„Магът“ (The Magus) на Джон Фаулз (1965) излезе на български тази година от издателство Colibri. Смята се за една от най-великите книги на 20 век. Едно от най-големите ѝ достойнства е, че коментира и се свързва с най-различни други велики книги oт този период и в този смисъл е роман от онази особена секция на световната библиотека, в която влизат и се застояват автори и читатели, изкушени в езотеричното, психоаналитичното и митологическото.

На повърхността това е историята на Никълъс Ърф – млад, добре образован англичанин, който приема учителско място на гръцки остров. Там среща Морис Кончис, богат отшелник, който го съблазнява във все по-дълбока психологическа и еротична „игра“, нещо като театър без обособена сцена, правила или сценарий, нещо като съвременен „декамерон“, нещо като 1001 нощ, на ръба на Ориента, но все пак и все още в снобския западен дискурс. Под повърхността романът се смята за своеобразна инициация – пътешествие през лабиринт от халюцинации и истории-в-историите, където героят и читателят са постоянно провокирани и дезориентирани. Ако наистина голямата амбиция на автора е да покаже бавно и болезнено как нарцистичната структура на героя се пропуква до степен да може да се свързва и да обича, то аз не съм сигурна, че успява да направи това убедително. Но пък това подчертвава значещо съмнението, че това постижение по принцип не е възможно за никого. Независимо, че всички останали герои в романа са във властова позиция на „компетентни“, тяхното психопатно присъствие и действия не ни убеждават, че експериментът им е успешен. Романът в крайна сметка се занимава и с големи теми – има ли господ, има ли свобода, кое точно е свободният избор на „венеца на природата“ – което през психоаналитичната парадигма е същото като това човек да изостави омнипотентността си, да се смири, че светът не е само, за да го задоволява, и че радикалната свобода не е възможна.

Ако се съгласим с идеята, че „Магът“ описва тежкия процес на психическо израстване на героя, то драматизацията в романа „наужким“, до степен когато вече не е ясно кое е „наужким“, напомня на психодраматичните терапевтични способи и теорията на обектните отношения вътрешните обекти да бъдат извадени и работени на сцена през набор от роли. В психодрамата Аз-ът бива поканен в добавъчната реалност (подобно на съновната) на феномена тук-и-сега – драма без предварителен сценарий, където да се свърже с дълбоки ресурси в себе си за творчество, за реконструкция, за свързване и в крайна сметка да разреши проблеми в отношенията между вътрешните си инстанции и роли. Това е доста интересно, но и мъчително, и за преживяване, и за гледане/четене. Романът се слави и с драматизирането на гръцката природа и пейзаж, които са равностоен персонаж в текста, нещо, което в театъра или символно пространство не би било възможно.

Фаулз изгражда свят, който прилича на огледален лабиринт: психологически реализъм, вплетен в мит, психоанализа, историята на двете световни войни и екзистенциална философия. Да четеш „Магът“ е като да бъдеш постоянно подлаган на изпит – всяка глава изисква да решиш кое е реално и кое е театър. Ако „Магът“ има духовен предшественик, това е „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Ян Потоцки, писан началото на XIX в. и издаден на български от издателство Изток-Запад, 2018 г. И тук имаме странстване и търсене – буквално и вътрешно – разказ-в-разказа, мозайка от символи, среща на култури, езотерика и просвещение. Само, че „Магът“ е писан в средата на 20 в. и говори за и след периода на световните войни, които радикално са приключили с романтичния оптимизъм от 19 век и упованието, че науката ще ни донесе смисъл. В „Магът“ отсъства всякакъв хумор и удоволствие от играта заради самата игра, което го прави едновременно по-наивен и по-сериозен.

Можем още дълго да търсим връзките с другите големи от периода – като при Кафка протагонистът е хванат в загадъчна система и подложен на непонятни изпитания, Законът е всемогъщ, неразгадаем, може би безсмислен. Като в „Името на розата“ на Умберто Еко Фаулз създава места на инициация, където знанието и изкушението се преплитат и водят до параноя и капан.

„Ние всички сме автори на илюзиите, които ни обвързват.“ според Фаулз. Всеки герой е търсач, хванат в сценариите на собствените си роли. А всеки роман е огледална машина, където свободата на читателя е да създава смисъл, докато върви през нея.