Стоеше сам на платформата. В неговата мегасграда имаше общо пет с по деветнайсет перона – един на всеки петнайсет етажа. Апартаментът му беше на двеста петдесет и осмия и за него щеше да е много по-удобно да се спусне с един от безбройните асансьори до осемнайсетия перон, дори да вземе стълбите. Въпреки това той чака цели седемнайсет минути асансьор, който да го качи двайсет етажа до най-горната платформа. По това време на деня изкачването беше равнозначно на плуване срещу течението по планинска река, но той нямаше нищо против, защото го правеше и заради нея.

Притесняваше се, че може тя се окаже в същата платформа. Дигиталният ѝ адрес показваше, че живее в неговата сграда, при това някъде много близо до него. Докато чакаше, се успокояваше с мисълта, че шансът да се засекат е малък, а дори и това да станеше, вероятно нямаше да се разпознаят сред толкова много хора.

Започнаха да се появяват други пътници. Сала беше подранил нарочно, защото знаеше, че след около две минути слънцето щеше да се надигне над хоризонта, падащ невидим някъде далеч отвъд източния край на града. Това му гарантираше три минути изгрев и предвидливо беше заел място до стъклената стена. Очакваше се положителната йонизация на въздуха с антимон и барий да е достатъчно висока, за да окаже влияние върху цвета на изгрева. И през ум не му минаваше да снима. Нямаше никакъв смисъл, снимките така или иначе щяха да се появят, а и беше много по-добре красотата да се описва с думи, отколкото да се показват нейни лоши копия. Така поне ѝ беше казал и тя се беше съгласила.

Небето на изток отдавна беше загубило оловния си оттенък и светлееше сякаш с млечнобяла аура. Слънцето вече се подаваше над хоризонта, но Сала все още не можеше да го види – сградите го криеха от погледа му. Ако не се надигнеше достатъчно в следващите няколко минути, вече наполовина пълната платформата щеше да поеме надолу, преди той да е станал свидетел на ефекта, както се надяваше. Спазъм на разочарование пробяга някъде от вътрешната страна на гръдния му кош. За да го успокои, той си каза, че и да не го види, ще си спомни добре някой от предишните пъти, ще си го представи дори и пак ще ѝ го разкаже. Тази малка неискреност не го притесняваше особено, боеше се само дали ще успее да налучка цвета, защото ако концентрацията на антимоновите и бариевите катиони във въздуха не е достатъчна или е...

Беше зелен, ярко зелен. Сякаш неестествено ярък кристал чудодейно се беше разтворил в течност и тя сега се пропиваше в облаците и къпеше въздуха в бистра, свежа светлина. Докато зеленото сияние заливаше всичко, Сала си даде сметка, че разположението на облаците и позицията на слънцето предизвикват този ефект, превръщайки се в своеобразен отразителен екран. Светещите с почти луминесцентно сияние облаци сякаш разделяха небето на различни нива, измерения дори, които бяха осъдени никога да не могат да съжителстват в една реалност. Но подобно обяснение беше недостатъчно и по технически скучно, за да опише другоземната светлина, която си проправяше път между главозамайващо високите сгради на града и обливаше стъклените им фасади и покриви със зелена смола. Слънцето се вдигна още малко и стъклените повърхности започнаха да го отразяват, но не там беше привлечено вниманието на Сала – заради движението на звездата или заради някаква друга причина, за която той сега не беше в състояние да мисли, най-долният пласт облаци променяше цвета си. Кристално зеленото бързо даваше път на жълта светлина, която той никога досега не беше свързвал с изгрев. В нея напълно отсъстваше всякаква топлота, вместо това, подобно на зелената над нея, излъчваше свежест и странна жизненост. Жълтата светлина бързо започна да се изкачва нагоре към зеления цвят на облаците. Двата цвята не се смесиха, жълтият започна да отнема силата на зеления, бързо и безпощадно, и точно преди от него да изчезне всякаква следа, цялото източно небе и облаците из него за няколко мига само грейнаха в лимоново жълто – ярък и наситен, почти студен цвят, за който той би се заклел, че не може да има естествен произход. Тези неземни цветове, помисли си той, се появиха точно днес, за да му покажат, че любовта се крие в най-невероятни образи. Прииска му се тя да беше тук още сега, за да сподели гледката с него и макар да знаеше, че е сам, за миг само му се стори, че част от нея стои до него сега.

Когато платформата пое надолу с едва доловимо подскачане някъде там под краката му, хоризонтът на изток беше напълно нормален, оранжев и безличен. Слънчевият диск се подаваше вече наполовина над хоризонта и възпламеняваше огледалните повърхности на сградите наоколо.

Потънаха в прозрачното гърло на шахтата и Сала най-накрая се огледа. Отново беше останал сам. Пътниците бяха вперили погледи в стъклените стени пред себе си, както беше правил и той до преди мигове само. Знаеше, че никой от тях не беше видял нищо от това, на което беше станал свидетел той. Всички гледаха личните си екрани, проектирани върху гладките повърхности. Сала естествено не можеше да ги види, защото това беше неприкосновена лична информация, но бързото, тикоподобно трептене на очите и неестествените движения на главите им бяха ясно доказателство, че всички скролват и прелистват фийдовете си. Вероятно на някои от тях вече се бяха появили снимки на зеления изгрев.

Платформата се провираше надолу между масивните елементи на сградата. Сала също пусна своя екран. Направи го по навик и веднага съжали, защото чувството за превъзходство започна да го напуска. Странно, че мислеше именно за това в този момент, но нямаше защо да се преструва пред себе си. Колко пъти и той като тези нещастници бе гледал с празен поглед екрана си, беше преминавал през пространството и беше пълнил празнотата в себе си с безсмислени образи. Не и днес обаче. Днес той отиваше там, където го очакват, там където щеше да бъде желан. Беше сигурен и че тя, където и да се намираше, се чувстваше по същия начин.

Разположи личния си дисплей върху най-близката до него врата, така че той да заеме възможно най-голяма част от зрителното му поле и отвори картата на града. Маршрутът му изглеждаше като зелено змийче, което се провира през невъзможен лабиринт от улици, мегасгради, подлези и надлези, експресни отсечки, спирки и линии на обществения транспорт и това беше само на приземното ниво, картата не показваше нито автомобилните пътища, нито директните връзки между мегасградите - те всички щяха да останат над него, защото този път щеше да се движи по земята. Главата на змийчето сочеше вън от първия кръг на града, не много навътре в периферията, но все пак вън от високотехнологичния периметър, там където хора като него не ходеха често, даже изобщо. И не защото се гнусяха или страхуваха, не защото не им беше там мястото или поради друг някакъв предразсъдък, а просто защото нямаха никаква работа там. Но не и тя. Тя обичаше тези места, познаваше суровата им красота и плуваше в нея като в свои води. Тя, разбира се, беше пожелала първата им среща да бъде там, защото и двамата имали нужда точно от това. Всъщност, беше му го казала почти с тези думи, а на него не му остана нищо друго освен да се съгласи както с предложението, така и с извода ѝ. Остави я да избере и стаята под наем.

И всичко това заради техния любим художник. Когато вратите се затвориха за пореден път и личният му дисплей отново се разстла върху металната повърхност, пред Сала вече се редуваха платната на Хамершой. Не помнеше да ги е пуснал, вероятно навикът наистина се превръщаше във втора природа. Откакто тя се появи, нямаше ден, час дори, в който той да не открадне малко време, за да погледа платната с тези почти празни магични стаи, обитавани само от една жена, винаги застанала в гръб.

Двамата често си говореха за онзи ден, по някаква причина на нея това ѝ харесваше. Не се уморяваше да го пита защо се е спрял именно пред този художник, а той все променяше отговора си. Макар и различни, отговорите му бяха всеки път искрени. Никога досега не беше виждал такива празни и големи стаи, никога не си беше давал сметка, че преди хората са живеели обградени от толкова много дървесина. Знаеше, разбира се, че повечето им вещи са били от дърво, но в тези картини сякаш и стените бяха дървени. Колкото повече наблюдаваше тези безвъзвратно изгубени във времето пространства, толкова по-студени, безлични и стерилни започваха да му се струват тези, които самият той обитаваше. Стъкло, метал, кратки керамични повърхности, пластмаса и сляпа светлина. Ето от това беше изграден неговият свят, светът на всички около него. Понякога си позволяваше да мисли, че може би нарочно старите картини винаги бяха запокитвани в най-прашните части на най-мрачните музеи. Може би хората нарочно ги криеха там, защото не искаха да им напомнят какво са изгубили. Наивно разсъждение, беше заключила тя и той отново се беше съгласил, но все пак искрено.

Харесваше му дълбочината. Отворените врати сякаш го подканваха да влезе в картината, а невъзможността да го направи го изпълваше със сладострастно разочарование от това, че никога няма да разбере какво има отвъд. Хамершой рисуваше самотата. Сала я познаваше добре и му беше нужен само един поглед, за да я разпознае. Тя беше просмукана във всеки щрих на четката, защото идваше от душата на майстора. Ако Сала случайно не си беше купил пропуск за музея на изобразителното изкуство, ако случайно и от скука не се беше озовал в залата с платна, никога нямаше да разбере, че и друг някой е чувствал неговата самота.

В някои от картините имаше нещо друго, освен самота. Имаше я женската фигура – винаги в гръб и винаги в тези празни, привидно необитавани стаи. Тя беше топла и приканваща като уютните предмети в картината, но беше и затворена, вечно обърната с гръб врата, отвъд която се криеше достижима загадка. Застанал прав и сам в залата, той бавно, а може би изведнъж, не помнеше точно, си даде сметка, че разбира тази женска фигура, разбира нейното значение, нейния смисъл. Хамершой я е обичал и беше изразил цялата си любов, рисувайки я в гръб. Тя беше там, за да прогонва самотата, беше нейният контрапункт и само присъствието правеше картините завършени. Онези другите, в които тя отсъстваше, го плашеха и отблъскваха. Ненавиждаше ги, защото в тях я нямаше любовта и те го караха да се чувства още по-самотен.

Платформата се отпусна на нулевия етаж като уморен мастодонт. Капацитетът от пасажери беше почти достигнат и Сала внимаваше да не бутне някого, без да иска. Няколко мига не се случи нищо, само гърбовете на хората около него се изпънаха леко, а очите и главите им спряха неестествените си движения. Дисплеите бяха изключени, но никой не отместваше поглед настрани, никой не поглеждаше хората около себе си, защото нямаше нищо за гледане. В друга вселена, в друга реалност, сега тя можеше да стои само на метър от него, можеше дъхът им да се смесва, но никога нямаше и през ум да ѝ мине да го погледне.

Съобщението ѝ се появи още същата вечер, след като се прибра от музея. Най-обикновен поздрав, който той сметна за спам, пробил защитите на фийдовете му. Дори не си направи труда да види кой му го изпраща и го остави да се свлече надолу заедно с другата ненужна информация, която получаваше непрекъснато. Така би постъпил всеки нормален човек и тя много добре го знаеше, затова направи всичко възможно да прикове вниманието му с второто съобщение. „Днес в музея изглеждаше толкова самотен. Аз мога да направя така, че никога повече да не си сам. Но трябва да ми позволиш.”

Едва доловимо свистене сепна тишината. Четирите стени на платформата започнаха да се прибират в тавана на нулевия етаж, за да се вдигнат от пода на първия и да затворят страните на платформата там, така че тя да може да понесе пасажерите си нагоре. На пода останаха да светят тънки червени линии, които показваха, че все още не е разрешено на пътниците да напуснат платформата. Бяха пристигнали общо три. Повече от четиристотин души седяха неподвижно на три отделни групи в огромното светло пространство на нулевия етаж и очакваха сигнала. Линиите на пода промениха цвета си на зелен, а след това пространството се изпълни с още много светещи дири, указващи маршрутите на движение. Хората в миг се пръснаха в различни посоки като мравки, които току-що са разбрали, че някой е разрушил част от мравуняка им.

Сала не знаеше дали ѝ беше дал позволение, поне не помнеше да го беше правил. И все пак двамата започнаха да общуват. В началото тя се появяваше рядко, понякога тръгваше изневиделица и изчезваше за дълго. Още след първите няколко дни Сала разбра, че се беше оказала права – след като се беше появила, самотата му беше започнала да намалява. Вече имаше с кого да говори, на кого да остави съобщение, от кого да чака отговор. Всичко се случи така – както трябваше да се случи. В началото говореха за общи неща, опознаваха се, но и двамата знаеха, че това е само встъпителна част, която трябва да преодолеят. Разговорите им зачестиха, скоро дойде близостта, а с нея и плановете за среща. В началото Сала се страхуваше, но после тя му каза, че ако прави каквото му каже, всичко ще бъде наред, и той ѝ повярва.

Предстоеше му пътуване с надземната железница до вътрешния периметър. Всеки път, когато му се налагаше да я използва, си даваше сметка колкото подвеждащо беше името „надземна”. Да, влакът на практика се движеше над земята, но през по-голямата част от времето пътуваше в изолационна тръба. А в кратките отсечки, в които такава липсваше, влакът неизменно беше в подножието на мегасградите. Сенките, които хвърляха те, бяха дебели и толкова нагъсто, че уличното осветление в централия периметър трябваше да работи денонощно. Единственият начин да видиш небето, беше да застанеш на място, да килнеш назад глава и да погледнеш право нагоре. Дори и тогава не беше сигурно, че късметът ще ти се усмихне, защото някаква структура на десетки метри над теб може да го закрие.

В градската периферия нямаше изолационни тръби. Сградите бяха по-ниски и небето се виждаше навсякъде. Тук-там по пътните платна и тротоарите падаше и дискретна слънчева светлина, която Сала жадно поглъщаше с поглед. Тук светът изглеждаше истински и той чак сега разбираше защо беше избрала да се срещнат в тази част на града.

Намери мястото относително лесно. Малка пететажна сграда, с два входа. Надписът на фасадата веднага разкри намеренията ѝ – „Ретро хотел”. Беше чувал за такива места, но никога не беше отсядал. Идеята беше проста – хотел със стаи, които са обзаведени така, че те пренасят назад във времето.

На рецепцията го посрещна мъж, който правеше всичко възможно да не му обръща никакво внимание. Сала приветства този негов професионален навик, защото изведнъж го завладя смесица от притеснение и срам – не достатъчно силни, за да го накарат да се откаже, но все пак не искаше никой да го вижда тук. Мъжът го увери, че всичко е подготвено според предварителните уговорки и желанията му, а Сала като по чудо се въздържа от това да направи напълно ненужното обяснение, че желанията са не негови, а на дамата, която очаква. Рецепционистът му каза етажа и номера на стаята и Сала пое към стълбите, защото нямаше асансьор.

– Господине – Сала чу гласа на мъжа зад гърба си и се обърна. – Мисля, че това е за вас, пристигна днес сутринта.

Мъжът изчезна напълно зад широкия дървен плот на рецепцията и секунда по-късно се появи отново. В ръцете си държеше неголям кожен куфар. Антикварна вещ, която не можеше да се купи отвсякъде. Сала се върна и го взе плахо. Беше забравил за куфара. Беше го забравил, а тя неколкократно му беше напомнила да го вземе.

Вратата, пред която спря, се намираше на третия етаж и беше дървена. Остави куфара до краката си. Той сякаш потъна в меката подова настилка. Ключът превъртя с металическо щракване, което му се стори като звън на камбанка. Натисна вратата и тя се отвори с леко скърцане. За няколко мига само беше изпитал непознати и интересни усещания, към които щеше да се връща мислено много пъти. Сега нямаше време за това, защото сетивата му бяха залети от нови.

Стаята беше точно такава, каквато си я беше представял толкова много пъти, откакто тя за първи път му беше разказала за нея. По стените имаше залепени хартиени тапети, усети аромата им още преди да ги е видял. Бели с тънки златни ивици и от тях се носеше сладък аромат на отминало време. Цялата източна стена беше заета от дървени прозорци с тънки воали или пердета (той не знаеше каква е разликата между двете), които почти не спираха светлината. Въпреки това щеше да ги дръпне, преди тя да се появи. Имаше и две малки легла с железни рамки и семпла маса с чисто бяла покривка. На метър от нея стоеше пиано от масивно, червеникаво дърво с отворена клавиатура. Върху него, вместо стойка за партитура, имаше поставено овално огледало на дървена стойка с панти, която му позволяваше да променя ъгъла си. Той веднага разбра, защо беше пожелала именно такова. Сноп светлина се отразяваше от него и падаше върху редицата от черни и бели клавиши. Сала можеше с часове да остане прав до вратата с куфар в ръка и да гледа тези клавиши, белия им, почти млечен цвят, и лъскавите, черни линии, които го пресичаха; да пълни дробовете си с упойващата миризма на стари вещи, прах, хартия и дърво. Можеше да края на живота си да остане в тази стая и само да гледа, усеща и вкусва, но сега не можеше да губи повече време. Тя всеки миг ще се появи, а той трябваше да започне подготовката.

От едната страна на пианото – тази към прозореца, стоеше празен трикрак статив за рисуване, а от другата имаше врата, която водеше към малка баня. Сала остави внимателно куфара на едно от леглата и влезе в банята, за да потърси другото огледало. Тя пожелала изрично да има второ огледало и вероятно хората, които се грижеха за стаите, бяха сметнали, че подходящото място за огледало в цял ръст е в банята. Наистина беше там, но Сала не се разсърди на несъобразителността им. Те нямаше откъде да знаят. По-важното беше, че огледалото беше идеално. Голямо копие на това върху пианото. Без усилие успя сам да го премести на мястото му – срещу пианото и между двете легла.

Оставаше най-трудната част. Нейната поява – беше я очаквал дълго. Тя най-накрая щеше да сложи край на самотата му, както му беше обещала. Но преди това трябваше да отвори куфара. Нямаше как да знае какво има в него и все пак близостта им вече беше толкова голяма, че сякаш се досещаше. Имаше странното чувство, че част от него е била там, когато тя е подреждала предметите вътре. Сякаш неговата ръка е стояла върху нейната, когато е поставяла покритата с копринен плат картина, докато е сгъвала тъмносинята рокля с бяла яка, докато е прибирала вътре мрежата за коса и перуката, дамските чорапи, бельото и затворените обувки с жълти катарами.

Внимателно извади картината и я постави на статива. Махна коприненото покривало, но не я погледна, щяха да я видят за първи път заедно. Взе куфара, без да вади нищо друго и влезе в банята с него.

Не знаеше колко време е минало, но когато вратата на банята се отвори отново, празният куфар лежеше отворен на пода, а около него бяха пръснати дрехите, с които беше дошъл.
Влезе обратно в празната стая, но веднага разбра, че тя се е появила в стаята, че е дошла.

Погледна картината, чак когато застана пред огледалото на пианото. Репродукцията беше съвършена. Стая, също като тяхната. Отворена врата, а отвъд нея друга стая. До вратата овално огледало – точно копие на това над пианото. Светлината, бяла и ефирна, като тази, която влизаше сега през прозореца. Усещаше как ароматът на стаята сякаш лъха през платното, можеше да чуе тихия стон на пода, когато нечий крак стъпи върху разхлабена дъска. Така изглеждаше самотата, така изглежда празнината вътре в него и имаше само едно нещо, което може да я прогони. Нужен беше един образ, едно присъствие, една елегантна фигура и всичко щеше да е наред. Женският образ обаче не беше върху платното, а тук в стаята с него, бяха го създали заедно.

Взе ръката му в нейната и я постави върху рамката на огледалото.„Тук съм – чу я да казва. – Както обещах.”

Гласът ѝ беше точно такъв, какъвто си го беше представял – дълбок и нежен, приласкаващ.

„Погледни ме, не се бой.”

Огледалото се завъртя съвсем леко под натиска на ръцете им и дъхът му спря. Той вече не виждаше себе си в стаята, а двойното ѝ отражение в малкото огледало. Наистина беше спазила обещанието си, беше дошла и сега стоеше зад него.

Обърната с гръб, между двете легла – там, където трябваше да бъде голямото огледало. Тъмносинята рокля падаше върху стройното ѝ тяло. Краят на тънкия бял колан, с който я беше стегнала, за да очертае талията си, грациозно се спускаше там, където трябваше да е дясното ѝ бедро. Раменете ѝ бяха с меки и плавни извивки, косата вдигната на стегнат кок, а между тях бялата нежна шия. Само при мисълта, че ще може да прокара пръсти по нея, сърцето му плахо замря. Никога не беше вярвал, че ще види с очите си красотата. Самотата вече беше само спомен, а на нейно място бавно идваха топлота и щастие, които досега бяха само предчувствие. Страхуваше се, че ако каже нещо, тя ще изчезне и никога повече няма да се върне.

Тя трепна, сякаш почувствала мислите му. Главата ѝ леко се изви настрани и той видя фината линия на челюстта ѝ.

– Знаеше ли – гласът му отекна грубо в стаята и го накара да почувства срам, но все пак продължи, – на идване видях най-невероятно красивия изгрев.

„Какъв беше, разкажи ми.”

– Имаше зелено, но и жълто. Сякаш цветове от друго измерение бяха слезли на земята, за да...

„...ни покажат, че любовта се крие в най-невероятни образи.”

– Знаех, че ще разбереш.

„Искаш ли да дойда при теб, любими? Сами сме…”

Толкова нежност имаше във въпроса, който беше чакал сякаш цял живот.

– Не сега – отвърна, – искам да те погледам още малко, може ли?