В началото на творческия си път Жан-люк Годар става известен със своите крещящи и същевременно парадоксално мълчаливи филми. Филми-революции, станали емблема за „Новата Вълна” във френското кино. Годар заедно с режисьори като Франсоа Трюфо, Клод Шаброл, Жак Риве създават алтернативна кинематографична естетика, абстрактна, документална и пулсираща като действителния опит на човешкото възприятие. Всички те започват като кино-критици в списанието „Cahiers du cinéma, което се превръща в отличителна черта, белязала техните филми. „Новата вълна” е по-скоро теоретична революция – от идеята към екрана. Не толкова визуалното съвършенство, колкото самите внушения са цел на тяхното изкуство. Мисията им е да раздвижат застоялите в утвърдените форми съзнания, да ги изкарат извън комфортната им зона, да „остранностят” очевидното и така да предизвикат апатичната публика към размисъл, към действие. Те са социално ангажирани, активни участници в градския живот, скептични към политическите системи и традиционния литературен и кино канон. Младостта, ексцентричността, чистата непоклатима воля,  откровеността и по-специално бунтът срещу прашасалото статукво, това са темите, които ги интересуват и те не се свенят да ги екранизират във възможно най-провокативните им превъплъщения.

Достатъчно е да споменем „До последен дъх”, „Лудият Пиеро” или пък „Банда аутсайдери” на Годар. Аритмични действия, мрачни, недоизказани, алегорични и дълбоко въздействащи с болезнения си детерминизъм. Героите действат по вътрешна необходимост, която е съвършено неясна за зрителя. Те са мотивирани от своите подсъзнателни, не-артикулирани за тях самите предчувствия, от неизразимите пред-съзнателни извори на интуицията, от живота в неговата необозримост и неумолима дискретност. Именно подтикът към мулти-интерпретативност, към интерактивност е формалното, над-съдържателно послание на неговите филми. Завет оставен на „Новата вълна” от Андре Базин, един от основателите на „Cahiers du cinéma” и основен теоретик на движението. Сред постулатите на Базин, доразвити от Годар и компания, е, че филмът трябва да заснема обективната реалност. И парадоксално тази реалност разкрива своето було в крайния субективизъм, в поезията на личността, тъкмо защото не съществува нищо по-обективно. В такъв ред на мисли изкристализира и ребусът на „Алфавил” – „Една фантастика без специални ефекти” – както казва критикът Андрю Сарис. В това отношение се крие неоспоримото въздействие на филма.  Чисто сюжетно той не е нещо невиждано. Издържан е във формата на криминалните истории на Леми Косион, адаптирани по романите на Питър Чийни.  Леми Косион (Еди Константан) е таен агент, който е пратен в Алфавил – предполагаем град в бъдещето, управляван от мега-компютър, в който град вътрешният свят на жителите е редуциран до математически измерения. Мисията на Иван Джонсън (шпионското име на Леми) е да открие изчезнал таен агент, да намери дъщерята (Ана Карина) на професор Вон Браун (Хауърт Върнан) - главата на целия проект за Алфавил - и след това да убие последния. Всичко това, контаминирано с оруелски езиков тоталитаризъм и социално манипулиране тип „Прекрасния нов свят” на Олдъс Хъксли.

Художествената интензивност на филма се осъществява по-скоро в образно-метафизичното разгръщане на фабулата, отколкото в нейните чисто вербални стойности. Историята е построена с подчертано структуралистка вътрешна архитектоника – горе-долу, север-юг, външно-вътрешно, която е предадена освен сюжетно и чисто визуално. Множество кадри на стълбища, които преминават от едно състояние на съзнанието в друго. Това е вътрешното прикритие на системата. На първите етажи, където има повече хора, където те по-скоро общуват и не остават сами, всичко изглежда нормално. Колкото по-нависоко се изкачват по стъпалата на сградата, толкова по-абстрактно и силно е полето на „Алфа 60” – супер-компютърът, управляващ града посредством облъчване с радио сигнали.  Освен това, „Алфа 60” е снабден с безкрайно множество свръх-рационални алгоритми и всеки ден чете математико-мистични лекции на учени и интелектуалци, които звучат по следния начин: „Никой не е живял в миналото и никой няма да живее в бъдещето. Съществува само настоящият момент. Времето е кръг и низходящата му дъга е миналото, а възходящата – бъдещето. Събитията, които човечеството носи със себе си през вековете, довеждат до неговото унищожение, а аз „Алфа 60” съм логичното средство за осъществяването на това унищожение”. Всичко това звучи като технократски ницшеизъм или направо трансхуманизъм, какъвто е познат след трудовете на Джулиан Хъксли (брат на известния писател Олдъс Хъксли). 

Ако на партера, възприеман метафизично, личността все още има някаква видима индивидуалност, то в горните етажи тя все повече се превръща в процесуалност. Тя е сведена до функция. Във всеки хотел има момичета, които се представят като съблазнителки със съответното ниво (например 3-то), което са постигнали.  За „човека машина” също има стъпала, по които да се изкачва – йерархия на функционалността. Колкото по-добре изпълнява своята задача, толкова по-високо се изкачва той по тази пирамида, но в случая личност и процес се явяват обратно пропорционални. Всичко е изчислено до последната хилядна. Човешкото същиство се мисли като тяло, изпълнено от нужди и желания, и затова всички те трябва да бъдат удовлетворени и изпълнени. Ясна препратка към антиутопията на Олдъс Хъксли, която открива разковничето на пълния контрол над индивида – не през репресивно-забраняващия модел, а именно чрез пре-задоволяване на естествените потребности.

Другата опозиция – север-юг – е буквално пресъздадена в разделението на града на две части. В едната битува постоянно лято, а в другата несвършваща зима. Така са покрити нуждите от трезвия студ, подходящ за усърдна работа и разпускащата жега, предразполагаща към почивка и отмора. Всяко лишение би предизвикало бунт на съзнанието, би задействало спасителните механизми на природата, което е пределно ясно на Ван Браун и той е предвидил алгоритми, за да го предотврати. Но това не е достатъчно за опитомяването на афектността и чувствеността на субекта. „Аз”-ът трябва да се слее с рационално зададената представа за „ние”. Шестнадесет години преди „Алфавил”, Джордж Оруел е изпратил на света своето предупреждение относно болезнено-ефективния метод за осъществяването на подобни намерения. Езиковата система! Последната инстанция на личността, задаваща нейната социална осъзнатост и свобода. Явно професор Вон Брааун е запознат и с това. По стаите на хотелите, в домовете, на всички места, където човек може да се усамоти, са осигурени „библии”. Но не какви да е, ами библии-речници и то такива, в които постоянно изчезват думи като „съзнание”, „любов”, „чувства” и прочие. Хората нямат право на субективен свят, а който се осмели да прояви такъв, е публично разстрелван над басейна на подсъзнателното и после намушкван многократно във водата. Когато няма понятия, за да се изрази вътрешният свят на индивида, той (субектът) започва да се претопява, а така или иначе, неосезаемата граница между вътре и вън да се сраства. Правото на съществуването на чувства е отнето, а с това и всичко най-човешко. Хора-машини, хора-автомати, хора-процеси! Хора, чиито хилядогодишно трупани инстинкти и духовно наследство са безвъзвратно изхвърлени в подземните етажи на психиката, където дори компютърът „Алфа 60” няма достъп, а и не може да има, понеже, за да разбере източника на човешката воля, трябва първо да се самоунищожи, да стане ирационален!   

„Алфавил” е технократска анти-алегория, чийто диктатор е компютър. Какво по-съотносимо към нашето съвремие? В години, когато вътрешният свят на човек все повече се архивира по сървъри, а съзнанието се измества от интелигентни, самообучаващи се бази данни, може би един поглед към мрачния свят, пресъздаден от Жан-Люк Годар, би бил отрезвяващ за нас поклонниците на слепия научен оптимизъм.