Интервю на Марианна Георгиева

Илюстрация: Alla Vitta, "Мамини рокли"

Как разбираш, че си успяла да изразиш това, което чувстваш, чрез творчеството си? Кога си казваш – това е краят – и спираш?

Винаги знам. Аз мисля, че всеки художник знае кога е краят, това е като да изчерпиш някаква енергия, която има в тебе, която се движи в тази посока. Когато усещаш, че има още нещо, което ти искаш да направиш, то само те подтиква и ти показва, че трябва да го направиш. И когато вече нещата са абсолютно балансирани, вече няма нещо, което да те подтиква, тогава си казвам “край”, процесът вече е приключил, с тази конкретна изложба няма повече какво да кажа. Обикновено с всички серии, които съм правила досега, така се случваше.

Като някакъв вид интуиция?

Да. И най-вече изчерпване на темата – просто усещаш, че си казал всичко по нея и няма какво повече да добавиш.

Имала ли си отговор за това как е възможно да обичат диктаторите?

Да, аз имах такава изложба през 2008 г., казваше се “За любовта, великата и малката”. В нея се занимавах с любовта на основните вождове на XX век – Хитлер, Ленин и Сталин. Както е известно, Хитлер обичал Ева Браун и останал с нея до края на дните си. Ленин е бил женен за Надежда Крупская и същевременно нежно обичал любовницата си Инес Арман. Съпругата на Сталин, Надежда Алилуева, се самоубива и има факти, че той тежко преживява загубата й. Винаги ме вълнуваше парадоксът как в един лидер се съчетават любовта към един човек до себе си и същевременно способността му да принесе в жертва милиони други хора. Историята на човечеството до голяма степен зависи от лидерите, които по някакво невероятно стечение на обстоятелствата започват да управляват дадена страна. Пораждат се утопии, в които човечеството хлътва и започва да вярва в поредна идеология, както са повярвали германците на Хитлер и са тръгнали след него. Не можеш да замъкнеш просто така на чужда територия огромно количество войници, добре подготвени, добре въоръжени, това означава, че си им дал нещо, което ги мотивира. Знаем, че Хитлер изтеглил Германия от едно много ниско икономическо равнище, обединил ги с обща национална идея и успял да подтикне германците към завоюване на световното господство. Това „хлътване” струвало на човечеството 20 милиона животи.

Как си обясняваш случването на Сталин?

Първо, той все пак е бил от самото начало в революционни процеси. Само по себе си това, което се случи в Русия, било необходимост – смяната на царския режим. Той е бил ретрограден, не бил прогресивен, оглавяван от изключително слаб и безхарактерен цар, Николай II. Монархията трябваше да бъде премахната. Това, че се е случило радикално, чрез болшевишкия преврат, очевидно не е било най-доброто решение. Но това е много дълъг разговор. А Сталин е бил един изключително амбициозен човек, член на Политбюро на болшевишката партия, и реално участвал в провеждането на Октомврийската революция. Той получил тотална власт във времето, когато Ленин вече е бил политически отслабен заради болестта си. Сталин прокарва диктаторски режим на управление по начина, по който той разбира пътя на държавата към доброто. Това е една поредна утопия, която преживява 20 век, може би най-утопичният век в историята на човечеството. Всички знаем какви са последствията от неговото управление. Пак милиони жертви, дадени в името на поредното „добро”. Днес много хора в Русия искат завръщането на сталинизма заради спомена, че при Сталин е съществувал ред в държавата, не е имало престъпност и безработица. Забравят обаче за липсата на всякаква свобода, мизерното съществуване, потискането на всякакво инакомислие. Забравят за препълнените концлагери (които впрочем основал още Ленин) и тоталния контрол над личността. Свикнали да живеят като роби години наред, хората трудно се приспособяват към демократичен режим. Истината е, че капитализмът, който им се стоварил веднага след Перестройката, е бил див и неуправляем. Капитализмът в Русия и в момента е олигархичен, особено при управлението на Путин, и вместо да направи живота на всички хора по-добър, задълбочи разликата между много богати и много бедни. Оттам идва и носталгията по сталинските времена.

Като някаква изкривена нужда за справедливост?

От справедливост всички имат нужда. Обаче тя е много различна за всеки, някои са били доволни, че са имали работа, макар и да са живели с мизерна заплата, невъзможност никъде да пътуват, невъзможност дори един град да сменят, да живеят като крепостни. Тези, които не са били съгласни, отивали в ГУЛАГ.

Как избираш темите, над които да работиш, защото твоите работи са доста концептуални?

Темите, по които работя, са подсказани от това, което се случва в света около мен. Хората, които са с творческо въображение и малко по-изострена чувствителност, по някакъв начин предусещат нещата, които ще се случат – по някакви дори слаби индикации. При някои хора има нещо пророческо – нещо, което не зависи от тях – те са като мембрана, която понякога остро и болезнено долавя бъдещи промени. Спомням си 2003 г., когато правих проекта “Честит рожден ден!”, тогава аз дори не подозирах до каква степен ще се разраснат нещата с убийствата в училищата. Тогава анализирах формите на насилието. Най-често избирам теми, които са свързани с някаква голяма несправедливост, с неща, които предизвикват в мен силно раздразнение и ме карат да се замислям за посоките на развитието на света.

А феминистката тема?

Феминистката тема винаги е вървяла паралелно в живота ми. Тя не се е променила особено от времето, когато започнах да работя с група “8-ми март”, но бих казала, че самият факт, че аз отбелязвам, да речем, че оръжията се продават твърде неограничено в света и твърде много деца имат достъп до тях, дори това е феминистко гледане за нещата. Обикновено мъжете се свързват по-скоро с използването на оръжията, докато жената е някак повече пацифист. Та, феминистката тема е свързана с женския поглед върху нещата, моето мнение е, че тази тема в основните си позиции е частично изчерпана за света. Имам предвид, че жените получиха важни за тях свободи – получиха право да гласуват, имат доста социални придобивки, но има още много неща, които могат да се направят. Домашното насилие продължава да остава голям проблем в обществото. За жените художнички-феминистки занапред има още много работа. За себе си мисля, че ако се появи нещото, което много ме дразни и много ме впечатлява, ще направя проект, както беше с “Български сувенири”, посветен на сексуалното използване на жени. Тогава разгледах този проблем от всички възможни позиции и за мен е приключил този проект, макар че трафикът на жени продължава – т.е. има още много да се говори за това. Не бих казала, че в работите ми само феминистките проблеми са предимно на фокус, не си поставям за задача да бъда феминистка, която се занимава само с такива теми, вълнува ме широк спектър от проблеми, но сигурно неизбежно женската гледна точка надделява, няма как да няма връзка с моето битуване и съществуване в света като жена.

Женска гледна точка или гледна точка на справедливостта?

Справедливостта няма пол. Тя трябва да касае всяко човешко същество, независимо от пола.

Сега по какви теми работиш?

Винаги паралелно по няколко. Но след последната ми изложба „Животът е песен”, ми се иска за известно време да изчезна от полето на изкуството. Не обичам префокусирането върху себе си, не искам да правя много изложби и да имам много участия, защото някак си се чувствам раздробена, мисля, че работите стават твърде лесни и леки по смисъл. Искам да има известно време малко тишина около мен. Сега има много нови тенденции, които се появяват, изкуството става по-предметно, живописта като че ли се измества от фокус. Аз винаги съм работила с всякакви форми, техники, но живописта за мен остава полето на пълната свобода. Пред платното си като пред безкрайно мисловно поле. От теб зависи с какво да наситиш това произведение, без никакви посредници, без патерици, без намесата на други хора и технологии. Насищаш го със себе си, със своя живот, със своето въображение. То е едно пътешествие към себе си. Сега предметното направление в изкуството се развива активно, то в голяма степен е свързано с дизайна, в него универсалното е на първо място, а авторското, личното изкуство като че ли се измества. Затова искам да почувствам нещата на спокойствие, да усетя моя личен път. Но при всички случаи няма да се отказвам от живописта, независимо накъде вървят нещата, защото мисля, че това е както най-древното, така и най-спонтанното, искрено и индивидуално средство за самоизразяване.

Завръщат ли се нещата към класическите форми?

Класицизмът като стил в изкуството има своето историческо място. Той вече е преживян стил. Ние в 21 век не можем просто така да се върнем към него. Могат да се използват определени технически похвати на класицизма, но само за да се изрази съвремието, в което живеем. Аз винаги търся най-силния визуален образ. Всяко нещо си има свое въздействие, всеки стил си има собствена енергия.

Появата на болестта в тялото – според теб на какво се дължи?

Трудно ми е да отговоря на това. Има толкова различни болести. Към болестта има няколко подхода – мистичен и прагматичен.Човек се люшка между тези двете, когато заболее, защото от една страна му казват, че той твърде много е преживял някакви емоции, много е страдал, случили са му се някакви неща – това е такъв по-мистичен подход, макар че прагматичната медицина го обяснява със стрес. Най-често болестите са свързани с генетична предразположеност, вируси или понякога с неща, които медицината все още не може точно да обясни. Предполагам, че това е срутване на имунната система в даден момент, но не за всички болести се отнася...

Мислиш ли, че не е въпрос на избор?

Да се разболееш?

Не, не мисля, че е така. Когато се появи заболяването ми, изчетох какво ли не. Сред мистичните тези срещнах някакви на опуси от немски лекари, които се борят с болестта на века, които обясняват от какво човек се разболява, ако му се случи еди-какво си. Дори беше направена схема. Да речем, ако си преживял загубата на близък човек, болестта атакува примерно половата система, ако си имал неприятности в работата – болестта отива в главата и тем подобни щуротии. По едно време дори бях готова да повярвам в тези неща, понеже човек отчаяно търси обяснение, някакви причини. Но въпреки това мисля, че в тези обяснения има повече мистика, а понякога и чисто мошеничество. Разбира се, не бива да се подминава натрупаният народен опит, някои връзки вероятно не са случайни и може би действително имат връзка с обстоятелства от живота на човека. Друга гледна точка е религиозната. Вярващите хора смятат, че Господ изпраща заболяването като изпитание, за да бъдат осъзнати грехове и човекът да бъде по-добър, след като е преживял страдание. Човешкото съзнание търси да намери някакво обяснение и да се опре на него, за да може да получи някакво успокоение и някаква сигурност, защото в крайна сметка всяка диагноза вкарва човека в ужасяващ хаос, отчаяние и самотна безпомощност.

Като че ли има някаква скрита тайна?

За мен болестта е необяснима. Със сигурност мога да кажа, че когато човек преживее болестта, той се променя. В моя личен случай – започваш да обичаш живота не просто повече, а да се оглеждаш във всяка секунда, във всяка минута, във всеки срещнат човек. Не пропускаш никакви подробности от този живот, който иначе едва ли не прескачаш – преминаваш през дните с галоп, почти незабелязано минават дни, години, докато след болестта, ти като че ли изведнъж спираш и започваш да се оглеждаш в детайлите на живота много повече, отколкото по-рано си го правил. И тези детайли те изпълват с щастие за това, че си жив, че продължаваш да гледаш небето, че небето има хиляди цветове и форми, наслаждаваш се на тишината, в която падат листата, като огромно чудо възприемаш първия сняг. Светът става обемен и наистина прекрасен, започваш да се вглеждаш и в хората около теб, защото може да бъдеш доста невнимателен към хората около теб, понеже нашият егоцентризъм е голям, ние искаме да се самоутвърждаваме, да успяваме и много често нараняваме близките си с голяма лекота… Всички болести, според мен, те карат да оцениш живота и да живееш на по-бавни обороти. Аз, дори когато вървя към ателието, гледам да се движа бавно, не искам да бързам, дори ако пропускам нещо, да се наслаждавам на този ден, докато го има, защото после идва следващият и днешният вече няма да го има.

Как усещаш себе си като артист в България и каква мислиш, че щеше да е разликата ако си в Украйна или Русия, щеше ли да си повече или по-малко свободна?

Мисля, че артистът е най-добре да живее там, където е роден.

Защо точно артистът?

Защото художникът обикновено работи с местния контекст – това, което го обкръжава. Ние трупаме неща от детството си, от юношеството, които са нашият личен склад. Ние мислим, че той няма значение, но той има огромно значение в проекцията си в бъдещето. Затова, когато човек сменя страната си, което сега се случва толкова масово, е най-правилно да работи с контекста, който най-добре усеща и разбира в момента. Аз например живея в България вече много години – всичко, което се случва тук, е станало пред очите ми и за мен това е изключително важно. Но складът с детството и юношеството, родители, приятелствата, натрупани тогава, е нещо, което остава непълноценно използвано. Макар че понякога може обстоятелствата и да не ти позволят реализацията – аз например тук, в България, мога да си позволя да бъда художник, но дали това би могло да се осъществи в Украйна, където живеех? Това не знам. При всички случаи мнението ми е, че човек е най-добре да е в страната, в която е роден, ако обаче живее на друго място, тогава нещата се променят съдбовно и той трябва да се съсредоточи върху контекста на страната, в която живее. Това не му пречи, ако има достатъчно сила и енергия да работи и с другия контекст, но това е един много натоварен живот – да работиш за две страни, за два различни контекста. Някои го могат – ако помислим за Пикасо, който е испанец по рождение, но се е изявявал във Франция през повечето време – на него това не му е попречило, но той е работил във френска среда, сред френски художници и именно в тази среда той се е развил като художник. Може би ако беше живял само в Испания и само там се беше изявявал, нямаше да го познаваме като Пикасо, големия експериментатор. Мисля,че багажът ни отпреди да заминем няма къде да се изгуби, той си е в нас, нашата различност неизбежно се проявява, искаме ли ние това или не.. Човек е такава една сложна индивидуалност.

Уилям Фокнър казва, че миналото никога не умира и че дори изобщо няма минало – сещам се за това, когато говориш за този “багаж”.

Няма как да се отървем от него. Сега художниците много често принадлежат към няколко държави. В едната са родени, в другата или две други се реализират като творци. Може би в това отношение бих казала, че аз принадлежа на света, което става все по-реално, земята става все по-малка и по-малка, все по-обозрима. Ние можем много бързо да сменяме територии, да пътуваме, но няма как с лекота да отхвърлиш своята индивидуалност, която се е формирала от мястото, където си се родил, първите ти спомени. Всичко зависи от това в каква посока насочваш своята енергия – има художници, които живеят в други държави, но ползват родния си контекст, все едно са в друга държава на хотел, само за преспиване. Тях не ги интересува какво става в държавите, в които живеят. Това е много странно – в съвременния свят ситуацията е такава, че можеш да живееш на някакво място, но то да не ти е родно, а да си там, защото ти е удобно, и да работиш и да се изявяваш с това съдържание, което ти е близо душевно. Но понеже аз доста рано напуснах Украйна, бях на 21 години и живеейки тук много години, преживях много неща, които се случват в човешкия живот именно тук. Така че за мен това е една среда, в която аз намирам теми за всичко. Същевременно аз никога не преставам да следя какво става в Украйна, не мога да загърбя това, но разкъсването между двете е трудно. Понякога се чувствам дори по-богата, защото в мен има повече култури – и руска, и украинска, и българска. Това ми позволява да имам широк мироглед и да не изпадам в някои национални предразсъдъци, които имат всички нации. Мисля, че не трябва да страдаш, ако си откъснат от родината си, трябва да реагираш на това, което е около теб сега, защото това е твоят живот, друг няма.