Светослав Тодоров

Вутимски през синия филтър

Когато открих Александър Вутимски, спрях да пиша стихове. Случи се след години опити в тази посока и няколко дигитални книги с поезия. Мисля, че го открих напълно случайно в началото на следването, просто кликнах на име, което не познавах. Не изпаднах в Стендалов синдром, не се случи внезапно. Просто спокойно осъзнах, че това, което искам да напиша, вече е написано.

Не със същите думи, но като наситеност на усещания – да знаеш, че можеш да правиш каквото поискаш с живота си, но да се питаш какъв е смисълът на тази свобода, докъде ще доведе тя? Въпреки меланхолията в текстовете му има и явна обич към живота – а да се чувстваш някак виновен, че го обичаш въпреки цялото страдание по света, е нещо, което занимава младите творци и до днес, дори и да не е тема, която обикновено е приемана за “вечна”.

Не само това. Вутимски (1919-1943) дори се е потопил в тези теми, без да се нуждае от женски образи, върху които да проектира собствените си несигурности. Почти всичко е по оста “аз – той”, не само заради вглеждането в себе си, но и заради вероятната му хомосексуалност – въпреки че не е назована никъде, творчеството на Вутимски я загатва къде по-директно, къде силно метафорично. Това оставя интересно наследство при коментирането ѝ: той описва сексуалността си завоалирано и до днес тя е обсъждана с всички възможни думи, но рядко с най-директните. Голямата разлика е, че той не е имал друг избор.

Винаги съм искал да овладея паралелите между личната неудовлетвореност и това, което те терзае на глобално ниво. Ето как Вутимски, роден година след Първата световна война и починал от туберкулоза по време на Втората, постига това:

"Престанахме да вярваме в Европа,
смутихме се от всички реформатори.
Как да погледнем на света, приятелю,
сред тоя хаос и сред тоя ропот?

Печален и повехнал кафе-бар
със столчетата кръгли и високи.
Изглеждам уморен, изглеждам стар.
Едно вино, madame, вино със сода."

Очаквано Вутимски е сред авторите, чието творчество е изтикано в ъгъла след 1944 г., а по-новите издания с текстовете му са трудно откриваеми. Последно част от поезията му излезе в антологията “Трима поети. Иван Пейчев, Александър Вутимски, Александър Геров” на издателство “Рива” през 2015 г., а сега с “Непознатият” (изд. Лист, 2019) имаме възможността да го опознаем и като автор на есета, кратки разкази и импресии.

Изданието e на “Лист”, които развиват интересна традиция да представят значими поети с нетипични за тях книги: Мая Анджелоу се появи за първи път на български с мемоар, а Уолт Уитман се “завърна” с неиздаван роман.

Синьото доминира в оформлението на Надежда Ляхова и то съвсем умишлено. “Синьото момче” има присъствие и в поезията, и в прозата на Вутимски, който използва цвета по точно определен начин, този, който и до днес има присъствие в поп-културата. Като мистериозна смес между светлото и тъмното пространство, в което нещо опасно и привлекателно се крие. Десетилетия преди Blue Movie на Анди Уорхол, Blue на Дерек Джарман и Blue is the Warmest Color на Абделатиф Кешиш да оставят отпечатък в киното, Вутимски е напълно наясно с визуалната и символна тежест, която има синьото. Настоящият сборник започва с неиздавания цикъл от кратка проза “Синята тетрадка”, в който с няколко щрихи Вутимски описва не само себе си, но и хората и начина им на живот през 30-те и началото на 40-те години на ХХ век.

Прозата му съдържа всички теми и нюанси, които намираме и в поезията му. Желанията са обвити в мистерия, мислите се лутат между какъв трябва да си и какво се очаква да си, а всичко това е потопено във вино: "Аз завързвах чудни запознанства пред вратите на баровете. След това ме целуваха в тъмнината. Беше хубаво.” / "Аз скитах с пияниците в хаотичната нощ. Безумието беше близо, много близо." / "Тази нощ аз бях пиян и в тъмнината на парка едно бездомно куче се свря до нозете ми под огромните плачущи звезди и аз милвах неговата тъжна муцуна и седях на моравата трева в нощта и бях радостен, радостен като никога.”

Колкото и Вутимски да иска да избяга от мислите си, те винаги го настигат: борбата със себе си прилича на гоненица между котка и мишка: “И той не каза нищо, и не ме погледна нито веднъж така, както го гледах аз, но когато излязохме навън, той докосна с мокрите си ръце ръката м и като се спря безшумно до уличния стълб, целуна тихо моите устни под безкрайния дъжд, в тъмнината на пустата улица.”

В края на живота си като че ли той е постигнал вътрешен мир. Едно определено смирение и осъзнаване, че ако искаш да допринесеш с нещо към средата около себе си, трябва да приемеш несъвършенствата ѝ. Както пише той в един от текстовете в “Непознатият”: "Светът не е толкова добър, за да бъде красотата негово спасение."