Валери Вергилов
Стихотворения
Три стихотворения от подготвян нов сборник.
(О)да на живота
Върви керванът – сто камили,
на бъдещето дар да носи,
шамани, влъхви, богомили
натам вървят щастливи, боси.
Там песента ще се разсъмва
и ангелите ще я пеят,
и няма, няма да е тъмно
дори когато свечерее.
Вулкан ще ни омеси питка,
луната пък ще ни накърми,
на млад и стар, на цар и скитник
душите с радост ще се пълнят.
В река ще потекат звездите,
планетите ще са гердана
върху гърдите на момиче
в извънкосмическа премяна.
А някой ще се сети, че
светците са ни дали букви,
с тях по вселенското шосе
да се разпишем: бехме тука.
И бъдещето винаги ще ни очаква като вярно куче,
но ако кучето го хване бяс, какво ли ще се случи?
Автоцитат
Бъдеще
(природопародия)
На/По А.И.
Като змия историята пак в опашката си ще се връща
и ние няма да познаем себе си, но кръговратът ще е същият,
преселилите се на Марс ще пренесат с тях тягостната орис на живота
и ще се питат те: защо ни бе?, ами сега? – опримчени в хомота му,
змии и смоци в сънища, в легенди, в дупки ще се крият
да изпълзят, като боа-удушница по Ева и Адам да се увият,
денят ще чезне във нощта и от нощта роден отново ще възниква,
мушкати и мечти върху первази ще цъфтят, ще съхнат, ще поникват,
жената електронно може би ще се раздипля и ще се съблича,
мъжът ще се възбужда, вдъхновен, но ще я мрази, а ще я обича,
децата ще развяват хвърчила, ще връзват възлите на своите въпроси,
а ние ще мълчим или ще плачем, неможещи да отговорим що сме,
войни и варвари и вируси с насмитащи метеорити ще връхлитат,
злоради бабички чорапи и съдби прищявно ще наплитат и разплитат,
от киселинни дъждове и от сълзи ще се препълнят езерата и океаните,
модифицираните гени на плътта с кошмарни водорасли ще нахраним,
в джобовете ни ще ръждясва златото и ще ръждясва също плугът,
като лалугери калугери в расá из манастирски сенки ще се шмугат
да баят, да кръщават, да опяват, да се кръстят
и за спасение с вода светена хората да ръсят,
но божите чеда, биологични, така докрай без бог ще си останат,
на кол набучен ще стърчи по-нов кумир в средата на бостана,
пръстта като парясница ще е бездетна, а делвите и кошовете – празни,
като развързан луд Еклесиаст залудо ще крещи, че всичко е напразно,
а думите за кой ли път ще ни примамват с коварната си важност
и ще политат, но ще казват пак каквото бяха казвали отдавна.
Автоепитафия
Не съм римувал килимари със Килиманджаро,
не съм възсядал нито еднорог, ни месечината,
не съм надвивал никога ни швед, ни занзибарец,
не съм намирал никога жълтици скрити в скринове
не съм откривал нови тучни острови в океана,
не са ечали в моя чест фанфари, барабани,
но, Боже!, колко много, колко страшно съм обичал,
а може би и мен са ме обичали.
И ако може би и мен са ме обичали,
защото толкоз много съм обичал,
тогава нека до възбог да гръмнат барабаните,
на мое име нека кръстят нови острови в океана,
с жълтици нека се препълнят всички скринове,
побратимими да станем с шведа, с занзибареца
и възкачен на еднорог да стигна месечината,
под мене да се възвисява връх Килиманджаро.