Датата е 21 октомври 1916, битката при Сома, близо до Овилер-Ла-Боасел. 24-годишният втори лейтенант, който се занимава със свръзката с щаба, трепери в превзетия от дивизията му преди малко немски окоп – и защото целият е в студена кал от лазенето, и защото последните дни се е нагледал на толкова смърт – скоро ще стане ясно, че само през атаката тази нощ живота си са загубили 158 негови бойни другари. Изпълнил е свързочните си задължения и сега, заедно с оцелелите, чака да се развидели. Ушите му още пищят от взривовете (затова не чува стоновете на ранените) и настъпилата тишина му се струва нереална. Въпреки обзелата го пълна безнадеждност, в съзнанието му проблясват образи на далечни светове, където освен смърт и кал, има светлина и благородство. Тази нощ се разболява от окопна треска, след няколко дни състоянието му се влошава, вдига висока температура и влиза в лазарета. Много е вероятно всъщност тази болест значително да е повишила шансовете на Джон Роналд Руел Толкин да оцелее и съответно след двайсет години да започне да пише „Властелинът на пръстените“.
Датата е 6 юни 1944, Юта Бийч, Нормандия, 26-годишният доста висок и симпатичен сержант, когото всички наричат Джери, вижда как прибоят буквално става червен от кръвта, но единственият път е напред. Хиляди загиват през този ден. Джери има късмет, защото е трябвало да участва в първата вълна, но поради силно течение се включва в екшъна десетина минути по-късно и това спасява живота му. След години Стивън Спилбърг пресъздава десанта в началото на филма си „Спасяването на редник Райън“ и оцелели очевидци споделят, че определено е успял да се справи с реалистичното пресъздаване на касапницата тогава.
Сержантът, който след това има лошия късмет да участва в още няколко знакови за Втората Световна офанзиви, което и го белязва завинаги, години по-късно споделя с дъщеря си, че човек никога не може да забрави мириса на горящата човешка плът.
Интересен факт е, че два месеца и половина след десанта в Нормандия, след като участва и в освобождаването на Париж, той научава, че Хемингуей е в града, мята се в джипа си и отскача до „Риц“, за да изпие някое и друго питие с него.
Още по-интересно е, че Джери, чието цяло име е Джеръм Дейвид Селинджър, въобще не позволява военният кошмар да го спре да пише и през цялото това кърваво време ще продължи да работи по записките си за своя герой Холдън, които няколко години по-късно ще се превърнат в романа „Спасителят в ръжта“.
На същия този 6 юни и по време на същата операция, носеща благозвучното име „Нептун“, 33-годишният Уилям, който се издигнал до ранг на лейтенант, защото е във флота вече пета година, става свидетел на същата касапница, но от различен ъгъл, защото командва кораб, който обстрелва с ракети немските позиции. Ако в този момент погледне с бинокъла си малко вдясно, ще може да види как сержант Селинджър точно стъпва на брега, опитвайки се да остане жив. Записките са във вътрешния му джоб.
Фамилията на Уилям е Голдинг, десет години след този кървав ден ще излезе книгата му „Повелителят на мухите“, а 38 години по-късно той ще получи Нобеловата награда за литература.
През зимата, само няколко месеца по-късно, 33-годишният военнопленник Кърт, който наскоро едва е оцелял след като приятелски огън е ударил влаковата композиция, в която го карат с други заловени към Дрезден, убивайки 150 от тях, след като излиза от хладилника на кланицата, в която се укрил заради ожесточена бомбардировка, вижда как целият град вече го няма, защото е сринат със запалителни бомби. Дни след това работата му е да вади телата на загиналите дрезденчани изпод пепелта на разрушените сгради. Роман на Кърт, чието фамилно име е Вонегът, ще се казва тематично „Кланица 5“ и ще излезе почти четвърт век по-късно. Така е то.
***
Годината е 2022, Буча, Киевска област, Украйна. Алексей Орлов, 19-годишен руснак, роден в Красноярск, вече не знае коя дата е. Знае единствено, че за няколко седмици животът му се е превърнал в ад. Знае също, че е зверски прецакан и ужасно съжалява, че не се е скрил от внезапната хаотична мобилизация, както са направили повечето от съучениците му от гимназията. Въобще не е вярвал, че някой някога ще се нуждае точно от него за някаква си специална военна операция, която откаченият Путин е започнал в Украйна, за да гони някакви измислени нацисти. Алексей доскоро е бил убеден, защото е приет да учи филология в Москва, че по цял ден ще виси по библиотеките, защото най-любимото му нещо е да чете. Сега обаче не е чел нищо от седмици, крачи по окървавени улици и вижда как животните, към които незнайно защо е зачислен, не спират да убиват, да крадат и да изнасилват. Една от любимите му книги е „Властелинът на пръстените“ (може би на второ място след „Времето на дъжда“ на Стругацки), но никога не е подозирал, че един ден ще се окаже в ситуация, в която да воюва от страната на орките. Пред него един мърляв и пиян изрод прострелва в тила коленичила жена на средна възраст, чиито ръце са вързани зад кръста. Тялото се свлича. Алексей не иска да участва повече в това. Завива по близката уличка, свива се зад една обгоряла кола и без въобще да се замисля налапва дулото на калашника и си пръсва мозъка.
Така не успява да стане едни от най-великите и обичани руски поети, което иначе би се случило след трийсетина години.
7 октомври 2023, Израел, пустинята Негев, на няколко километра от ивицата Газа, фестивалът се казва SUPERNOVA Sukkot Gathering. Часът е 6:40 сутринта, когато кошмарът започва. Само допреди минути на лицата на посетителите са греели усмивки и всички са се намирали в състояние на безметежно щастие и радост, защото чувството да посрещнеш изгрева в пустинята, слушайки музиката на Astral Projection и Mаn with no name е нещо несравнимо. Една от танцуващите е 18-годишната Адва Франкел, която, освен че е красива като богиня, таи в себе си такъв талант, че след точно четиресет години, заради трите велики романа, които ѝ предстои да напише, ще спечели Нобеловата награда за литература, което обаче никога не се случва, защото едни неуки и свирепи същества само след час първо групово ще я изнасилят, след това ще я убият с ритници, а после ще разнасят обезобразеното ѝ тяло в багажника на джипа си, за да се хвалят на други също толкова неуки и свирепи същества като тях какво са направили.
Датата е 18 януари, 2024 и Оксана Тимченко, родена в Суми, 26-годишна учителка по литература, се е свила в замръзналия окоп, намиращ се в покрайнините на Авдеевка и чете разказите на Селинджър за семейство Глас. Смята го за най-великия писател и е препрочитала думите му може би стотици пъти. В момента може да чете, защото по някаква странна причина стрелбата е затихнала. Тя самата, някъде след двайсет години, ще напише доста разкази и критиците ще кажат, че всъщност с тях е надминала Селинджър, а творбите ѝ ще бъдат четени от десетки милиони. Тези разкази обаче всъщност никога няма да бъдат написани, защото само след два часа Оксана ще е мъртва, разстреляна заедно с целия си взвод от залелите ги свежи рашистки попълнения, превъзхождащи ги двайсет към едно – и откъм численост, и откъм огнева мощ. Това не би се случило, ако обещаната помощ от Запада бе дошла на време, но това, уви, не се случва, защото Западът още спи и все още не проумява, че това не е само битка за Украйна, а всъщност е битка за цялата цивилизация.
Тези няколко примера показват по един груб начин каква е тънката връзка между войната и литературата. Толкова е просто – за да можеш да пишеш, трябва да имаш глава, в която да се раждат думите и ръце, с които да можеш после да ги напишеш. Някои имат късмета да оцелеят и да творят, но произведенията на много биват убити заедно с тях. Можем само да гадаем колко сме загубили и колко ни предстои да загубим. Над миналото нямаме контрол, но може би има какво да направим, за да предотвратим смъртта на литературата в бъдещето си.