Помня една от снимките на Акош Дьорфи: на някоя от възтесните будапещенски улици, в процепа на сградите, издигнати по всяка вероятност в края на по-миналия век, сред паркирани и от двете страни автомобили, под погледа на една недалечна, овална табела delicatesse и на две мъжки фигури (едната със слънчеви очила), поетът, в размъкнати дрехи, е повел на разходка радиатор, хванал го за захранващия шнур. И я помня не защото тя казва кой е, а защото казва кой не е. Снимката, която бих си въобразил за него, е следната: на поляна пред къща в гората, в светлосенките, хвърляни от вековните широколистни и иглолистни дървета, се очертава сянката на отминаващ човек, отстрани на къщата проблясва чучур на чешма, чиято вода се втича в присветкващ поток, от другата страна – начало на облян в светлина проход в гората, сякаш порта нанякъде, отгоре над прохода, леко встрани, в ъгъла на снимката, се вижда черно крило на птица, на чердака на къщата в сноп светлина се очертава в златно паяжина.

 

Понеже поезията му се полага сред природата, докосната от човешкото и божественото. В претърсването на вътрешните и външните територии. В устремлението към една освобождаваща, даряваща радост безтегловност.

 

Не помръдва събира в едно опитността на автора от различни години, тя е един вид негова равносметка. Съдържа както нови стихотворения, така и стари от предишните му две книги Северният склон на Чованьош и Из бележника на Акутагава. Или техни пренаписани варианти (дори новите стихотворения съществуват в различни версии и графичен вид в литературната периодика). Книгата се родее в търсенията си с книгите на Силард Борбей (на български: вместо което да) и Ференц Сий (на български: Кула кора). В опитите да разкажеш поетично и поетически света, да осветлиш дълбоко скритите му основания, да запиташ за смисъла на битието и битуването. И всичко това чрез гори, птици, облаци, потоци, реки, морета, крайбрежия, кораби, бъчви и пчели, които обитават пространствата и лабиринтите на стихосбирката. В нея се разказва за срещите и несрещите, съкрушенията и прокуденостите, обвивките и празнотите им, смъртите и несмъртта. Тя ни въвлича и понася, нашепвайки онази отвъддумна реалност, обещаваща ни цялост, себенамереност, тиха и споделима отрада. И сякаш чуваме тишината, стаена в дъното на всяка реч.

 

Книга на отмерената бавност, на фината светлочувствителност и на разпростирането едновременно във всички посоки. На питанията относно знанието, незнанието, узнаваемото. Навремето, преди години си правих тест кой млад унгарки поет съм. След като отговарях на въпроси за любим спорт, любимо място, тотемно животно, любима група, любим език, любим израз, любим музикален инструмент, любимо нещо за хрупане, за най-велик от великите и кой герой на Шекспир бих бил, се оказа, че съм Акош Дьорфи. Надявам се поезията му да е проговорила на български език и гласът му да заговаря българския читател. Да призовава и назовава.

 

 

Сякаш инстинктивно

работя над това да остана

напълно сам. Един глас,

който обикновено съм склонен

да припиша на дявола,

като че ми нашепва да изрека

невъзмутимо ужасни неща

(но те наистина ли са ужасни?),

с безцветен глас – безмилостни присъди

(но безмилостни ли са те?), за да усетя

накрая нещо в късноесенното

стърнище, прекрачвайки

от един куп мъгла в друг.

Нашепвайки, пита дали ще издържа това

терзание на съвестта сред стеблата,

замръзнали безцветно. Така събужда

желанието, зове ме и аз вървя,

и скърцайки със зъби, го търся.

 

 

 

Mintha ösztönosen azon

dolgoznék, hogy teljesen

egyedül maradjak. Egy hang,

amit általában hajlamos vagyok

az ördögnek tulajdonítani,

mintha súgná, szenvtelenül

mondják ki szörnyűségeket

(de valában szörnyűségek ezek?),

színtelen hangon kegyetlen ítéleteket

(de kegyetlenek-e?), hogy végül

egy késő őszi napon, egyik ködfoltból

a másikba botorkálva át,

megtapasztaljak végre valamit.

Súgja, kibírnám-e ezt az

önmarcangolást a színtelenre

fagyott kórók között. Így ébreszti

a vágyat, hív és én megyek.

 

 

Тук някъде са направили снимката преди седемдесет

години, баба ми е съвсем млада, едва ли има

двадесет, до нея две други момичета, надничарки

от острова, които веднъж видели дявола при чешмата,

дяволът пиел от Кралския кладенец,

 

берат малини на снимката, още и крайчец на облак,

седемдесетгодишен облак, който се вижда, и нещо

от планината зад тях, общо взето оттам

сега се обажда кукувица,

 

тогава още не го е имало гробът на незнайния

воин, където оставих колелото си, нямало го е

тук гробът, вероятно на немски войник,

по тези места са отстъпвали, нагоре в долината,

 

след войната гората била пълна с всякакво

изхвърлено снаряжение и всякакви почнали да

гният, разпръснати телесни части,

 

чичо ми в детството си отнесъл оттук вкъщи

чифт военни ботуши и едва у дома

баба ми забелязала, че в тях вътре, дотам,

докъдето стигат кончовите, се намират

гниещите крака,

 

както и една каска, простреляна при слепоочията,

в детството ми още я имаше вкъщи, сетне

при едно чистене изчезна, отчетливо личеше мястото

на влизане и излизане на куршума, там, където той

бе излязъл, беше като венчелистчета на цвете, така

съразмерно се бе разтворила стоманата,

 

тук са и овощните градини, подивелите овощни градини,

пълзящи растения душат и без друго полумъртвите

дървета, само през пролетта отвисоко от платото, в което

преминава горният край на долината, можеш да видиш

съразмерните, в снежнобяло цъфнали, от година на година

все по-бледи правоъгълници, съставляващи разпадащата се

система от някогашните градини, и в тази снежнобяла

съразмерност, докато гората я превзема обратно,

все повече и повече зелени петна се появяват,

 

не мога нищо друго да правя, освен неподвижно

да гледам какво се случва, бавно е и се е запътило нанякъде,

по-скоро можеш да почувстваш, че се е запътило, те дали

са го почувствали, от тази чешма е пил дядо ми, баба ми,

майка ми като момиче, сега пък аз, все по-малко

е водата, не може и да се пие вече, защото е замърсена,

както почти всички чешми наоколо,

едва тече от тръбата и има вкус на застояло,

 

1885 е издълбано на каменната плоча над тръбата,

в молитвеника с готически букви на прадядо ми

съм виждал подобни числа, вече няма такива

писмена, така никой не пише днес,

 

гледам се във водата на чешмата, гледам това

зареяно лице там долу, гледам пътя, по който

всяка сутрин са се изкачвали, на рамо с мотика,

в кошницата на гърба – хляб, сланина, в дамаджаната –

виното на дядо ми, медовец,

 

нещо трябва да е останало тук от тях, би трябвало

да ги потърся в спомените на долината, как да накараш

долината, чешмата да проговорят, от водата на чешмата

къде са изчезнали лицата им, ако не виждам лицето си

във водата, то къде ли ще бъде,

 

водата е изтрила коритото на чешмата,

закръглила е ръбовете му, както молитвената

броеница на баба се е изтъркала съвършено,

 

дяволът ще се върне ли някога при чешмата,

дяволът навярно и сега е тук, той е направил

чешмите негодни за пиене,

 

усмихват се трите, три млади момичета

на снимката, над тях, на преден план – първо

мислех че е мърсотия, позачоплих я, но

не се махна, след това разгледах с лупа

какво е това, тази черна точка в небето –

някаква птица, навярно мишелов, се рее

на едно място в седемдесетгодишното небе,

и сянка на нещо си, на ръба на снимката,

отчасти в малиновите храсти, една безформена

сянка, която се готви да ги достигне.

 

 

 

Valahol itt készülhetett az a fotó hetven évvel

ezelőtt, nagyanyám még egészen fiatal, húsz

se lehet, két másik lány mellette, napszámosok

a szigetről, akik egyszer a forrásnál látták az

az ördögöt, ott ivott az ördög a Király-kútból,

 

szedik a málnát a fotón, egy felhő pereme még,

egy hetvenéves felhő, ami látszik, és valami

a hegyből is mögöttük, nagyjából az a rész, ahol

most épp rákezd egy kakukk,

 

akkor még az ismeretlen katona sírja sem volt

meg, ahol a biciklit hagytam, nem volt még ott

az a sír, valószínűleg német katonáé lehet,

errefelé vonultak vissza, fölfelé a völgyben,

 

a háború után tele volt az erdő mindenféle

eldobált felszereléssel és mindenféle oszlásnak

indult, szétszóródott testrésszel,

 

nagybátyám gyerekkorában hazavitt innen egy

pár katonai csizmát, és csak otthon vette észre

nagyanyám, hogy a csizmákban, pont addig,

ameddig a csizmaszár ért, benne voltak a

rothadó lábszárak is,

 

és egy halántéknál átlőtt sisak, amit hazahozott,

gyerekkoromban még megvolt, aztán egy

lomtalanításnál eltűnt, szépen látszott a golyó

bemeneti és távozási helye, ahol távozott,

mint egy virág szirmai, olyan szabályosan

nyílt szét az acéllemez,

 

és a gyümölcsösök, az elvadult gyümölcsösök,

kúszónövények fojtják meg az amúgy is félholt

fákat, tavasszal látni csak, fentről, a fennsíkról,

amibe a völgy felső vége torkollik, virágzáskor

az évről évre halványabb, szabályos, hófehér

téglalapokat, a hajdani gyümölcsösök lassan

szétbomló rendszerét, de ebbe a hófehér

szabályosságba egyre több zöld folt kerül,

ahogy a területet visszaveszi az erdő,

 

nem tudok mást, csak mozdulatlanul nézni,

hogy mi történik, lassú és megy valami felé,

inkább érezni lehet, hogy megy, ők érezték-e,

ebből a forrásból ivott a nagyapám, a nagyanyám,

anyám kislánykorában, most meg én, egyre

kevesebb benne a víz, és nem is lehetne már

inni belőle, mert szennyezett, ahogy a környék

szinte összes forrása rég szennyezett már,

alig folyik a csőből, és állott szaga van,

 

1885 van belevésve a cső fölötti kőlapba,

anyai dédszüleim gótbetűs imakönyvében

láttam hasonló számokat, ilyen írás nincs

már, így ma nem ír senki,

 

nézem magam a forrás vizében, nézem azt

a lebegő arcot odalent, nézem az utat, ahol

reggelenként mentek fölfelé, vállukon kapával,

hátikosárban a kenyér, a szalonna, demizsonban

nagyapám bora, a mézesfehér,

 

valaminek itt kellett maradnia belőlük, a völgy

emlékeiben kéne kutatni utánuk, hogy lehetne

szóra bírni a völgyet, a forrást, a forrás vizéből

hová tűnt az arcuk, ha nem látom az arcom a

vízben, hová lesz,

 

kikoptatta a forrás medencéjét a víz,

legömbölyítette a széleit, mint nagyanyám

rózsafüzére, tökéletesre kopott,

 

az ördög visszatér-e egyszer a forráshoz,

az ördög talán most is itt van, ő tette

ihatatlanná a forrásokat,

 

mosolyognak hárman, a három fiatal lány

a képen, fölöttük, a felhő előterében, először

azt hittem, kosz, kapargattam, de nem

jött le sehogy, aztán nagyítóval megnéztem,

hogy mi az ott, az a fekete pont az égen,

egy madár, talán egy egerészölyv lebeg

egyhelyben a hetvenéves égen, és

valaminek az árnyéka még a kép szélén,

félig a málnabokrokon, egy alaktalan

árnyék, amint elérni készül őket.

 

 

 

Да приключиш, казах на върха на възвишението. Спрях,

погледнах към стръмнината. Значи тук се качих.

Там е кръстът, каменният кръст до пътеката.

Издигнат в памет на любител на природата от вече

също умрели любители на природата. Осланена, замръзнала

до кафяво китка диви цветя лежеше на постамента му.

 

Оттук се вижда в две долини едновременно. Плато

го наричат онези, които охотно използват

алпинистките изрази. Северен склон, в буковата гора

петна сняг колкото тенис игрище. Сещам се

за една картина. Густав Климт: Бухенвалд. Масло,

платно, 100х100 см, Модерна галерия, Дрезден.

 

Да приключиш, казах на върха на възвишението и

поех през буковата гора. По коларския път –

мръсносива поледица, затова пристъпвах по-скоро

сред дърветата, по сплъстения, няколкоседмичен,

неведнъж топил се, но сега все пак каменнотвърд сняг,

вдигайки ужасен шум със стъпките си. Гората ехтеше

от мен. Сякаш всяка моя стъпка е гърмеж.

Сякаш с всяка моя стъпка стрелях с ловна пушка.

И не в една предварително избрана цел,

а едновременно във всички посоки.

 

Да приключиш, казах при потока, виждайки златноцветни

и кобалтово сини петна от проблясъците, ослепен от светлината му.

Защото дълго гледах в сиянието, не можех да не

гледам в него и от това всичко почна да сияе.

И аз почнах да сияя, почувствах, че сияя отвън.

Че кожата ми е покрита с златноцветни и кобалтовосини

плочици. Само че всичко това излъчваше ужасен студ,

тези плочици ужасно студено припламваха през кожата ми.

През кожата и очите ми в мен просвистяваше мразът.

 

Да приключиш, казах, седнал на пъна, насрещу гората,

поръбваща поляната, опасана от лиственици

и смърчове. До мен – на друг пън лулата ми,

тъкмо бях изтръскал пепелта и я гледах

в избледнялата трева. Дълго бе топла лулата.

Усещах я дълго в джоба, че е топла, а после

как се охлажда и накрая наистина стана

студена. С дланта си разтривах, вече долу,

при дъскорезницата, накрай селото, с длан

затоплях леденостудения корен от изтравниче.

 

 

Befejezni, mondtam az emelkedő tetején. Megálltam,

lenéztem a nyílegyenes kaptatóra. Tehát itt jöttem föl.

Ott a kereszt, a kőkereszt az ösvény mellett.

Egy halott természetbarát emlékére állították az azóta

szintén halott természetbarátok. Deres, barnára

fagyott vadvirágcsokor feküdt a talapzatán.

 

Innen két völgybe is belátni egyszerre. Plató,

mondanák erre azok, akik szívesen használnak

alpinista kifejezéseket. Északi oldal, a bükkösben

teniszpályányi hófoltok, eszembe jutott egy kép,

egy festmény. Gustav Klimt: Buchenwald. Olaj,

vászon, 100×100 cm, Moderne Galerie, Drezda.

 

Befejezni, mondtam az emelkedő tetején, és

elindultam, keresztül a bükkösön, a szekérúton

piszkosszürke tükörjég, ezért inkább a fák között,

az összeroskadt, néhány hetes, a többszöri olvadásnak

indult, most mégis kőkemény havon lépkedtem,

szörnyű zajt keltve lépteimmel. Visszhangzott tőlem

a bükkös. Mintha minden lépésem egy lövés lenne.

Mintha minden lépésemmel egy vadászpuskát sütnék

el. És mintha nem is egy előre kiszemelt célra,

hanem egyszerre minden irányba.

 

Befejezni, mondtam a pataknál, aranyszínű és kobaltkék

foltokat látva a csillámlástól, a patak fényétől megvakulva.

Mert sokáig néztem a ragyogásba, nem tudtam nem a

ragyogásba nézni, és ettől aztánminden ragyogni kezdett.

És én is ragyogni kezdtem, éreztem, hogy ragyogok kívülről.

Hogy aranyszínű és kobaltkék lemezkékkel van beborítva

a bőröm. Csak mindez iszonyúhideget árasztott, ezek a

lemezkék iszonyú hidegen sütöttek át a bőrömön.

A bőrömön és a szememen át süvített belém a fagy.

 

Befejezni, mondtam a rönkön ülve, szemben a rétet

szegélyező fenyvessel, a vörös- és lucfenyőkkel

körbeültetett réten. Mellettem, egy másik rönkön a pipám,

épp kiütögettem belőle a hamut, és néztem a hamut a

kifakult füvön. A pipa még sokáig meleg maradt. Éreztem

a zsebemen keresztül még sokáig, hogy meleg, és aztán

éreztem, ahogy langyosodik, és végül aztán tényleg nagyon

hideg lett. A tenyeremmel dörzsölgettem, már lent,

a fűrésztelepnél, a falu határában, a tenyeremmel

melegítettem a jéghideg rózsagyökeret.

 

Пуша на терасата на хижата.

Чува се гласът на близката чешма,

когато тънката водна струя

се удря в ръждясалия олук.

Слънцето е тъкмо над долината, калта

се размразява по средата на коларския път.

 

На крайната спирка на автобуса дете

дърпа палтото на майка си, върви

на пичка си майчина, казва му жената.

Един стар циганин се е напикал

на пода, спи дълбоко. До него

найлонов плик, в плика – цигулка и

сланина, увита в телевизионна програма.

 

 

 

A menedékház teraszán pipázom,

A közeli forrás hangja, ahogy veri

a vékony vízsugár a rozsdás ereszdarabot.

Épp a völgy fölött a nap, a szekérút

közepén felenged a sár.

 

A busz végállomásánál kisgyerek

rángatja az anyja kabátját, menjél

már a picsába, mondja neki a nő.

Egy öreg cigány férfi behugyozott

a padon, mélyen alszik. Mellette

nejlonszatyor, benne hegedű és

 

 

 

В близост си до нещо голямо, чувстваш, знаеш,

под него си, или в него, и което те отделя

от него, си тъкмо ти. Нощ на двора,

един чужд двор, но какво тук не е чуждо.

 

Седим пред вратата, на прага. Сянката

на един оголен бор върху напукания бетон.

Възможността за каквото и да е в такива нощи.

 

И аз съм това каквото и да е, което съм, това си

и ти, това възможно каквото и да е, обяснявам

на едно тъжно, пияно момиче, гледащо

едва виждащите се звезди в градското

небе, в първите, мъчителни мигове на

изтрезняването, което още не е съвсем

изтрезняване, по-скоро е предчувствието му.

 

Докато тя разтреперена от студ, боса,

умълчала се гледа нагоре. До нея

на бетона – полупълна чаша вино,

вече няма да я изпие. Да, казва

тихо, и вече не съм сигурен в себе си,

навярно и досега не съм бил.

 

Това трае само дотогава, до предчувствието

на изтрезняването, че нещо полека се затваря

обратно, което не се е отворило напълно, навярно

е изтъняло за известно време и изпод него се е провидяло

другото, недостижимо място, възможното каквото и да е.

 

Imitation of life, изпява един болезнен

мъжки глас за не знам си кой път. Отвътре,

от жилището се чува, компютърът е нагласен

на тази песен. А след това – само бръмченето

на електромера. Както гной от марля, просмуква се зората.

Imitacion of life

 

Valami nagy közelében, érzed is, tudod,

alatta vagy, vagy benne, és ami elválaszt

tőle, az éppen te vagy. Az udvarom éjjel,

egy idegen udvar, de mit nem idegen itt.

 

Ülünk az ajtó előtt, a küszöbön. Egy kopasz

fenyő árnyéka a repedezett betonon.

Az ilyen éjszakkban lehetőség bármire.

 

És ez a bármi, ami vagyok, ez vagyok,

ez vagy te is, a bármi lehet, magyarázom

egy részeg szomorú lánynak, aki a

nagyvárosi éjszaka alig látható csillagait

nézi, a kijózanodás első, gyötrelmes

pillanataiban, ami még nem egészen

a  kijózanodás, inkább csak az előérzete.

 

Ahogy reszketve a hidegtől, mezítláb,

elszótlanodva néz fölfelé. Mellette a

betonon fél pohár bor, amit már nem

fog meginni. Igen, mondja halkan,

és én sem vagyok már biztos magamban,

talán nem is voltam eddig sem.

 

Hogy ez csak eddig tart, a kijózanodás

előézeteig, hogy valami lassan visszazárul,

ami még nem nyílt teljesen, talán csak

elvékonyodott egy időre, és átderengett

alóla az a másik, elérhetetlen táj, a bármi lehet.

 

Imitacion of life, énekli már nem tudom

hányadszor egy fájdalmas férfi hang. Bentről,

a lakásból szól, a számítógép erre az egzetlen

számra lett beállítva. Aztán már csak a villanyóra

 

Не че знам каквото и да било за злото, да, не знам,

по никой начин, в плътта му са полепнали дъбови листа,

на задните му крака са намотани върви, бяха го провесили

от гредата на покрива на вкопаната в земята колиба,

 

тяло на куче, заек, лисица, не мога да реша, бяха отрязали

главата, заваля дъжд или по-скоро бе ръмеж от мъгла,

обезобразена, безобразна гора, почвам да се боя, пътят

е станал непроходим от лесничейските коли,

 

правят пътищата непроходими, затъваме до глезени

в калта в дирите от гумите на тежките машини,

няма пътища, на вратата на колибата са нарисували

обърнат кръст, кълвач чука на един стар цер, нескопосана

работа, вижда се, бързали са с този кръст, кълвачът

прелита на друго дърво, продължава да чука там,

 

сега усещам миризмата му, още не е толкова

студено, че да няма миризма, защо е нужно да видя

това, тялото на едно одрано животно без глава,

дали е страдало всъщност, живо ли са го одрали,

 

има по това време една птица, не знам името ѝ,

единствено само тя цвърчи, тя е единственият глас

в гората, няма пътища, няма накъде, притъпеност,

начеващо смрачаване и как се движи, как се люлее

одраното тяло, макар да се заклевам, въздухът

не помръдваше.

 

 

    

Nem mintha bármit is tudnék arról, hogy mi a gonosz,

tudni nem, semmiképpen, a húsába ragadt tölgylevelek,

a hátsó lábaira hurkolt zsinegek, ahogy fellógatták

a földbe vájt kunyhó korhadt tetőgerendájára,

 

kutya, nyúl, róka teste, nem tudom eldönteni, a fejét

levágták, elered az eső, vagy ködszitálás ez inkább,

megnyomorított, nyomorult erdő, félni kezdek, az út

az erdészeti kocsiktól járhatatlan,

 

járhatatlanná teszik az utakat, a nehéz gépek gumiabroncsainak

nyomában bokáig süllyedünk a sárba, nincsenek utak,

a kunyhó falára fordított keresztet festettek, harkály kopog

egy öreg cserfán, ügyetlen munka, látszik, siettek ezzel

a kereszttel, a harkály átrepül egy másik fára, ott kopog tovább,

 

most érzem meg a szagát, nincs olyan hideg még, hogy ne legyen

szaga, miért kell látnom ezt, egy állat megnyúzott, fej nélküli

testét, szenvedett- e vajon, élve nyúzták-e meg,

 

van ilyenkor egy madár, a nevét nem tudom, egyedül ő pittyeg

csak, ő az egyedüli hang ilyenkor az erdőn, nincsenek utak,

nincs hová, tompaság, kezdődő szürkület, és ahogy mozog,

ahogy leng a megnyúzott teste, pedig esküszöm, nem mozdul