С благодарност на доц. Борис Минков

и Михаил Вешим за конструктивната критика.

 

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка...

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан: 

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо![1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки. 

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя: 

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва: 

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада[2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано. 

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– ...на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа[3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон...

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим...

– ...вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – ...вече е казано...

– ...вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– ...в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– ...се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– ...може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– ...и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия....

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници[4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар, е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.