Стряхата на „живота в лъжа“ е от странна материя: докато херметично покрива цялото общество, изглежда, че е от камък, обаче в момента, в който някой я пробие на едно място, когато един човек възкликне „Кралят е гол!“, когато един играч наруши правилата на играта и я разкрие по този начин като игра, изведнъж всичко се явява в друга светлина и цялата стряха създава друго впечатление, че е от хартия и ще започне неудържимо да се къса и разпада.

Из „Властта на безвластните“, Вацлав Хавел

Започвам с този цитат от Хавел, защото смятам, че отдавна е дошло време да се говори истината, че достатъчно сме живели в лъжа – и преди, и след 1989 г. Повод да кажа какво мисля за новоизлязлата книга с разкази ("Разкази" 2017) на един новоизлюпен български автор и бивш? политик – Даниел Вълчев, за която, предполагам, ще се напишат много хвалби. Защото все още живеем в лъжа. По отношение на литературата. За политиката тук няма да става дума.

Още в увода започват предварителните уговорки на автора, който - сякаш несигурен в прочита на разказите си, витиевато обяснява защо се е заел с писането и издаването им. Даниел Вълчев, бивш министър, депутат, а най-общо казано – политик, всъщност си има самочувствие, съответстващо на постовете и длъжностите, които е заемал досега, когато, временно (може би) оттегляйки се от политиката, се отдава на творчество - писане по осем разказа през определен „антракт“... По-скоро той се старае да омилостиви читателите си, заемайки позата на скромен писател. Книгата съдържа първите му 8 разказа, вече публикувани, допълнени с още 8 новонаписани. Няма особена разлика между „преди“ и „сега“. Бодрият тон на разказвача, стегнатото, обрано от излишества писане, което не спъва четенето, на пръв поглед изглежда поносимо. То обаче много напомня разказ за вестникарски подлистник, който прочиташ бързо и бързо забравяш. Злободневните случки, които Вълчев разказва, са обрасли с клишета, в развитието на историята има твърде предвидими моменти, характерни за начинаещите автори. Въпреки бързото писане, сякаш по учебник за творческо писане на разкази, въпреки „ефектните“ финали, прочитането не оставя особени следи, липсва дълбочина, а стилът – уж шлифован и изчистен – още повече олекотява написаното. Под думите  прозира ясно, че авторът остава външен на героите си дори когато е очевидно, че разказва впечатления от детството си... Ироничността му е по-скоро лека надменност към читателя – за малко съм тук, за да ти кажа, че и това го мога, или – понеже вече съм тук, заявавям още какво мога. Да я наречем прилично написана книга – в известен смисъл даже по-добра от това, което сътворяват някои български автори, но книга, в която липсва живец, липсва литературата, няма я!

Питам се, защо на един политик, бивш министър на образованието, депутат и прочее, му е да пише? Вълчев признава още в увода, че е започнал да пише, след като напуснал политиката... Оказва се, литературата дава друга легитимация, очевидно носи друг хоризонт. Като интелигентен човек, Даниел Вълчев би трябвало обаче да разбира къде колко може. Защото никой не би искал да може „средно“...

Да, има писатели политици – сещам се веднага за Марио Варгас Льоса, който беше у нас през 2013, но той първо е бил писател, а после е станал политик. Сещам се и за никарагуанския писател Серхио Рамирес, който беше вицепрезидент, а преди дни получи испаноезичния Нобел – наградата „Сервантес”. Българският случай не е такъв.