Ериксън.
Това, което започва като роман, който обещава не особено фин политически коментар, се превръща в сюрреалистично пътешествие из една неродила се (или може би родила се, но съществуваща в непрогледен за нашите очи мрак) Америка. Америка в свят без “Бийтълс”, Америка в свят без Елвис, Америка в свят, в който Кенеди не е убит, ами закотвен в инвалидна количка (и свидетел на един малко по-различен от познатия ни атентат, извършен от Валери Соланас). С други думи: Америка като територия, на която мечтите не виреят по познатия ни от всички истории за тази страна начин, а символите – на свободата, на мисълта, на музиката – не успяват да се случат.
Докато странните събития от настоящето на романа водят до разпад на Америка (описваната в толкова много постапокалиптични романи „балканизация” на САЩ се превръща в реалност), “историческата” част на книгата – тази, която описва тъжния живот на Джеси и неговата мисия да убие американската песен – добива все по-ясна форма, става все по-плътна и убедителна.
Shadowbahn е експериментален роман. Разказан е в множество кратки глави, всяка разделена на две части, най-често от по един абзац, все едно текстът е отражение на кулите близнаци или пък на двете магистрали на разказа – този на тайната история на алтернативното минало и този на съноподобното настояще. На няколко места има списъци с песни, истински и измислени, които с напредването на страниците добиват все повече и повече формата на пътеводител – сякаш плейлистът е най-адекватният инструмент при съставянето на хроника за миналото. В текста е включена и кореспонденция между Джеси, човекът, който иска да сложи край на американската музика, и редакторския екип на музикално списание. Има я също така и тънката мемоарна нишка, която следва момчето и момичето и техните спомени за баща им, писателя и музикален критик Стив Ериксън, автор на романа Shadowbahn.
Голяма част от книгата е трудна за преразказ. Препратките към минали събития, чиито изкривявания раждат алтернативната реалност на историята на Джеси, рядко са явни и четенето и сглобяването както на реалните изходни събития, така и на измислените е предизвикателство. Ериксън трансформира ясни образи (на американската попкултура, на американския джаз и рок) в сънищни химери без едно лице. Сянката, границата и граничните състояния изграждат и атмосферата, и географията в Shadowbahn и това е отразено от езика, който е измамно ясен, прост и подреден. Образът на двойника и мотивът на раздвояването са както централни, така и някак незначителни. Самюъл Р. Дилейни има есе, озаглавено “On the Unspeakable”, и текстът в него тече в две на пръв поглед паралелни ленти. С четенето става ясно, че това не са две отделни колонки, ами една Мьобиусова лента. В един момент Дилейни пише: “неизразимото е винаги в другата колонка”, то е все в текста, който окото вижда в най-добрия случай периферно и е винаги част от текста пред очите, просто е от другата му страна. По същия начин работи допълнителният образ в Shadowbahn: Елвис, поставен до брат му Джеси, е едновременно там (с цялата си културна тежест) и едновременно някъде незначително другаде; върналите се кули близнаци са феномен, но и дребен детайл от ежедневието... Америка на Джеси е междинен, непълен свят, но той е единственият, видим за окото на читателя.
Моментите на историческа и алтернативна истина и техните трансформации са много и текстът на Ериксън е магистралата с две лица, която ги свързва и която слива отделните жанрове на алтернативната история и алтернативния мемоар в едно. Не е изненадващо, че се носят слухове, че този ще е последният роман на Ериксън. И може би наистина е първият голям роман от Америка на Доналд Тръмп. Времето най-добре ще даде отговор и на двата въпроса. Засега обаче едно е безапелационно ясно: Shadowbahn е един от най-големите романи от Америка на Филип К. Дик.