– Можем ли да си говорим на ти?

Следовател Щайн беше прекалено сънен, за да измисли по-нестандартен начин за започване на разговора, затова изстреля първото, което му дойде на ум, щом влезе в стаята за разпит, и тромаво се стовари в стола.

Онзи от другата страна на масата не отговори. Между двамата имаше само един голям монитор, обърнат към Щайн. В момента беше изключен и приличаше повече на преграда с неизвестно приложение. Онзи се беше свил на стола пред металната маса като човек, който иска да е на всички места на света, само не и на това, на което се намира в момента. Беше седнал почти странично на стола и ръката му се опираше в ръба на масата. Тази поза беше типична за всички обикновени хора, тоест не професионални престъпници или луди, които не знаеха какво точно са извършили, но изпитваха животински страх, че стореното или дори някаква част от него може да се класифицира като тежко престъпление. В свитата му и прилепена до гърдите ръка димеше цигара, но я държеше непохватно като човек, който по принцип пуши рядко, все от цигарите на приятелите си, но сега просто няма какво друго да прави с ръцете си. Щайн погледна кутията на масата, беше марката, която пушеше сержант Мартин. Не за първи път колегата му оставяше цигарите си на арестант в края на нощната смяна. Щайн разбираше този малък милосърден жест на Мартин, който далеч не беше от най-дружелюбните полиции. По време на задържане никой не ти дава пет минути да си вземеш най-необходимото за участъка – ключовете, балсамът за устни, цигарите.

Щайн беше изгледал записа още миналата вечер и знаеше, че вероятността следващите няколко месеца да разследва смърт, настъпила при изключително странни обстоятелства, беше голяма. Освен ако жертвата не се появеше отнякъде с глупавата усмивка на човек, който се е опитал да си направи шега, но тя се е оказала изключително дебелашка и с големи последствия за него. Записът обаче беше направен преди повече от две седмици, през които никаква жертва не се беше появила, тъкмо напротив – именно изчезването на Виктор Грас беше станало причина за отварянето на случая, който до снощи беше за изчезнал човек, а не за убийство.

Възрастна жена пристигнала в града с намерението да посети Грас, за да види как се справя след смъртта на леля си, чиято далечна роднина била тя. Никой не посрещнал втората леля на летището, въпреки че уговорката била такава, а когато пристигнала в дома на Грас на собствен ход, открила затворена, но незаключена входната врата. Далечният ѝ племенник го нямало, къщата си изглеждала съвсем наред, с изключение на една стая, която била почти празна, а оскъдната мебелировка се състояла от метална маса, два стола и статив, на който нямало нищо.
Тя останала в къщата, очаквайки далечният ѝ племенник да се появи, но когато това не станало в продължение на две денонощия, се обадила в полицията. Щайн пое случая и след като ставаше дума за изчезнал човек, единственото, което можеше да направи, беше да вземе показанията на възрастната жена, в които, както вече стана ясно, нямаше почти никаква полезна информация и да чака появата на човека, неговия труп или поне някаква свързана информация. Тя се беше появила миналата вечер под формата на запис, от който станаха ясни няколко неща. Първият и напълно неоспорим факт беше, че върху празния триножник е имало камера, която в края на събитията е била изнесена от местопрестъплението, вероятно от извършителя. Второто, което Щайн научи, то все още не беше факт, защото автентичността на записа не беше потвърдена, а версия с много голяма степен на вероятност, насочваше към това, че наистина ставаше дума за престъпление и предполагаемата жертва е именно Виктор Грас. След казаното трябва да се отбележи, че Щайн и колегите му няколко пъти изгледаха записа след пристигането му миналата нощ под формата на пощенски плик с флаш памет в него, но все още не можеха да определят с точност характера на престъпленията, нито напълно да елиминират възможността за някаква постановка или шега, защото като подател на писмото бяха посочени имената на жертвата. Последният факт беше, че Хенрих и Марина Роде са били последните хора видели Виктор Грас, защото и двамата не само присъстваха в записа, но и взимаха дейно участие в случващото се в него.

Щайн отдели няколко минути да запознае арестувания със ситуацията, макар да беше сигурен, че същото беше направено и от колегите му преди него. Също като тях и той спести някои подробности – отчасти защото бяха важни за разследването, но и защото искаше да бъде поне малко на тъмно по отношение на ситуацията, в която се намираше. Попита го дали има нужда от нещо и дали иска да се обади на някого. Роде отговори отрицателно и на двата въпроса и поиска да разбере къде е съпругата му. Щайн му отговори, макар да беше сигурен, че Роде вече знаеше отговора, защото двамата бяха отведени заедно, че Марина също е в управлението и че вероятно в момента негов колега води с нея същия разговор. Роде само кимна в отговор, но по някаква причина по лицето му пробяга сянка на облекчение. Щайн възприе това като сигнал, че е време да спре с любовната игра и със спокоен, но твърд тон каза:

– Хенрих, знам, че в момента си объркан, но колкото по-бързо ми кажеш какво точно се случи онази вечер, толкова по-бързо ще приключим тук.

Хенрих поизправи малко гърба си и задържа погледа си върху Щайн за известно време, после го отмести и се загледа в нещо несъществуващо пред себе си, сякаш опитвайки се за първи път да осмисли ситуацията, в която се беше озовал. Накрая заговори, като човек, който няма намерение скоро да спре.

Не можете да си представите по-надменен човек от Виктор, никой не може. Самото му присъствие нагнетява въздуха с напрежение, а аз трябваше да прекарвам работните дни в една стая с него, което би било изпитание за всеки. И въпреки това никога не съм го мразел. Напротив – опитвах се да се сприятеля... глупости, никой не може да се сприятели с него, но поне исках да имаме нормални човешки отношения. Той ми отвръщаше само със студенина, с която аз бях готов да се примиря. Но не и с надменността му, която демонстрираше непрестанно и без видима причина. Той е човек, с когото не можеш да водиш разговор в истинския смисъл на думата – през повечето време мълчи, отговаря само когато е неизбежно и винаги с възможно най-малко думи, сякаш непрестанно ти е сърдит за нещо, а когато все пак реши да каже нещо, просто го изписва пред тебе, все едно е торба с камъни, без да се интересува дали отсрещната страна има да каже нещо по въпроса, или не. Високомерието му стигаше до там, че понякога имах чувството, че презира храната. Никога не съм го виждал да се храни с апетит, дори понякога излизаше от стаята, когато аз започвах да ям, сякаш храната по някакъв начин щеше да го омърси.

Естествено никога не говореше за личния си живот, знаех само, че живееше с леля си в някаква скъпарска къща в центъра, но жената наскоро почина. Той по никакъв начин не показа реакция и може би за човек като него това беше нормално. Все пак аз знаех... предполагах, че му е тежко, защото си личеше, че изпитва силна привързаност към леля си. Или поне така смятах, няма човек, който да не обича никого на този свят.

И все пак, ако Виктор изобщо е способен на обич, тя в последна сметка е насочена единствено към него. До такава степен е погълнат от личността си, че дори е малко смешно. Миналата година, например, изведнъж започна да ходи много странно. В началото помислих, че е развил дискова херния или нещо такова. Когато го попитах какво му е, той ми каза, че прочел някъде, че съвременните хора вървят неправилно и това вреди на здравето им. Стъпвали на цяло стъпало или първо на пети и това разваляло позата и изкривявало гръбнака. През средновековието хората не стъпвали така – поставяли първо пръстите си, след това ходилото и чак тогава петата. Правели го, защото подметките на обувките им били много тънки, най-често от кожа, и камъчетата и неравностите по пътя наранявали ходилата им, ако се отпуснели върху тях с цялата си тежест. И изведнъж той започна да ходи така. В началото стъпваше като в паници. Беше му изключително непривично. Когато се разсееше от нещо, забравяше за правилната походка и започваше да ходи нормално, после пак се присещаше. Представа нямате колко е смешно да гледаш как човек отива до тоалетната, вървейки по два различни начина. С течение на времето обаче свикна и в момента ходи като надут щъркел. Упорит е, това поне е сигурно.

В присъствието на жени също се държи смешно. Когато говори с тях, не ги гледа в лицето, все едно не съществуват за него. В началото бях сигурен, че е гей, заради маниерите, а и защото така си и изглежда, все спретнат, все с жилетка и панталон с ръб. После обаче забелязах, че когато е сигурен, че никой не го наблюдава, съвсем целенасочено оглежда жените около себе си, дори понякога прекалено целенасочено. Смятах обаче, че това е нормално за самотник като него. Няколко пъти го каних да излезе с мен и Марина, да се запознае с някоя от нейните приятелки, но той отказваше, при това най-надменно с очевидно лъжливи извинения. Започнах, да мисля, че използва компаньонки, в него все пак трябваше да има някакви човешки нужди.

Така или иначе в един момент реших да се откажа от него, да не му обръщам внимание и толкова. Така продължи до смъртта на леля му. След нея той започна да се държи дори по-странно, задаваше странни въпроси, изглеждаше разсеян, което ми се струваше донякъде нормално. Въпреки ужасното му отношение, аз му съчувствах. Винаги съм го възприемал като дете в тялото на мъж, на което няма как да се разсърдиш.

Реших да направя един последен опит малко да го разсея, затова го поканих на вечеря заедно с няколко наши приятели. За мое учудване този път той прие. Не зная какво очаквах, когато го поканих, но вечерята се оказа пълен провал. Той почти през цялото време мълча нацупен, като че ли компанията не беше на нивото му, а в редките случаи, когато си отваряше устата, от нея излизаше само високомерие. Освен това очите му непрекъснато шареха, оглеждаше всичко, сякаш търсеше нещо и си личеше, че е разочарован, че не го намира. Аз бях готов отново да преглътна... но не и това, което стана впоследствие.

По някое време той каза, че трябва да отиде до банята. Не зная какво е правил вътре, но се забави необичайно дълго. Вече се чудех дали да не отида да проверя дали не му е прилошало, или нещо от този род, когато всички го чухме да крещи отвътре. С Марина се втурнахме натам, вероятно и останалите са дошли след нас. Беше се заключил и не спираше да крещи отвътре все едно някой го коли. Започнах да блъскам по вратата и да го питам какво става, а отвътре се чуваха само крясъци. Това продължи доста дълго, или поне тогава ми се стори така. Изведнъж виковете спряха и стана толкова тихо, че си помислихме, че е умрял. Тогава Марина каза, че трябва да разбием вратата. Аз ѝ ударих едно рамо и тя веднага поддаде.

Заварих го в ужасно състояние приличаше на марионетка, на която някой беше отрязал конците и тя безпомощно се беше свлякла на пода. Седеше на пода до мивката с почти свалени панталони, блед като чаршаф, и ме гледаше с най-ококорения поглед, който някога съм виждал. Помогнах му да се изправи и му вдигнах панталоните, а той сякаш дори не ме позна. Опитах се да разбера какво се е случило, но в началото не можех да проумея какво казва. Минаха още няколко минути, той май все пак ме позна и започна да говори що-годе разбираемо. И знаете ли какво каза? Че бил намерил косъм в банята. Някакъв си косъм! После започна да бълва как всичко било ужасно, как цветовете в къщата го дразнели, как навсякъде имало косми, че сме живеели в дупка... не дупка, друга дума използва – отверстие, така каза, живеели сме в отверстие. Задушавал се, било прекалено топло и какво ли още не. Накрая просто ме изблъска от пътя си, мина през останалите, които все още стояха пред банята, и, все така бръщолевейки безсмислици, си взе палтото и си тръгна.

Всички останахме като втрещени, не бяхме виждали човек да се държи така. Напълно провали вечерта ни, гостите дори не пожелаха да си довършат основното и си тръгнаха почти веднага. Марина беше изключително притеснена, даже ме накара да му се обадя и да проверя как е. И въпреки че след първоначалния шок ми идваше да го удуша, наистина му звънях няколко пъти, но той не вдигна.

През следващата седмица не се появи на работа, колегите казаха, че бил тежко болен и щял да отсъства за неопределено време. Опитах се да се свържа с него още няколко пъти, защото се боях да не е получил нервна криза или нещо подобно, дори си представях, че са го приели в лудница, където му е и мястото, впрочем, но тогава все още не си давах ясна сметка за това. Без успех, не вдигаше и не отговаряше на имейлите ми.

Така мина доста време, може би повече от месец, дори вече се говореше, че ще назначават заместник. Докато една вечер просто ми се обади по телефона. Не исках да вдигам, но Марина настоя. Тя винаги е изпитвала прекалено голямо съжаление към хората. Освен това все пак ни дължеше извинение, така че вдигнах. И той наистина се извини, но звучеше изключително приповдигнато, весел дори. Каза, че много съжалява за малкия инцидент, така го нарече – „малък инцидент”, че получил нервен срив заради смъртта на леля си, която за първи път спомена пред мен, и помоли да забравим за случая. В такъв момент човек не може да се държи лошо и аз нямаше какво друго да направя, освен да приема извинението му. За мое учудване обаче разговорът не приключи дотам. Попита ме как е Марина, дали се чувства добре и дали всичко около нея е наред. Аз му отговорих, че с нас всичко е нормално, но ми се видя много странно при положение, че никога досега не беше проявявал интерес към нея. Каза, че скоро щял да се върне на работа, дори нямал търпение, но преди това искал да се реваншира за случилото се, затова ни канел на вечеря. Това предложение ме свари неподготвен и аз отвърнах, че ще говоря с нея, въпреки че трябваше още тогава да откажа. Той каза, че много държи на това и с нетърпение очаква отговора ни.

Е, така или иначе приехме и една вечер преди около две седмици се озовахме пред вратата му. Звънецът му не работеше и се наложи да почукам няколко пъти, но Виктор отвори бързо. Посрещна ни изключително любезно, още веднъж се извини за случката, не спираше да повтаря колко много се радва, че сме се отзовали на поканата му и ни подкани да влезем. Каза ни обаче, че малко по-рано днес възникнал проблем с електрическата система на къщата и токът спрял в най-неподходящия момент. Тогава забелязахме, че целият коридор зад него беше осветен от свещи с различна големина и форма. Увери ни, че въпреки малкото неудобство ще си прекараме чудесно и че е поръчал храна, тъй като не е успял да сготви. Каза, че дори ни е приготвил малка изненада. Изненада... още тогава трябваше да се обърнем на пети и да си тръгнем, но човек никога не осъзнава в каква ситуация е попаднал, преди да стане прекалено късно. Хвърлих един поглед към Марина, видя ми се леко притеснена, но въпреки това ми направи знак, че всичко е наред и ние влязохме.

Виктор взе връхните ни дрехи и ни въведе в осветеното от свещи преддверие. Още от самото начало усетих, че Марина беше впечатлена от обстановката. Къщата му беше поне два пъти по-голяма от нашата, но заради нетипичното осветление изглеждаше огромна. От втория етаж към входната врата се спускаше стълбище. В двата края на всяко стъпало имаше поставена ниска свещ и аз веднага си помислих, че ще се качим по него, но Виктор обяви, че ще вечеряме във всекидневната на долния етаж. Поведе ни по коридор, осветен по същия начин, а когато влязохме във всекидневната, ме обля толкова силна светлина, че си помислих, че токът е дошъл в момента, в който прекрачихме прага ѝ. Нищо подобно обаче – светлината в стаята идваше единствено и само от свещите в нея. Не го попитах колко са, разбира се, но трябва да бяха поне сто, може би много повече. Всички мебели бяха разположени покрай стените на стаята и бяха покрити с бели покривки, а върху тях имаше свещници. В средата на пода имаше пътека от свещи, приличаше на малка писта за самолети или нещо такова, която имаше за цел да ни отведе към голямата маса. Върху нея бяха поставени три огромни свещника с множество разклонения. Зад нея стояха три стола с чинии и прибори пред тях, като и трите бяха разположени един до друг така че седящите да са с лице към вратата и пътеката от свещи. Тогава за първи път през ума ми мина, че нещо в тази обстановка не е съвсем наред – кой нормален ще държи толкова много свещи в дома си, пък и тази церемониална подредба на столовете също ми се видя доста странна. Виктор не беше човек, когото бих определил като нормален, но в същото време го смятах за напълно безобиден, затова реших да не се поддавам на тези мисли и да приема, че това е неговият ексцентричен начин да се извини. Освен това на Марина очевидно всичко много ѝ допадаше.

Настани ни галантно на двата крайни стола и седна между нас. Започнахме да водим небрежен разговор, но си личеше, че беше притеснен от нещо. В типичния си стил задаваше въпроси, без да се интересува от отговора. Бяха ни нужни не повече от десет минути, за да изчерпим всички теми за разговор, които далеч не бяха много, и потънахме в мълчание. Виктор най-накрая попита дали сме гладни и по начина, по който Марина възкликна, че „умирала от глад” разбрах, че интересът ѝ към странната ситуация вече окончателно е заменен от притеснението и чувството на неудобство, които изпитвах аз. Тогава той каза, че ще донесе храната, но вместо да излезе от стаята, отиде до един от шкафовете, извади метално куфарче и се върна с него на стола си. Беше контролен панел за колония от наноботи. Сещате се, нали, всички са полудели по тях в момента. Така, с взимането на панела започна представлението, което ни беше подготвил той.

Трябва да призная, че в началото ми беше доста интересно. Ние с Марина нямаме наноботи. Няколко пъти се опитвах да я убедя да си купим, но тя намира разхода за ненужен и прекалено голям. Нещата обаче бързо започнаха да стават странни. И все пак Хенрих някак си съумяваше да ни въвежда в налудничавия свят на фантазиите си постепенно, той не е глупак и вероятно си е дал сметка, че ако ни покаже всичко от самото начало, щяхме да избягаме с писъци. Затова ни потапяше бавно, на порции и ние като че ли не осъзнавахме каква беше всъщност ситуацията – намирахме се в дома на човек, когото на практика не познавахме, а по време на последната ни среща беше претърпял нервен срив, след който не бяхме общували. Докато той се занимаваше с панела, погледнах Марина, може би дори я попитах с жест дали не иска да си тръгнем. Тя обаче се усмихна и ми направи знак, че всичко според нея е наред, беше ѝ станало любопитно, в това нямаше съмнение. Бях сигурен, че иска да види какво ни е подготвил Виктор, тя все още го смяташе за безобиден, странен, безспорно, и вероятно малко луд, но безобиден.

Виктор продължаваше да въвежда команди в контролния си панел. Отначало не се случваше нищо и аз и съпругата ми се спогледахме озадачено, тя отново се усмихна съзаклятнически. Тогава откъм коридора се разнесе някакъв тих шум, нещо като жужене или по-скоро множество преливащи се металически потраквания. Малко след това първите се появиха. Машинките започнаха да влизат в стаята, подредени в две стройни редици. И преди бях виждал наноботи, но никога толкова много. Формите им бях всевъзможни. Някои се движеха изправени на два, три или четири крака, други приличаха повече на миниатюрни превозни средства, а под четвъртитите им тела, вместо гуми или вериги, в синхрон се движеха множество крака.

Накрая се появиха три доста по-големи машинки, които вместо да се подредят при останалите, тръгнаха към нашата маса. Формата им беше странна, но веднага разбрах какво е предназначението им – това бяха нашите чинии или по-скоро самоходни подноси с храна. Под плоските им и лъскави като сребърни тави тела имаше по шест броя тънки и гъвкави крака без видими стави по тях. Те им позволяваха да се движат изключително плавно и храната, положена върху телата им – подноси, оставаше в равновесно положение. Приближиха се съвсем до масата и по този начин се скриха от погледите ни за кратко. Но после подносите се появиха на нивото на масата, явно краката им бяха телескопични. Предните два се прибраха нагоре и стъпиха на масата, след това средните и накрая задните. Достигнали вече веднъж до плота на масата, те направиха няколко крачки и послушно легнаха пред нас. Трябва да призная, че бях впечатлен, а по възклицанията, които непрестанно издаваше Марина, можех да предположа, че тя не само беше не по-малко изненадана от мен, но и много се забавляваше.

По подобен начин ни беше поднесено и виното. В подносите наистина имаше готова храна. Докато ядяхме, Виктор ни разказа, че се опитвал да обучи машинките си да готвят. Въпреки големият напредък обаче резултатите не били за пред гости, освен това, отбеляза, че храната не била гвоздеят в програмата. Гвоздеят беше онова, което се случи после. Когато ни застави да идем в другата стая и ни завърза за онези столове и започна да ни измъчва с онези ужасни неща...

Тук инспектор Щайн реши, че е време да прекъсне монолога на Роде, защото за първи път можеше с голяма доза сигурност да допусне, че разпитваният го излъга.

– Искаш да кажеш, че Грас ви е заставил насила да идете в другата стая, където въпреки волята ви е завързал теб и съпругата ти на столове.

– Да – отвърна Хенрих, едва дочаквайки края на въпроса, а след кратка пауза добави – той и ужасните му машини.

– Как точно беше осъществена тази принуда, Роде? Със заплаха, с физическа сила, с оръжие?

Щайн нарочно зададе въпроса си по този начин. Знаеше, че, когато разпитваният се опитва да съгражда версията си в момента на разпита, уж случайното подхвърляне на повече от един вариант за нейното евентуално продължаване не само няма да му помогне, но допълнително ще го обърка. Роде, явно усетил капана, поставен му от следователя, помисли известно време и накрая отговори с неохота:

– Не зная. Подлъга ни... – каза той и млъкна, сякаш нямаше намерение да казва нищо повече, но в следващия миг, може би усетил, че случайно си е отворил малко място за маневра, продължи с известна доза ентусиазъм: – Той просто ни покани, било изненада и пожела да ни завърже очите. Нямаше как да откажем, а и не знаехме какво ни очаква.

– Искаш да кажеш, че сте се въвлекли в тежко престъпление от добро възпитание, така ли, Роде?

Щайн каза това, без да се интересува какво точно щеше да получи в отговор. Тройният му капан щеше всеки миг да щракне. Първият компонент се криеше в това, че за първи път беше употребил думите “тежко престъпление” и знаеше, че те вече са се забили като горещи пирони в мозъка на мъжа срещу него. Успоредно с това Роде вече със сигурност знаеше, че версията му, доколкото той изобщо имаше такава, се разпада със светкавична скорост и рано или късно ще трябва да започне да говори истината. С други думи разпитваният беше едновременно уплашен и объркан и оставаше само следователят да затвори челюстите на капана.

Той включи монитора пред себе си и го обърна към арестувания. След това стана, заобиколи масата и застана прав зад гърба му.

– Нека, преди да продължим, да изгледаме това. Докато гледаш искам добре да помислиш как ще отговаряш на следващите ми въпроси, защото ми писна да ми пробутваш фъшкии, Роде.

Хенрих не отговори. Очите му вече бяха приковани към екрана и, ако Щайн можеше да ги види, щеше да разбере, че са уголемени от ужас и изненада и че скоро в тях щяха да се появят сълзи. Записът вече вървеше, а на него се виждаше гола стая с три стола. На два от тях седяха арестуваният и съпругата му, а един висок мъж внимателно поставяше белезници на ръцете им. И тримата изглеждаха спокойни, жената се смееше.

За края на историята, макар той да е от съдбовна важност за някои от участниците, ние, също като инспектор Щайн, ще трябва да разчитаме на записа. Въпреки това вече знаем някои неща за случилото се, които той тепърва ще трябва да научава от предстоящите дълги разпити. Две от действащите лица представиха пред нас своите гледни точки, но ние вече усещаме, че те са по-скоро ненадеждни източници на информация. Версията на Виктор, за когото знаем, че е в неизвестност и вероятно мъртъв, беше само донякъде правдива, защото той скри голяма част от намеренията си към Марина (за тях по-внимателният читател вероятно вече се е досетил и сам), но и към самия Хенрих. Намеренията на семейството по отношение на Виктор също останаха в страни от първоначалния разказ на Хенрих, по-късно обаче именно те ще се окажат ключовият стълб в неговата и тази на съпругата му защити. В крайна сметка Щайн стигна до разплитането на случая само отчасти, разбирайки че има убийство, но не и заподозрян, а когато такъв все пак щеше да се появи, скромното му мнение щеше да бъде, че залавянето му не е от неговата компетенция. От чия точно обаче той нямаше как да знае, защото по време на случващото се, органът, който по-късно щеше да се опитва да се справя с подобен род случаи, все още не беше сформиран. Така или иначе за себе си полицаят направи някои изводи, довели до повдигането на няколко обвинения към семейство Роде. Сред тях бяха лъжесвидетелство, укриване на доказателства и небрежност, но не и опит за убийство – нито предумишлено, нито непредумишлено.

Остава, разбира се, версията на последните участници в историята, които, поставени в центъра на събитията, имат може би най-добър поглед над случилото се, но, за разлика от всички останали, те към дадения момент нямаха възможността вербално да представят гледната си точка. Преди отново да се върнем към любопитните събития, които записът ще ни разкрие, ще се опитаме накратко да разкажем това, за което те биха могли да свидетелстват, ако все пак можеха да мислят и говорят.

Наноботите, бидейки лишени от съзнание машинки, си остават единствено инструмент в странните отношения на замесените и трудно биха могли да дадат, колективно или поотделно, някакво свидетелство за динамиката на случилото се, освен голите факти записани в твърдата им памет. Може би разказът трябваше да започне именно така, но сега вече е късно, пък и отново – те биха представили версия, лишена от емоцията и желанията, оказали се ключови за развоя на събитията.

Наноботите нямаше, например, как да дадат категорично свидетелство за външността на Виктор, който всъщност беше доста красив мъж. Да, малко посивял, както и самият той се описа по-рано в своя разказ, но все още излъчващ виталност, която най-точно може да се определи като зряла младост. Неуморните грижи, които той полагаше за външния вид и облеклото си, а дори и ексцентричната походка, която възприе, го правеха далеч не безразличен за Хенрих. Този свой интерес Хенрих беше предал чрез подробни описания и няколко внимателно подбрани снимки, достъпни в мрежата, и на съпругата си. Няколкото покани, отправени от страна на семейството към Виктор, не се дължаха единствено на споделеното желание да се окаже помощ при социализацията на един мъж, преживяващ тежък житейски епизод.

Хенрих и Марина се надяваха или по-скоро силно желаеха в даден момент Виктор да стане част от фриволните забавления, в които двамата редовно се впускаха със свои приятели. Те не бяха нито кой знае колко неморални, нито прекалено ексцентрични, но въпреки това в началото двойката подхождаше с голяма доза такт, за да не се получат неприятни моменти, вследствие на недоразбиране и адресирани в неправилна посока намерения. Съпрузите обикновено бяха доста точни в преценката си и почти не се случваше да оттеглят предложението си, отправяно най-често от Марина по невербален начин, защото отсрещната страна се е оказала не на тяхната вълна.

Намеренията на семейството бяха следните – в края на вечерята в техния дом, на която Виктор присъстваше, след като са се опознали и отпуснали достатъчно, да се впуснат в това, което повечето хора биха нарекли оргия. Нищо прекалено, нищо ексцентрично, както вече стана дума, обикновена свободна размяна на телесни удоволствия между зрели хора. Във въпросната вечер гостите бяха подбрани така, че да има паритет – равен брой мъже и жени, защото домакините от позицията на опита смятаха, че това в най-голяма степен би предразположило новодошлия. Би му позволило и, ако все пак подобен род групови забавления не се окажат по вкуса му, да се ограничи само до секс с първоначалната си партньорка. Невинаги обаче конфигурациите бяха такива – понякога Хенрих беше в компанията само на дами, понякога пък около Марина имаше само господа, а друг път, и семейството намираше това за напълно нормално, компанията беше изцяло мъжка, защото дори и Марина не присъстваше. Този род забавления винаги се провеждаха по възможно най-възпитания начин и въпреки че понякога изглеждаха доста необуздани, те по никакъв начин не се отразяваха на регулярните интимни връзки на участниците, пък и почти не е имало случай, в който някой да си тръгне неудовлетворен или обиден. По отношение на тези срещи само две неща бяха установени – това, че се провеждаха при пълна дискретност и с относителна регулярност и това, че всеки новодошъл, предложен от някой от вече участвалите, е добре дошъл.

Откровеността ни задължава да отбележим и това, че не Хенрих разкри пред семейството си тази възможност. Връзката им, прераснала по-късно в брак, започна именно с една такава покана от страна на Марина, тъй като женската ѝ интуиция съвсем точно ѝ беше подсказала, че Хенрих ще се чувства най-добре, ако получава редовни контакти и с двата пола.

Трудно е да се определи със сигурност дали Виктор още от самото начало си даде сметка в каква ситуация беше попаднал по време на вечерята. Трябва да се отбележи обаче, че самият той далеч не водеше лишен от плътски удоволствия живот. Беше надарен с доста голямо либидо, подклаждано от силно развитото му въображение, което донякъде беше в противовес със затворената му натура. Тази комбинация може би щеше да доведе до определен вид фрустрация, ако не беше вроденото му чувство за превъзходство над останалите, което му позволяваше без особени притеснения да прибягва до платени услуги. Така той успяваше да задоволява многобройните си желания, а те в повечето случаи бяха свързани с цели сюжети на фантазията и ролеви игри, в които той изпълняваше главната, но невинаги действена роля. Тук няма да се спираме подробно на приключенията му, в които той се впускаше безстрашно, яхнал дебелия си портфейл като верен жребец. Нека кажем само това – почти нямаше сюжет от леката и не толкова леката порнография, превърнали се отрано във верни помощници на въображението му, в който той поне веднъж да не беше взимал участие. В редките случаи, когато леля му, докато още беше жива, разбира се, ставаше директен или индиректен свидетел на тези живописни сцени, Виктор, въпреки вродената си потайност, реагираше открито и с немалка доза твърдост и достойнство.

След като обрисувахме една доста по-пълна картина на обстоятелствата, довели до злощастните събития в дома на Виктор, и стана ясно, че двете страни в тази странна игра искаха приблизително едно и също една от друга, но не успяваха да намерят точния път отвъд социалната преграда, която ги делеше, е време все пак да отделим и малко внимание на третата, неволно попаднала в центъра на събитията страна – тази на наноботите.

Много скоро след закупуването на първата колония, Виктор си даде сметка, че тяхното присъствие в дома му подклажда една неподозирана до този момент фантазия. Не без изненада той откри, че е силно привлечен от следното допускане – той има пълен контрол над същества, които макар и относително самостоятелни, са изцяло негова собственост и той може да разполага с тях както намери за добре. В началото тази фиксация не беше непременно сексуална, защото наноботите далече не можеха да представляват директен обект на желание, или поне не в обичайните си конфигурации, но Виктор постепенно започна смътно, а на моменти и особено силно, да се възбужда от допускането, че в един идеален свят ще може да се разполага с хората така, както го правеше и с наноботите си. По-късно машините, явно усетили настроенията на своя притежател, започнаха, доколкото беше по силите им, да се нагаждат поведенчески и технологично спрямо тях.

Успоредно с това у Виктор започнаха да се появяват и желания за по-силни стимулации. Мисълта, че може да прави с тях каквото си пожелае – да хване няколко нанобота и да ги запрати с огромна сила в стената, да настъпи друг с пета или да захлупи произволна машинка с прозрачна чаша и да наблюдава обърканите ѝ движения, докато електрическите сили окончателно не я напуснат, бързо го изпращаха в настроение да търси телесни удоволствия. Понякога желанието го връхлиташе толкова силно, че му се налагаше на мига да повика някого или да му се отдаде сам на необичайни места в дома си. Това, което в най-голяма степен го възбуждаше обаче, беше не съдбата на конкретния изпаднал в беда нанобот, а фактът, че останалите машинки по никакъв начин не реагираха негативно на случващото се, а продължаваха да изпълняват задачите си или просто да щъкат из дома му.

Това доведе до ситуации, в които Виктор ангажираше услугите на две компаньонки и караше едната от тях да стои неподвижно или да снове безцелно из стаята, без по никакъв начин да обръща внимание на онова, което се случваше между нейната колежка и Виктор, макар то на моменти да навлизаше в спектъра на екстремните забавления. Виктор възприемаше това за крайна форма на страхопочитание, породено от неговото пълно и безпрекословно господство. Бързо обаче компаньонките започнаха да стават недостатъчни или незадоволителни, първо заради това, че те не бяха в състояние да пристигнат именно в момента на най-силна възбуда, второ, защото възбудата беше породена от мисълта за пълен контрол, което не беше същото като да разчиташ на платени услуги за няколко часа. В същото време наноботите си оставаха малки металически квадрати и правоъгълници, чиито телца стояха много далеч от човешките. През онази вечер, когато те без особен успех му представиха своята най-човекоподобна форма, Виктор с разочарование разбра, че няма да може просто така да създаде желаната малка менажерия и ще му се наложи да пренасочи усилията си към това да ги накара да приличат на нещо конкретно, вместо да създава образа им сам.

Първите образци, които му дойдоха наум, бяха Хенрих и Марина и той реши да подходи към тях по единствения му познат начин, с хитрост и високомерие, без да си дава сметка, че те биха обмислили предложението му, ако беше попитал директно. Виктор беше виждал достатъчно снимки на Марина, за да е наясно с нейната свенлива красота, която, комбинирана с разпуснатата физиология на Хенрих, създаваше определен въображаем сюжет. Главната и неизменно повтаряща се тема в него бяха разиграни по всевъзможни начини сблъсъци между безпардонна телесност и почти момински свян, изразявана чрез категорично отвращение, но и чрез подсъзнателен подтик към пълно отдаване, породен от смесица между чувство на дълг и възбуда. Тук отново се отправяме към места, на които вероятно не искаме да се озоваваме, затова ще допълним само, че Виктор нееднократно си беше представял красивото тяло на Марина, приклещено от засмукващото и окъпано в пот, слюнка и други телесни течности туловище на нейния съпруг. Вероятно при други обстоятелства пристойността би ни попречила да отговорим на въпроса на чие място се поставяше Виктор в тези свои фантазии, но след като вече гласно го зададохме, нека все пак да го приключим – и на двамата.

Така върху колонията на Виктор се стовариха две нелеки задачи – първо, тя се превърна в катализатор на неподозирани за него желания, а след това се наложи да стане съучастник в тяхното изпълнение. Неуспехът, когато единствената по онова време колония на Виктор за първи път показа пред него антропоморфната си форма, се дължеше не толкова на несъвършенствата на крайния резултат. За една домашна технология, пусната на разположение на всяка по-заможна домакиня, постигнатата в толкова кратък срок форма беше впечатляваща. Мъжкият и женският нанобот бяха истински венец на технологията. Движенията им бяха плавни, целенасочени и доста подобни на човешките. Да, главите им бяха малко несъразмерни с телата и лишени от конкретни лицеви черти, но това се дължеше на предпоставеното от създателите им техническо условие, според което те не бива да приличат прекалено много на хора, за да не плашат и най-вече за да не отвращават собствениците си. Виктор не се разочарова заради някаква технологична страст, сблъскала се с ограничените възможности на дадената технология. Разочарова се, защото видяното не предизвика очакваната и дълго предвкусвана възбуда. Вероятно огромна роля за това изигра фактът, че наноботите, въпреки способността си да се множат, към онзи момент нямаха ясно изразени гениталии.

Същата вечер Виктор реши, че пътят за него минава през неминуемо усложняване на колонията, но и обвързването ѝ по един или друг начин с два обекта от непосредствената реалност, а към онзи момент единствената възможност бяха Хенрих и съпругата му. По времето на вечерята Виктор беше увеличил броя на колониите си на три. Целта на неговото посещение вече е пределно ясна – той искаше да се сдобие с „проби”, които да му помогнат да моделира колонията си в желаната посока. Това можеше да стане чрез осигуряването на определен материал – коса, кожа, кръв и други телесни течности. Резултатите, въпреки че бяха отново ограничавани от някои положения в биоправото и биоетиката, можеха да бъдат плашещо правдоподобни. Колониите бяха направени така, че собственикът им по никакъв начин не можеше да редактира и променя генетичния материал, въпреки че се носеха и слухове за биохакери, които срещу далеч не голяма сума продаваха портативни биохимични комплекти, за които се твърдеше, че в правилните ръце са достоен заместник на инструменти за генно редактиране от ранга на CRISPR. Може би бяха нещо повече от слухове, защото все още никой не се решаваше официално да ги потвърди или разпознае. Виктор беше, разбира се, много далеч от това да мисли за такива приложения на неговите колонии, защото, макар и средно интелигентен човек, той трудно би различил диаграма на ДНК спирала от добре сварен макарон. Пък и неговите нужди можеха да бъдат изцяло задоволени от стандартните възможности на колониите, защото бяха по-скоро проявление на непрестанно разклоняващо се влечение към ролевите игри, отколкото на интерес към дълбините на мекабиологията.

По това време колониите имаха още едно много важно ограничение – всяка от тях можеше да използва проби само от един приемник, като това може да бъде само техният непосредствен собственик, използването на ДНК от други лица, особено без тяхното изрично съгласие, беше подсъдимо. Фактът, че Виктор притежаваше повече от една колония заобикаляше техническата пречка, а за законовата просто не мислеше. Той, естествено, не беше единственият собственик на колонии, измислил хитроумни начини за преодоляване на тези ограничения, освен това постигнатите от него резултати бледнееха пред тези на доста по-изобретателни и биотехнически грамотни хора. Все пак той с доста четене в не дотам официални форуми и няколко видео-разговори с други склонни на експерименти собственици на колонии, успя да накара човекоподобната си двойка наноботи да добие доста по-изразителни черти, наподобяващи вторични полови белези, а други представители на колониите да поемат по един по-скоро нетрадиционен път на технологичното си развитие. След преживяното от Виктор в банята и след намирането на използвания кондом нещата напуснаха полетата на чистата фантазия и се превърнаха в намерения, които Виктор започна да възприема като осъществими под една или друга форма.

Да се пренесем за кратко и в дома на Виктор през онази злощастна вечер. След храната, която за нито един от тримата не беше, така да се каже, основното блюдо и след като Хенрих и Марина приеха наличието на колониите, без да знаят, че те ще се окажат ключови за последващите събития, Виктор ги поведе към друга стая. Не и преди да им предложи чифт копринени превръзки за очи. Двойката ги прие без притеснение, защото те отдавна бяха свикнали с подобен тип закачки между домакин и гости. Жестът на Виктор окончателно разсея и съмненията около продължението на вечерта и пося на тяхно място наченки на приятно въодушевление.

Домакинът внимателно ги преведе през един не особено дълъг коридор и тримата влязоха в слабо осветена стая, която, докато лелята на Виктор беше жива, изпълняваше ролята на предназначена изцяло за нея всекидневна. От старата мебелировка нямаше и следа, всъщност в стаята нямаме почти никакви мебели освен три ергономични стола, поставени върху дебел червеникав килим, покрита с парче бял плат висока метална маса и един триножник с видеокамера. Щом тримата влязоха в стаята, тя се оказа озарена от няколко добре насочени осветителни тела, които бяха поставени с мисъл за камерата и индиректно показваха, че електрическата неизправност в къщата чудодейно е била преодоляна, ако изобщо такава някога е имало.

Виктор ги настани на столовете в центъра на стаята, без да сваля превръзките. Марина и Хенрих все още намираха случващото се за напълно нормално и, както се случва често с двойки, прекарали дълго време заедно, едновременно и независимо един от друг смятаха, че моментът да възвърнат зрението си далеч не е дошъл. Нито единият от двамата не трепна и когато Виктор внимателно завърза ръцете и краката им с бутафорни и не особено надеждни, както щеше да се окаже по-късно, белезници и се отправи към триножника с камерата, за да провери дали планът на вече течащия запис е достатъчно добър. После се върна при гостите си, за да свали превръзките им.

Нека тук отново се върнем в стаята за разпит и, подобно на Хенрих и Марина да свалим превръзките от очите си, за да видим от първа ръка уловеното от обектива на камерата:

Всичко започва като аматьорски филм, направен с първоначалната цел участниците в случващото се да могат отново да изживеят част от това, което се очаква да бъде комбинация от силни емоции и още по-силни удоволствия на тялото, а по-късно някои от тях, със или без позволението на останалите, е решил да го пусне в интернет, за да спечели известна сума, а и да изпита неясна възбуда от това да знаеш, че и други хора са намерили онова, което харесваш и за което не разказваш тук и там, за също толкова приятно.

Планът е широк, камерата е статична, намира се в ъгъла на добре осветено помещение, кадърът обхваща по-голямата част от него. Мъж и жена седят на два стола в центъра на кадъра, ръцете и краката им са приковани за подлакътниците и краката на масивни, но наглед удобни столове. Пред тях има още един празен стол. Те не правят никакви опити да се освободят, нито по някакъв начин показват, че се намират в неприятна за тях ситуация. В далечния край на стаята се вижда правоъгълна маса, върху която са поставени четвъртити предмети, а отгоре им е метната платнена покривка. Висок и добре облечен мъж влиза в кадър, отправя се към масата и разкрива това, което предварително е поставено на нея. Купа с ягоди, няколко изкуствени члена с различна големина и форма, флакони, многолентов камшик с по-скоро декоративни функции, още една-две дреболии и голям контролен панел, подобен на сребрист куфар.

Първите десетина минути от записа са стандартни. Мъжът доста умело се заема със задачата да предразположи двойката на столовете. Началото е отредено на ласки. Мъжът насочва вниманието си изцяло към жената, гали шията ѝ, ръцете ѝ, навежда се, вероятно за да вдиша аромата ѝ и изобщо изпълнява всички ритуали на любовника, предчувстващ сладострастието, но старателно опитващ се да отложи момента на неговото настъпване. Ягодите се превръщат от храна в инструмент за предизвикване на желание. Постепенно жената, видимо завладяна от удоволствието, отмята назад глава, изцяло предоставяйки шията си и разтваряйки леко бедрата си. Правият мъж разбира езика на тялото ѝ и още по-страстно се впуска в любовната игра, като запретва нагоре полата ѝ, разкопчава копчетата на блузката ѝ и я разгръща встрани. После обаче спира и поглежда към мъжа на другия стол.

Приближава се и посяга към него. Движенията му са доста по-неуверени, но все пак разкопчава ризата му, вкарва ръката си под нея и я пуска надолу. Седящият приема ласката свободно и си личи, че ефектът ѝ върху него е дори по-голям от този при жената. После обаче ръката на правия мъж спира и остава на място няколко мига. Той се изправя и известно време не предприема нищо, лицето му, което е в профил спрямо обектива, остава напълно безизразно. Накрая той отново се навежда към мъжа, но този път ръцете му не попадат върху тялото на другия, а хващат краката на стола. Той го премества, влачейки го малко по-близо до този на жената и го поставя почти перпендикулярно на него. След това освобождава от белезниците едната ѝ ръка и единия ѝ глезен. Жената веднага разбира, че е дошъл моментът тя също да отвърне на ласките и да ги насочи колкото е по силите ѝ спрямо двамата мъже.

В следващата част от записа ръцете, устните и езиците проправят път на голотата, а след това и на същинско сношение. Тук следовател Щайн реши, че ще е най-добре да пусне превъртане през кадър към онзи момент, който го интересуваше, защото, от една страна, записът беше не особено кратък, а от друга, се подразбираше, че двамата със заподозрения имаха представа за случващото се на него, след като единият вече го беше гледал, а другият е присъствал на случилото се. Пък и макар действието пред очите на двамата да се развиваше с нетипична и дори комична бързина, характерът на случващото се беше повече от ясен.

Жената е периодично освобождавана и отново завързвана от правия мъж, за да може тя, останала единствено по бельо, което беше по-скоро оскъдно и далеч не на мястото си по тялото ѝ, да редува партньорите. Двамата мъже са напълно голи. Пълното, но не отпуснато тяло на седящия на стола мъж, излъчва странна, първична виталност, която по неопределен начин допълва мъжествеността и жилавата красота на правия мъж. Той е доста рязък в действията, желанията му са първични, понякога дори заявявани с грубост, но премерени точно, за да не наранят нито достойнството, нито физиката на участниците.  Няколко пъти дори той заема мястото на жената на стола, за да може тя да възсяда ту него, ту другия мъж. Моментите на същински полов акт са по-скоро кратки, прекъсвани сякаш, когато един от двамата партньори започва видимо да изпитва удоволствие, може би с единствената мисъл да не приключи всичко прекалено скоро.

С напредване на времето обаче включванията на правия мъж започват да стават по-редки и със сигурност по-вяли, докато накрая той съвсем се оттегля назад и за известно време заема изцяло ролята на зрител. Сетне, когато сношаващата се на единия от столовете двойка привидно губи интерес към него, той се отправя към поставената в единия ъгъл на стаята маса.

Тук следовател Щайн отново връща нормалния ход на записа. Мъжът отива при контролния панел и въвежда команди, резултатите от които не закъсняват. В стаята започват в стройни редици да влизат множество наноботи. Размерите и формите им са всевъзможни и доста причудливи. В началото двойката не им обръща внимание или по-скоро не си дава сметка за тяхното присъствие, а машините се нареждат в две колони във вътрешността на стаята, формирайки нещо като шпалир. Докато процесията намалява, а колоните наброяват десетки отделни металически тела, мъжът се отдалечава от контролния панел и застава между тях.

Движението му привлича вниманието на мъжа на стола, който е в интермедия след по-интензивен епизод, а жената, която в този момент е завързана само с едната си китка за стола, се намира в нещо средно между полуклек и препятствен седеж между краката му. Седящият мъж насочва и нейното внимание към двете колони машини и стоящия между тях мъж, което прекъсва напълно заниманията им.

Правият мъж, явно усетил, че промяната на обстановката може да окаже негативно влияние върху двойката, се приближава към тях, подканя жената да се изправи и я настанява отново на стола. Опитва с ласки и подканващи движения да я върне обратно към онова предразположение, в което я беше заварила появата на машините, и донякъде успява. След като двамата се сношават за кратко, докато тя все така седи на стола, той се отделя от нея и се доближава до стола на другия мъж. Минава от задната му страна и без особени усилия го доближава съвсем до този на жената, след това освобождава крайниците на мъжа, намиращи се от външната страна на столовете, така че без особени затруднения двамата да имат достъп един до друг, което позволява на жената да възседне мъжа. След това другият взима празния стол и го поставя между двете редици от наноботи, връща се за контролния панел и сяда в стола, поставяйки устройството на коленете си, без да си дава сметка, че еректиралият му член комично стърчи пред него като червеникав джойстик. Въвежда последни команди в контролния панел, поставя го на земята до себе си и насочва вниманието си към двойката.

Тук събитията бързо придобиват изключително странни и до голяма степен непонятни измерения. В първите няколко минути всичко като че ли продължава в същия дух – двойката се отдава на страстта си, докато седналият на стола мъж ги гледа и поддържа възбудата си. После обаче, без видима команда в редиците на наноботите започва движение. Първо две от машинките напускат местата си и започват да се изкачват по крака на стола на самотния мъж. Размерът им не е никак малък – приличат на металически паяци с тела колкото топка за тенис. От стола наноботите се прехвърлят върху слабото му тяло, достигат до зърната на гърдите, застават върху тях, свиват крачетата си и остават там, пулсирайки едва доловимо. Други две напускат редицата и се насочват към гениталиите му.

Всичко това се случва пред погледа на жената, която в този момент е заела позицията, позната като обърната ездачка върху мъжа, чиято перспектива към случващото се е препречена от тялото ѝ. Движенията ѝ са плавни, а когато още две машинки, на вид досущ като първите, започват да се приближават към нея, издиганията и спусканията на тялото ѝ стават едва доловими. Все пак тя не престава да се движи дори и когато машинките поемат нагоре по голите ѝ крака, подминават слабините ѝ и се насочват към гърдите ѝ. Все пак притеснението ѝ от случващото се е доловимо. Когато обаче машините все пак заемат местата си върху зърната ѝ и, така да се каже, приклякат върху тях, по тялото ѝ като лек токов удар пробягват тръпките на вълни, очевидно носещи ѝ силно удоволствие. Тя отмята глава назад и започва да се движи по-бързо.

Когато достига първия си оргазъм, по краката ѝ вече се движат втори чифт наноботи, чиято задача очевидно е да осигурят следващите, позиционирайки се около други сладострастни зони по тялото ѝ. Тогава тя се обръща към мъжа под нея и му казва нещо. Той леко се надига от отпуснатата си поза върху стола, така че да може на свой ред да се информира за случващото се около тях. При вида на машините, които вече са се насочили и към неговото тяло, той спира движенията си и понечва да се изправи, но позицията на жената не му позволява, а още няколко думи от нейна страна като че ли го карат да промени намерението си и малко неохотно да продължи. Когато машините заемат местата си и върху него, ентусиазмът му се възвръща.

Това продължава още няколко минути, след което вторият мъж се изправя и се приближава към тях. Първите машини са още закачени за гърдите му и изпълняват стимулиращите си действия, движенията му обаче карат втория чифт наноботи да загубят хвата си. Те увисват за миг на скротума му като два краба, хлабаво уловени в рибарска мрежа, и тупват на земята. Мъжът не им обръща никакво внимание и, вече стоящ в непосредствена близост до двойката на стола, с внимателни движения им показва, че иска да спрат. Те не без известна неохота се подчиняват на желанието му, а той настанява жената на стола и отново приковава ръцете и краката и на двамата. След това се връща и сяда на стола си, навежда се към панела и натиска нещо.

Тогава в стаята влизат още две малки фигурки. Движенията им, подобно на появилите се преди тях, са насечени и загатват за механика, но външният им вид е напълно различен от този на останалите. Ходят на два крака и приличат на малки кукли, а леко издутите им глави почти стигат до коленете на все още седящия в стола мъж. Те застават именно до краката му. Формата им е антропоморфна – вместо от блестящ метал, телата им са направени от червеникава, подобна на плът, гума или друг материал, за чието естество е трудно да се съди от записа. По тях няма дрехи или друга маркировка и на външен вид доста си приличат. Разлики все пак има – тялото на едното същество е доста по-закръглено, главата му е гола, а чертите на лицето му се състоят от малки, по-скоро свински очички и уста, която, поради липса на ясно изразени устни, прилича повече на цепка, над която няма нос. Устните на другото същество са по-ясно очертани и над тях като че ли има издутина, наподобяваща нос, очите също са по-големи, а формата на доста по-елегантното тяло е с подчертани извивки, включително и такива, които смътно напомнят на гърди. Основната разлика е в това, че на главата на тази машинка има някакъв вид синтетично окосмяване, което доста прилича на човешка коса, пригладена зад ушите и спускаща се надолу по тила. Последната разлика се състои в това, че между тумбестите крачета на първото има издутина или по-скоро израстък, който прилича на прекалено голям и несъразмерен с тялото на съществото еректирал фалос, сякаш малката машина е измъчвана от тежка форма на приапизъм.

Двете машинки остават до краката на мъжа известно време. Двойката на столовете наблюдава случващото се, руменината на възбудата постепенно слиза от лицата им и на нейно място започват да пробягват сенки на объркване. По телата им все още има наноботи, но като че ли ефектът от неясните им действия е отслабнал. Двамата си казват нещо, което кара мъжът на стола да се усмихне за първи път от началото на записа. Той остава седнал, но за разлика от тях, неговата възбуда като че ли постепенно се засилва, защото разперва ръце и отмята глава назад. Движенията му действат като спусък за стоящите в редици металически наноботи и няколко от тях се впускат към него, заемайки местата на двете паднали по-рано машини, но и други точно определени позиции върху тялото му. Тогава той се изправя плавно и насочва вниманието си към двата човекоподобни екземпляра в краката му.

Те правят няколко крачки един към друг и застават в непосредствена близост. После обаче координацията в движенията им изчезва и те извършват няколко неумели маха, поклащат се известно време един към друг, а след това застиват. Очевидно недоволен от факта, че двата нанобота, ако това наистина са наноботи, не изпълняват това, което се очаква от тях, правият мъж изритва доста силно намиращата се до левия му крак машинка – тази с възголямата ерекция. Тя се прекатурва назад, известно време лежи по гръб и прави непонятни махове с ръце и крака, а накрая успява да координира движенията си, изправя се на крака и се връща на първоначалното си място. Тогава мъжът се навежда и блъска силно машинката по посока на другата. Тя прави няколко спънати крачки настрани и тромаво се удря в другата. От удара и двете се олюляват и тупват по комичен начин на земята. Първо се изправя мъжката машина и след кратко объркване се доближава до женската, която все още се мята по гръб на пода, навежда се и с едно тромаво, но достатъчно побутване с лишените си от пръсти горни крайници ѝ помага да се изправи. После те отново застават една до друга, без да мърдат. Тук мъжът очевидно губи търпение, насочва се към контролния панел и кляка до него. Започва трескаво да въвежда команди.

Редиците на наноботите губят строя си, машините започват да се лутат насам-натам. Само двата куклоподобни нанобота остават на местата си. В стаята влизат още, но от стройната им организация вече няма и следа. Те започват да се блъскат един в друг, да заплитат тънките си крачета, някои се катерят объркано по приклекналото му до контролния панел тяло. Други се насочват към двамата на столовете, но, очевидно забравили тайната да доставят удоволствие, просто се лутат по телата им. Естествено това кара двойката да изпадне в притеснение, което бързо прераства в леки форми на паника, първо у жената, а след това и у мъжа, и те започват все по-яростно да се мятат на столовете.

Скоро става трудно да се определи какво точно се случва в стаята. Двамата все още седят на столовете, мъжът е успял да откърти едната ръкохватка на стола си и с вече свободната си ръка се опитва да освободи и другата. Жената почти истерично се мята, а от доскорошния ѝ финес и грация не е останало нищо. По краката и на двамата гъмжи от машинки в различна форма и те периодично се опитват да ги изритат от себе си без особен успех.

Единствено двама нанобота в центъра на стаята не помръдват, сякаш напълно неангажирани със случващото се около тях. Очите на мъжа при таблото обаче прескачат трескаво между тях и екрана. Очевидно командите му се насочени именно към тях, но нямат никакъв ефект. Накрая той губи търпение, изправя се рязко, което кара няколко машинки да политнат от тялото му, и се отправя към центъра на стаята, мачкайки и ритайки щуращите се между босите му крака наноботи. Грабва двете големи машини, поднася ги към лицето си и ги оглежда, сякаш ги вижда за първи път. Лицето му се криви в странни гневни гримаси. Държейки ги с двете си ръце, той започва грубо да ги притиска една към друга. Изправен гол в центъра на непонятното брожение в стаята, той прилича на голямо бебе, опитващо се да накара двете си играчки да направят нещо, което не е по силите им. Единственото, което пречи алюзията да е пълна, е еректиралият член между краката му. Наноботите се подмятат отпуснато в ръцете му и колкото и да се опитва, желаният ефект не се получава.

Накрая с едно рязко движение той запраща женския нанобот към земята, той тупва с голяма амплитуда в пода и остава да лежи на него. Мъжът вкопчва свободната си ръка в израстъка между крачетата на мъжкия нанобот, откъсва го, а след това хваща гърчещата се машина с две ръце през кръста и я разполовява. Накрая запраща двете части към мястото, където женският лежи и се мъчи да се изправи. Двете части падат до женския нанобот и той в миг замръзва. Мъжът се надвесва над него и започва да изучава действията му. Накрая наноботът успява да се изправи, но остава неподвижен няколко мига.

Ступорът му не продължава дълго. Той вдига тумбестите си ръчички нагоре и те започват да вибрират. Изведнъж всички други машинки в стаята замръзват – по пода, по стените, по телата на двамата на столовете, които сякаш усетили, че динамиката на случващото се в стаята се е променила, също остават неподвижни на местата си. Затишието продължава няколко мига, в които трептят само ръцете на женския нанобот.

Вибрациите стават все по-силни и може би от тях или от някакво друго вътрешно напрежение подобната на кожа обвивка на машината леко се пропуква по средата на торса. Наноботът пада по гръб с изпънати нагоре и все така треперещи ръце. Цепнатината на гърдите се разширява и от нея се подават множество метални крака. След тях излиза и голямо тяло. Когато целият многокрак нанобот напуска обвивката си, тя остава да лежи на пода като пашкул на насекомо. Мъжът продължава да седи надвесен отгоре, наблюдавайки действията ѝ. С бързи движения, в които няма и следа от предишната тромавост, тя се приближава до разполовения мъжки нанобот и докосва с част от предните си крака двете половини на тялото му. През тях пробягват няколко конвулсии и нищо повече. Тогава женският нанобот се обръща към надвесения над него мъж. Изправя се на задните си чифтове крака и се разперва застрашително като голямо насекомо или странен, многочленен морски рак. Мъжът се изправя и продължава да го гледа с озадачен поглед.

С един мощен, но в същото време елегантен тласък на задните си крака, наноботът се изстрелва напред и се впива в гърдите на мъжа. Той се вкопчва в него, опитвайки се да го отдели от себе си, но не успява. Сякаш получили светкавична команда, всички останали наноботи се изправят на задните си крака за миг и се стрелват към мъжа.

Тялото му е покрито за няколко секунди. Борба почти няма, а когато конвулсиите под преплетените едно в друго металически тела престават съвсем, трупът на мъжа, вероятно задвижван от силата на стотици малки крачета, напуска с плъзгане кадъра, оставяйки след себе си едва забележима червена диря.

Последното, което хваща окото на камерата, е залепеното за обектива ѝ металическо тяло на женския нанобот.

***

След това следовател Щайн изключи монитора и продължи разпита на Хенрих Роде. Вторият беше изненадан и съкрушен от видяното на записа или по-скоро от неговото съществуване. Набързо разказа всичко, което той и съпругата му бяха правили в часовете и дните след събитията.

Как след като машините извлекли тялото на Виктор вън от стаята, те се освободили и се опитали да го намерят, тайно надявайки се, че става дума за някаква шега. Как, след като открили само кървави следи в коридора, които изведнъж свършвали, Хенрих загубил присъствие на духа и на практика се вкаменил. Как Марина се заела да изчисти всичко, доколкото това било по силите й, как прикрила следите от тяхното присъствие в дома на Виктор, как облякла съпруга си и как двамата се прибрали пеша. Разказа и за това как в дните след това той дошъл на себе си, а двамата не проговорили повече за случилото се, сякаш било лош сън, който след време ще излети в етера на забравата и ще спре да съществува съвсем.

В следващите седмици Щайн и колегите му чуха още много подробности за случилото се от семейство Роде, които задоволиха напълно професионалното им любопитство и им помогнаха да си свършат работата. Тялото обаче така и не беше намерено, а никой не се запита как записът се е озовал върху бюрото на Щайн, след като Роде се кълняха, че наноботите са изнесли камерата от стаята, заедно с тялото на Хенрих. Скоро отговорът на този въпрос щеше да е очевиден за всички, но тогава никой нямаше да си направи труда да го потърси, защото над човечеството щеше да е надвиснала застрашителната сянка на едно непознато до този момент същество, което щеше да нарече себе си Марина, въпреки че в него нямаше да има нищо човешко.