V.T.
Акизифатем
Цикъл стихове от V.T.
нов поет от старите поколения
Майка ми
Колко змийски сенки по луната се плъзгаха
докато спеше и сънуваше, че не спиш,
колко волски каруци дърпаха скърцащи слънцето
да го докарат до твоите очи,
колко пъти преплиташе своята прежда
с нишки от суеверия и от мечти
и колко пъти те се разбридаха
и се плашеше и плачеше ти,
колко трамвая в пет без двайсет до гарата
и колко мотриси за Сливница в пет и пет,
колко квартири, в които стените мухлясваха,
колко пъти продаде своите сливи за смет,
колко тома на Ботев, на Петко Рачов и на сина му,
на Смирненски и Дебелянов –
списъци, в които твоето име го няма.
Колко пъти да моля бога
да прости на моите братя,
че си отиде сама, без сбогом,
с рана в мозъка, с ужас в душата.
Колко още да чакам да видиш,
ако се вижда от там където си ти,
че пръхтя да изляза от тази утроба
на отредените дни,
а ти като майка да се зарадваш,
че отново съм се родил.
На И.
От плът до плът по този път се тръгва
с прерязани спирачки, безрасъдно
така обезумели, превъзбудени
поехме и не искахме да съмне
и нищо друго нямаше значение
ни минало, ни бъдеще, ни думи
отдавахме се в жертвоприношение
превърнали се в богове един на другия.
Дори когато се развидели и блеснаха
хем мамещи, хем плашещи далечните простори
и се превръщаше копнежът в нежност
а ние се превръщахме един на друг в опора
разбрахме, че сме заедно защото
сме се родили поотделно да се дирим,
че само клетката е вечна във живота
и се дели да продължи, а ние се събираме,
че тази обич ни е подарена
за да забравим за последния си ден,
че с нея в нас вселява се вселената
и ние в нея се вселяваме. И мрем.
„пара дими дими“
(непонятни парадигми)
Чак сега ли си спомням
как се събличаха бавно
самосъзнателно, сибемолно –
така изглеждаше, беше отдавна.
Огледалата със безразличие
хващаха белези, татуировки, бемки
и пищните глутеи максими
и хищните им вирилни сенки.
Да можех и аз с огледалата
да виждам всичко без да треперя,
а не като звяр в клетка от злато
да не мога място да си намеря.
Исках в очите им да погледна,
не смеех от страх да не ослепея
да не открия тайните истини,
от които никой не може да оцелее.
И със незрящи очи си тръгвах
и с мен си тръгваха бесовете,
а после на тъмно в мокрите сънища
на кръст ме разпъваха и стенех клето.
Какво че сега най-после си спомням –
след дъжд качулка, няма кой да те чуе
освен жреците на вечната злоба,
колкото да те заплюят.
По Айнщайн на плажа от Филип Глас
Според оперните канони
и по една чиста случайност
много важният Айнщайн
се намира на плажа
и с цигулката свири
някакво тъжно адажио;
няма кога и къде да се скрие
липсват му времето и пространството
и го натиска с адска сила
уж остарялата гравитация –
що за Нютоново нахалство.
Свири Айнщайн и свирят щурците
и свири вятърът във върбите,
тактът е същият, вечен и верен
нота след нота
с метрономова закономерност.
Но нови жреци, на нови идоли
носят поклони и дарове,
богохулници – кълне ги геният
бог, според него, не хвърля зарове.
Късно е вече, преди да е станало рано
според часовника на един художник,
който натрива сол в раната
и сочи новото квантово време
със сюреална баналност.
Акизифатем
По-далече от времето,
по-нататък от мисълта,
преди да започне споменът,
преди клетката, преди семето
съществува ли любовта?
Как светлината
се слива със себе си,
как се привличат
плюса и минуса?
Неприлично е да се каже, но верно е:
физикът в блестящ трансхуманен скафандър
отлита, уплашен от скрития смисъл,
а поетът
пеша
по сандали
върви за да стигне
по-далеч от началото,
по-далече от времето,
по-нататък от мисълта,
там където
стихиите стихват,
електроните спират
и не кръжат,
млъкват да вият вълците,
влъхвите също мълчат
и само
някакви жалки гадатели
с езици развързани
бръщолевят
искат да не умрат.
Три еволюционни въпроса
1
По сложни
небезразборни орбити
махат с крилата си
огромни и розови
милиони фламинги
в летящото с вятъра ято –
розов облак
на фона на рохкото синьо
в небето от вечно лято.
Пикират,
два-три пъти подскачат
и кацат
и започват да крачат,
крачат в такт
милиони фламинги
стъпват в стакато
с крака тънки чепати
мерят такта
танцуват в транс
най-страстния танц
андалусийско фламенко
милиони фламинги
в отровното блато.
Розови,
неподлежащи на дарвинов отговор,
птици ли или фантазия,
някаква неправомерност.
От брега хиена ги дебне.
2
Дори и едноклетъчен
животът е живот
ни повече нито по-малко.
Защо тогава, питам,
животът се разпложда
в такава сложност
чак до невъзможност:
жираф или човек
на колене, набожен.
Изобщо
трябва ли му на живота
и неизбежна ли е
тази сложна
множественост?
3
Аз съм яркият храст
от който се храни колибрито,
хитро крия нектара си
в дълбоката чашка
на моя цвят,
в тясна фунийка
от хиляди гънки
моят нектар е достъпен
само за дребното
дългоклюнесто орехче –
да разчовърка моите тичинки
и да полепне по клюна му
моят прашец
и така да напраши другите храсти,
храст след храст да се разрастваме.
Но остава неясно
от къде съм научил
милиони години преди да се случи
че в тропичния птичи регистър
ще възникне и ще бъде записано
мъничко птиче
което от мен да се храни
и да разнася прашеца ми
привечер
и сутрин рано.
Тоест, аз храстът
как с другите храсти
съм се опрашвал
и дали в епохалното време
аз съм чакал колибрито
или то е търсело мене?