Александър Христов

Андро +

Повест в няколко части

Първа част

Колонията

Не бих могъл да кажа, че го мразех. Омразата предполага голяма емоционална отдаденост, да мразиш изисква целенасоченост на съзнанието, определен вид посвещаване на въпросната личност. Изисква, струва ми се, и допускане за равенство между теб и обекта на омразата, защото не можеш истински да мразиш някого, ако си даваш сметка, че го превъзхождаш във всяко едно отношение. Може би презрение беше по-точно определение за това, което изпитвах към Хенрих. При това без видима причина.

През почти петте години, в които споделяхме едно работно място, той нито веднъж не ми повиши тон, не направи нещо непочтително, не ме злепостави в личен или професионален план. В службата поддържахме добри, куртоазни отношения, понякога (винаги по негова инициатива) провеждахме кратки и напълно безсмислени разговори от личен характер. Аз, разбира се, се стремях да издавам възможно най-малко информация за личния си живот, а той тъкмо обратното – опитваше се всячески да ме приобщи към своя. Няколко пъти ме покани да излезем след работа, дори веднъж ми предложи да прекарам Нова година в някакъв клуб, в който той, съпругата му, двамата нямаха деца, и техни приятели щяха да посрещнат празника, но аз измислих някакво извинение, което вече съм забравил, и естествено, не отидох. Всеки опит на Хенрих да пробие стената на професионалните отношения срещаше моя почтителен, но категоричен отпор. С течение на времето той, струва ме се, усети това и спря да опитва.

Не бих определил себе си като злобен или лош човек. Не съм изпитвал и подобни чувства към друг, но Хенрих не можех да понасям и всеки час, прекаран в неговата компания, за мен беше мъчение. Можех, разбира се, да поискам преместване, дори да напусна, но така и не се решавах на подобна стъпка, защото знаех, че това би означавало да призная своеобразното си поражение.

Ако се замисля за причините за моята ненавист към него, за непрестанно работещия мотор, който ден след ден произвеждаше киселия сок на лошите ми мисли и чувства, вероятно трябва да започна от тялото му. Никога преди това не се бях сблъсквал с човек с толкова изявена телесност като неговата. Не става дума за миризма или обилно потене без причина, а за действията, много от които подсъзнателни и не нарочно повтаряни, с които Хенрих натрапваше непрестанно тялото си на околните. Едно най-обикновено ядене на ябълка можеше да те изкара извън кожата. Неведнъж ми се е случвало да си намирам причина да напусна стаята, когато той извади хартиения плик, в който ги държеше. Хенрих беше в състояние да направи чудеса с една зелена ябълка. Плодът се превръщаше в музикален инструмент в ръцете му. Какъв ти инструмент – същински уред за мъчения. Хрупането, смукането и примляскването, сладострастието, с което той я поглъщаше, изпълваше цялата стая. Всеки атом от ябълката, който преминаваше през езика, зъбите и небцето му, се превръщаше в сладък празник за устата му, но и в „желязна девица”, която безмилостно приклещваше сетивата ми. Понякога поглъщаше по три или четири на ден. След като Хенрих започна работа в моята стая, аз спрях да ям ябълки.

Той се отнасяше така с всяка храна. Дори небрежното ядене на пакетче фъстъци на бюрото се превръщаше в симфония от шумолене на обелки, дъвкане с отворена уста, прокалшяне и шумно пиене на вода. Храненото далеч не беше единственият начин, по който ежедневно ми натрапваше тялото си. Всеки негов ден беше безкрайна върволица от протягания, придружени с тихи и не толкова тихи охкания и изсумтявания, пукане на пръсти и стави, звучни подсмърквания и безкрайни прочиствания на гърлото, прозявания и мляскания. Като капак на всичко Хенрих имаше ужасния несъзнателен навик в моментите на съсредоточеност, когато му се налага да чете нещо внимателно, да пише някаква молба или електронно писмо, да завира показалеца на лявата си ръка под горната си устна и да докосва предните си зъби с него. Освен изключително неприятен за гледане, този негов навик, или по-скоро тик, издаваше един непрестанен и влудяващ звук на отлепване и залепване на мокра от слюнка гладка и розова плът, примесен с тихото, но непрестанно почукване на нокът по зъбен емайл. Кълна се, че този адски часовник, тиктакащ понякога с часове в полуотворената уста на Хенрих, е ставал причина да си тръгвам по-рано от работа десетки пъти, а дори и да се обаждам на посланика и да го моля да ме освободи до края на деня, лъжейки, че не се чувствам добре.

И въпреки това идеята беше негова. Всъщност това не е най-точният израз, защото да призная, че той ми пусна мухата, че той запали искрата, която по-късно се разгоря в този неконтролируем пожар, би означавало да призная наличието на известна доза съмишлие между нас двамата. Такова нямаше нито тогава, нито когато и да било, по онова време почти не си говорехме, като изключим спорадичните изречения, които си подхвърляхме заради малкото общи професионални задължения и кратките и дори още по-студени реплики, поне от моя страна, свързани с ежедневните въпроси, изискващи консенсус помежду ни като например това кога следобед да се запалят лампите в стаята или на колко градуса да се нагласи климатичната система. Може да се каже, че той просто ми подхвърли идеята. Вероятно го направи полусъзнателно, воден от някаква смътна форма на съчувствие, дори съжаление, които нямаше смелост да поднесе в лицето ми, при това съвсем основателно. Такива постъпки, дори и прикрити под маската на случайността, са крайно неуместни между колеги. Все пак той се реши именно на един такъв жест на състрадание, който сложи началото на всичко.

А това начало всъщност дойде със смъртта на леля ми, когато аз заживях сам в къщата. Нямаше причина да се местя, улица „Женева” ми беше удобна, стигах бързо до службата. Не можех да си представя да живея далеч от центъра в жилищен комплекс или в предградията, въпреки че можех да си го позволя. Пък и животът в непосредствена близост до белгийската легация имаше своите огромни предимства – беше спокойно, нямаше заведения, които да смущават нощната тишина, кварталът разполагаше с денонощна въоръжена охрана, при това безплатна, а съседите на практика бяха невидими.

След кончината на леля ми, която ме свари неподготвен и ме потопи в голяма скръб, животът на ерген разкри пред мен своите особености, най-вече от битов характер. Къщата беше прекалено голяма, за да я поддържам сам, а да пускам квартиранти беше немислимо. Съжителството с непознати щеше да стане причина за редица неудобства, от които нямах нужда. Едно обикновено почистване на двата етажа, на които се помещаваха три спални, две просторни всекидневни, кухня и два санитарни възела, обаче отнемаше на сам човек почти един цял ден. Да се лишавам от това време всяка седмица, а дори и всеки месец беше също толкова недопустимо, колкото да живея в мръсна и неподредена къща. (Никога до този момент не бях почиствал тоалетна например, и не виждах причина да добавям към сполетялата ме голяма трагедия подобни досадни и най-вече неприятни преживявания). Докато леля ми беше жива, тя се занимаваше с къщата. Не собственоръчно, разбира се, за всичко ползвахме волнонаемни услуги, но единствено тя се грижеше за тяхното координиране, а и за дребните суми за заплащане. След нейната смърт обаче, заедно с къщата аз наследих и тази отговорност. Първото нещо, което направих, беше да освободя жената, която се грижеше за почистването и готвенето – тя беше горе-долу на възрастта на леля ми, двете поддържаха дори и нещо като приятелски отношения. Аз обаче не исках да адресирам всеки аспект от поддръжката на къщата на парче, а предпочитах да наема фирма, която чрез предварително избрано от мен лице да се грижи за всичко пакетно – от почистването, готвенето и градинарството, през поддръжката на уредите и техниката, до леките ремонтни дейности, които неизбежно се налагат във всеки дом.

Трябваше внимателно да подбера човека, който ще ръководи всичко това, защото ставаше дума за голямо доверие от моя страна. Тя или той (за мене полът, естествено, нямаше значение) щеше да прекарва доста време в дома ми, при това преимуществено в мое отсъствие, и щеше да има непосредствен достъп до личните ми вещи. Не че имах нещо за криене, просто идеята някой да навлезе директно в личното ми пространство предполагаше и определена степен на общуване и толериране, а към подобни въпроси винаги трябва да се подхожда разумно.

Свързах се с няколко фирми и те ми изготвиха списък с кандидатури на хора с добри трудови характеристики и отлични препоръки от предишни работодатели. Без да губя време, започнах да провеждам интервюта в свободните ми недели. Процесът обаче вървеше бавно, защото, въпреки че всички кандидати имаха своите достойнства, аз не исках да взимам прибързано решение. Случи се обаче така, че не ми се удаде възможност да премина през всичките кандидатури, защото намерих нещо, което в онзи момент ми се струваше по-доброто решение. Тук, както вече стана дума, известна роля изигра Хенрих.

 

***

Вече се чувствах донякъде притиснат от обстоятелствата, когато моят колега неочаквано, но склонен съм да вярвам, напълно умишлено ми подхвърли решението. Трябва да е било малко преди 40-тия ден от смъртта на леля ми, защото си спомням, че предишната вечер обмислях дали е редно да организирам някакъв вид възпоменание. В крайна сметка реших, че с оглед на затруднената ситуация около поддръжката на къщата и на това, че приживе леля ми не обичаше подобни събития, голяма церемония у дома не беше разумна идея. Реших да организирам, тук думата отново не е най-подходящата, скромна почерпка в нейна памет в обедната почивка. В крайна сметка жестът, а не неговото материално изражение е по-важен.

На следващия ден излязох по-рано, за да купя нужните продукти на път за работа. Не си бях дал обаче сметка, че в 7 часа малкият супермаркет в подлеза близо до дома ми няма да е отворен. На вратата му ясно пишеше, че отваря едва в 8 и 30, което означаваше, че ако решах да изчакам и като прибавим времето за пазаруване и път, щях да закъсня с 45 минути, а може би дори и с час за работа. Това беше твърде голямо закъснение за моите стандарти за работна етика.

Така, отлагайки начинанието за по-подходящ момент, аз се оказах в посолството 45 минути по-рано от обикновено. Още щом влязох в стаята ме лъхна сладникавата и леко ферментирала миризма на огризки от ябълки. Спомних си с неприятно чувство, че миналия ден Хенрих беше излял четири. Надникнах в кошчето до бюрото му – огризките все още лежаха върху смачканите хартиени отпадъци, явно почистващият персонал минаваше точно преди началото на работния ден. Не стигаше това, че ежедневно ми се налагаше да понасям отвратителния начин, по който той поглъщаше плодовете, а сега трябваше и да поделям една стая с миризливите им остатъци, докато някой дойде да се погрижи за тях. Костваше ми истинско усилие на волята да се удържа и да не изсипя съдържанието на кошчето върху бюрото на този ужасен човек. Не знаеше ли той как миришеха огризките от ябълките му, или просто беше избрал да нехае за това? Какво му костваше да ги прибере в найлонов плик, след като приключи с тях, и да ги изнесе със себе си на тръгване? Прекосих стаята и отворих прозорците широко. Хладният сутрешен въздух нахлу вътре, но не толкова рязко и решително, колкото се надявах. Тогава, преминавайки покрай бюрото му на път за моето, видях брошурата върху него.

В първия момент не си дадох сметка какво е, защото подобни неща бяха по-скоро спомен от детството ми – вече никой (е, явно почти никой) не раздаваше подобни неща в подлезите и по улиците. Това беше доста примитивен и неефективен начин за реклама, при това отдавна забравен. Приближавайки се още до бюрото на Хенрих обаче разбрах, че ставаше дума именно за това – на бюрото му имаше един... флайър, така се наричаха, спомних си аз. Правоъгълният хартиен отрязък беше изцяло бял и на него пишеше – „Наноботи – прислуга, с която можеш да се забавляваш”. Естествено, дори не докоснах брошурата. Върнах се обратно на бюрото си и започнах да се подготвям за работния ден. Не ме напускаше обаче мисълта за това откъде беше научил, че в момента съм се нагърбил именно с търсенето на подобен род услуги. Може би беше ровил в кореспонденцията ми, въпреки че това беше почти невъзможно при положение, че той идваше на работа преди мен и си тръгваше почти винаги по-рано. Вероятно беше надал ухо на някой мой разговор с фирмата, но аз не можех да си спомня да съм водил подобен в негово присъствие.

Хенрих се появи на работа с обичайното си десетминутно закъснение и още преди да се настани на бюрото си, вниманието му попадна върху флайъра. За миг по лицето му пробяга сянка на учудване или може би на разочарование. Той го взе с твърде небрежен жест и го смачка на плътна топка, която след това полетя към големия кош за отпадъци в ъгъла на стаята и попадна в центъра му. Аз, естествено, запазих пълно присъствие на духа. Бях запомнил адреса наизуст.

 

***

Едва вкъщи можах на спокойствие да проверя каква идиотска шега ми беше подготвил Хенрих. Бях в безопасност обаче, защото той нямаше никаква представа, че съм „налапал стръвта” или поне така се надявах.

Адресът ме отведе в сайт, който започваше със същия слоган – „Наноботи – прислуга, с която можеш да се забавляваш”. Подборът на думи отново ми се стори малко пресилен. Явно копирайтърът на фирмата, човек или по-вероятно лингвистичен изкуствен интелект, беше сметнал, че вече сме достатъчно далеч от началото на ХХ век, за да не възприема за обиден намека, че можеш да се забавляваш с прислугата, като в същото време провокацията да не е загубила смисъла си. Сайтът беше много стилно издържан и в него надълго и нашироко се разкриваха преимуществата на иновативната технология на наноботите пред конвенционалния домашен персонал. Ставаше дума за миниатюрни машини или по-скоро синтетични организми, изградени на базата на нанотехнологии, но чувствително по-големи от моите очаквания. Наподобяваха малки рачета, но не можех да преценя какви бяха точните им размери. Изглежда бяха в състояние да извършват широк спектър от домакинска работа. Най-простите модели функционираха по-скоро като синтетични паразити, които преработваха мръсотията, къщния прах, акарите и неприятните миризми в безвредни и благоуханни молекули, като междувременно процесът осигуряваше и нужната им енергия за работа. Средният клас можеше да регулира до известна степен стайната температура и влажност, приемайки или отдавайки топлина с малките си нанотелца. В началото не разбирах как едни толкова дребни неща могат да извършват сложни и трудоемки задачи, но впоследствие разбрах, че наноботите от най-високия клас са способни, и това беше най-напредничавата им черта, да формират по-сложни структури, наречени клъстери, като за целта вплитат едно в друго телата си. Наборът от операциите варираше според сложността на симбиотичните и кооперативни връзки, чрез които те формират своите клъстери, а най-високотехнологичните можеха да строят големи наномашинки, способни да извършват учудващо широк диапазон от задачи. Възможностите им на практика бяха неограничени, защото те можеха да съединяват синтетичните си телца едно с друго, достигайки дори размерите на домашна котка например, и да приемат всякакви форми в зависимост от задачите, които са им поставени. Естествено, те можеха да намират пътя за решаване на даден проблем, без той да им бъде предварително зададен, или казано с други думи, притежаваха свой автономен изкуствен интелект. Всичко това се управляваше от прост и интуитивен софтуер, който дори имаше приложение за телефон, чрез което собственикът можеше да упражнява дистанционен контрол.

Колебанието ми продължи не повече от ден. След като допълнително се информирах от независими източници за положителните и отрицателните страни на наноботите (първите, изглежда, бяха много, а вторите почти липсваха и се ограничаваха предимно в цената), се обадих, за да отменя всички насрочени интервюта и заявих, че съм намерил по-добра алтернатива. Реших да си поръчам най-усъвършенствания, и разбира се, най-скъп модел от малките машинки. Цената беше наистина забележителна – надхвърляше чувствително сумата, която човек би платил за чисто нов луксозен автономен автомобил, при това на някой от водещите азиатски производители. Аз обаче не възнамерявах да си купувам кола, живеейки в центъра на града, не ми беше нужна, така че можех да си позволя тази инвестиция. А според сайта това наистина беше инвестиция, тъй като отпадаше разходът за заплата на евентуален персонал, освен това моят модел наноботи имаше способността да се саморепликира и да увеличава броя на единиците си, а производителят предлагаше опция за обратно изкупуване на излишните бройки.

 

***

Една седмица по-късно пратката пристигна. Бях доста учуден, когато пред вратата ми се появи само един доставчик. В ръцете си държеше пакет с размерите на голям куфар. Очаквах нещо доста по-мащабно. Той побърза да го остави във всекидневната на долния етаж и си тръгна. Останал сам, аз се заех с разопаковането. Вътре открих два еднакви метални контейнера, някакъв уред, който много приличаше на лаптоп, и дебело упътване. Разлистих го и още на първата страница ме съветваха да отворя лаптопа, който всъщност беше контролният панел, и да следвам инструкциите.

Компютърът стартира инсталационен софтуер, който изпълняваше ролята на въведение във функциите на машинките, и в миг и както си му е редът, обезсмисли хартиеното упътване въпреки неговата завидна дебелина. Контейнерите съдържаха две колони от наноботи – една мъжка и една женска. Бях сигурен, че те нямат пол в истинския смисъл на думата и това разграничение беше само за улеснение на клиента, но така или иначе, когато се вгледах внимателно, открих, че в двата контейнера имаше по един релефен символ – Мечът на Марс и Огледалото на Венера. Можех да избирам между това да активирам само „мъжките” наноботи, тогава те щяха да са еднополови и нямаше да се репродуцират, ако активирах и двата, щяха след време да започнат да се множат. Можех също да избирам и нивото на „изкуствения им, групов интелект”, като от него щеше да зависи сложността на функциите им. Последният важен избор, който трябваше да направя, преди да се впусна в морето от подробности и обяснения, беше по отношение на външния вид на моите наноботи. Явно рачешката форма беше само първата стъпка, а след като започнеха да формират клъстери, можеха да придобиват и различен облик. Възможностите бяха няколко: първата се наричаше “Мека” – при нея наноботите ми щяха да придобият форма на симпатични роботчета, като онези от детските филми – с квадратни глави, усмихнати личица и големи любопитни очета. Сетне идваше „Зооморф”, който щеше да ги преобрази в различни футуристични животни, насекоми и най-интересното – птици, в упътването се казваше, че този вариант бил идеален за трудни от логистична гледна точка задачи като чистене на паяжини по тавана например. Последният вариант се наричаше „Андро” и най-общо казано, програмираше наноботите да формират малки човечета, които отново приличаха на герои от анимационен филм и много ми напомниха за поредицата „Малчовците”, която ми беше любима като дете. Това беше основното, което се казваше в инсталацията, за повече информация можех да се обърна към хартиеното упътване, където ме очакваха страници и страници съвети, спецификации и какво ли още не. Веднага почувствах, че решението ще трябва да почака един ден, защото в главата ми вече се беше родила идеята как точно да го взема.

Сутринта и предиобеда на следващия ден с Хенрих прекарахме по обичайния начин  – в пълно мълчание. Той вече беше заел онази характерна негова поза – леко приведен напред с подпряна върху дланта на лявата ръка глава, дясната небрежно местеше мишката, а разсеяният му поглед блуждаеше някъде из монитора. Тази конфигурация на тялото му беше недвусмислен за мен знак, че за момента е преустановил работа в очакване на обедната почивка, но му се налага да прекара следващия половин час до нейното начало в симулиране на работна дейност. Когато двама души, принудени от обстоятелствата, прекарват толкова много време заедно, подобни неща няма как да останат скрити.

Аз също бях приключил работа за първата половина на деня.

– Хенрих – започнах аз небрежно, премествайки поглед от монитора си към него, – вчера прочетох нещо доста интересно.

– Така ли? Какво? – отвърна той и сънено се облегна назад в стола си, премигвайки бавно.

– Не е кой знае какво всъщност. Малък психологически тест или нещо от сорта. Според него хората се делят на три групи. Такива, които предпочитат компанията на хора, вторият тип се чувстват най-добре сред технологии, роботи и темподобни неща, а последните са най-щастливи сред природата и когато около тях има животни.

– Интересно, и какво? – каза той, въпреки че си личеше, че не му е кой знае колко интересно, но ме слуша от любезност и скука.

– Просто се чудех ти например от кой тип би се определил.

– А какви са въпросите? – учудено попита той.

– Ами точно това – ти от кой тип смяташ, че си.

– Чакай, нещо бъркаш – в гласа му имаше зле прикрита насмешка, – психологическите тестове не работят така. Първо отговаряш на въпросите, а след това разбираш кой тип си, иначе не е никакъв тест.

– Да, прав си, въпросът беше глупав – отвърнах аз, вече съжалил, че съм започнал разговор, който не съм премислил добре, и вперих поглед в несъществуващата работа в монитора си. Хенрих направи същото.

В дванайсет без пет той шумно стана от стола си и се отправи към вратата. Преди да излезе, спря и се обърна към мен.

– Хора.

Вдигнах разсеян поглед към него, придавайки си вид, че вече съм забравил за какво става дума.

– Чувствам се най-добре сред хора – поясни той.

Аз се усмихнах, разбиращо кимайки с глава, и го оставих да напусне стаята.

Същата вечер се прибрах у дома и веднага отворих контролния панел на наноботите. Програмата започна от там, където я бях оставил. На монитора грееха трите икони – симпатичните роботчета, малчовците и рачетата. Избрах „Андро” в двуполов режим и най-висока форма на изкуствен интелект. Малкото човече от иконата започна весело да подскача и да се радва. Появи се следният диалогов прозорец:

Желаете ли Андро да остане вашата основна форма, но при нужда да се комбинира с „Мека” и „Зооморф” с цел достигане на по-забавно и функционално преживяване?

След кратко колебание избрах „да”.

Честито! – светна екранът. – Вие избрахте форма на колония „Андро +”.

След като направих избора си окончателен, на екрана се появи съобщение, което ме съветваше да отворя двата контейнера и да не пипам нищо повече.

Непосредствено след отварянето на кутиите не се случи нищо. Останах малко разочарован. Не очаквах от тях да изригне светлина, да се извие пушек и из къщата да плъзне армия от малки същества, но се надявах да се случи поне нещо. Вместо това, когато надзърнах в „мъжкия” контейнер, открих нещо подобно на метална пчелна пита. В тази разделена на малки кутии плоскост неподвижно дремеха стотина малки, лъскави паячета. Изглеждаха метални и бяха с големината на зърно от леща, всяко снабдено с по шест крачета, плътно прибрани до тялото. Нито едно от тях обаче не помръдваше. Видя ми се доста странно и дори се притесних, че може да съм получил повредена колония. Върнах се при контролния панел и там с облекчение открих надпис, че колонията вече е активна и в рамките на най-много 24 часа наноботите ще започнат работа. Реших, че контейнерите не могат да стоят в средата на всекидневната, затова внимателно ги преместих в една от спалните на долния етаж и си легнах.

Когато на другия ден се върнах в стаята, контейнерите бяха празни. Наноботите явно се бяха активирали през нощта, но не ги виждах никъде в стаята. Обиколих цялата къща, отново без успех. По всичко изглеждаше, че наноботите ми се криеха някъде или се бяха изпарили.

Видях първите малко преди да си легна същата вечер. Бяха образували нишка в коридора и се движеха едно след друго към кухнята. Учудих се колко много бяха произведени за толкова кратко време. Отидох в кухнята. Нишката преминаваше през целия под, качваше се нагоре по шкафа и влизаше в мивката, където бях оставил две мръсни чинии, чаша и прибори. Когато надзърнах, видях, че рачетата се скупчват около остатъците от храната и по някакъв странен начин ги поглъщат. Когато едно поемеше достатъчно, се отдръпваше и предоставяше мястото си на следващото. Колонията ми изпълняваше първата си задача – миеше чиниите.  

 

***

Така, условно казано, оставих съдбата на наноботите в собствените им ръце и наистина започнах да съжителствам с тях. Вечер получавах кратки доклади за свършеното през деня, както и за по-важните етапи от развитието им. Информирах се допълнително и от Енциклопедията. След като производството на клъстери вече беше започнало, наноботите се настаниха в една от свободните спални на долния етаж и започнаха да я използват като импровизиран щаб или по-скоро сервизно помещение. Надявах се да използват стаята и за преобразуването си в клъстери, защото не ми се искаше из дома ми да се разхождат половинчати или недовършени човечета. Надеждите ми обаче не се оправдаха напълно, защото преобразяването им се случи на практика пред очите ми. Първо забелязах, че рачетата са започнали да нарастват на големина. Когато се вгледах внимателно в едно от тях, забелязах, че всъщност това са няколко нанобота, които са сплели телцата си в едно. По всичко личеше, че корпусите на първичните единици бяха създадени така, че да пасват едни на други идеално, оставяйки почти незабележими процепи помежду си. След големите рачета се появиха едни машинки, които най-лесно бих могъл да оприлича на старовремски макари за конци или малки валячета. Те се движеха много по-бързо от рачетата, но също толкова безшумно, а предназначението им беше да почистват пода. Харесваше ми това, че явно си даваха сметка за присъствието ми, защото всеки път, когато минавах покрай тях, спираха на място или се отдръпваха встрани, за да не ги настъпя.

Не след дълго нещата започнаха да стават малко по-странни. Първо се появиха пергелчетата. Наричам ги така по аналогия, защото представляваха две дълги и тънки цилиндърчета, сключени в горния си край с нещо като става. На няколко пъти видях техни представители да крачат по пода, без да изпълняват някаква функция. Не беше нужно дори да поглеждам Енциклопедията, можех и сам да се досетя, че това са краката на бъдещите човечета, а щъкането наоколо беше част от функционалните им тестове. Няколко дни по-късно забелязах, че върху едно от пергелчетата бяха кацнали три или четири от големите рачета, явно в опит да формират торс. Някъде по същото време в контролния панел се появи съобщение. Наноботите ме питаха дали искам бъдещите клъстери да формират миелинова обвивка, или предпочитам да оцветят металическите си тела с бои, образно казано, тяхно производство. Почти инстинктивно и без да се замислям избрах варианта с обвивката. Не зная каква точно беше причината за решението ми, но вероятно вече бях започнал да ги възприемам по-скоро като живи същества и не исках да ходят... голи. Веднага след това обаче у мен се появи въпросът как едни механични създания ще могат да синтезират миелин.

Опасенията ми, че наноботите ще започнат да се разхождат без глави и наполовина покрити с кожа се оказаха неоснователни. През следващите няколко дни не настъпиха почти никакви промени. Из дома ми продължаваха да се разхождат само правоъгълничета, покачени върху металните пергелчета. Единственото видимо подобрение беше, че от торсовете им бяха започнали да се проточват тънки и еластични метални шнурчета, завършващи с тройни щипци. Аз избягвах да влизам в стаята, която бяха обособили за свое сервизно помещение, за да не им попреча по някакъв начин, но най-вече за да не разваля елемента на изненада.

А такъв наистина имаше. Случи се през един следобед. Тъкмо се бях върнал от работа, а настроението ми не беше никак добро. Преди всичко защото именно през този ден Хенрих беше сложил началото на сезона на прасковите. Ритуалът по поглъщането им беше далеч по-пищен в сравнение с тези при всички останали плодове. Преди да започне да яде праскова, а той винаги избираше най-зрелите, почти разкапани плодове, Хенрих извеждаше стола от нишата на бюрото си. Правеше го без да става, задвижвайки се с крака в седнало положение и се настаняваше така, че кошът за боклук до неговото бюро да се намери между чатала му. Така, надвесен над него и с навити до лактите ръкави на бялата риза, която беше неизменен компонент от облеклото на всички работещи в посолството, независимо от пола и позицията им, започваше да дъвче, мляска, смуче и преглъща. През цялото време натежалите от сладка миризма сокове на прасковата се сипеха като дъжд върху хартиените отпадъци в коша. Просмукващият се в тях сок от праскови ги превръщаше в същински ароматизатори, които гарантираха, че миризмата няма да напусне стаята до края на деня. Лошото ми настроение през онзи ден се дължеше и на това, че Хенрих беше направил поредния опит да скъси социалната дистанция между нас. Този път предложението му беше под формата на покана за вечерно събиране в дома му, на което щяха да присъстват той, съпругата му и неколцина техни приятели. Хенрих не пропусна да ме информира, че сред тях ще има и необвързани. Подобен директен намек безспорно беше изключително неуместен, ако не и обиден.

В това разклатено емоционално състояние действията на наноботите ме свариха наистина неподготвен. Все още не бях успял изцяло да се потопя в атмосферата на дома си и да се отърся от неприятните преживявания, когато във всекидневната на долния етаж, където почивах, се разигра малък етюд. През вратата с нещо като парадна стъпка влязоха голямо количество правоъгълничета върху пергелчета и бавно формираха две колони с доста голямо за размерите им разстояние между тях. В течение на няколко мига не се случи нищо, няма да скрия, че у мен се породи смътното усещане, че ставам свидетел на някаква церемония. Тогава през вратата влязоха два нанобота от вид, който до момента не бях виждал. Бяха една глава по-високи от останалите, защото за разлика от тях имаха глави, а голите им тела, освен почти човешки по форма, бяха покрити с материал, доста подобен на кожа, но с леко неестествен оранжев оттенък. Единствено пропорциите на телата им, несъразмерните глави, тумбестите торсове и по-късите горни крайници ми пречеха да възприема физиката им за изцяло човешка. Анатомичните им извивки недвусмислено показваха, че единият е мъжки, а другият – женски, но бяха изразени не повече от тези при реалистичните кукли например, и по-скоро загатваха, отколкото да показват анатомични органи. Това беше разбираемо, защото очевидно те нямаше да се размножават чрез същински акт на оплождане и раждане. Тантурестите им телца обаче още в първия миг ме подразниха. От тях лъхаше някаква наивност, сякаш бяха проектирани, за да задоволят представите на дете, каквото аз определено не бях.

Двата нанобота пристъпиха няколко крачки напред между колоните, после всеки от тях направи реверанс, съобразен с пола си, в моята посока, накрая се изправиха и застанаха неподвижно. Приближих се към тях, за да ги огледам по-добре, наложи се дори леко да се наведа, защото бяха не по-големи от човешки палец. Това, което веднага ми направи силно и отново неприятно впечатление, беше, че и двата нанобота нямаха лицеви черти и бяха плешиви. Върху лицата им имаше само три вдлъбнатини за очите и устата и една едва доловима издутина, която трябваше да представлява нос.

Върнах се обратно до канапето и отворих контролния панел. Без особени затруднения намерих менюто, което отговаряше за външния вид на наноботите. Отне ми не повече от половин час да настроя телосложението им според желанията си, лицата и косата се оказаха доста по-сложни, но за щастие, имаше точно това, което търсех – възможност за прилагане на снимки и мостри от тъкани и клетки, на базата на които да се направят вариации на лицата и косите на всички наноботи в колонията. През цялото време докато правех настройките, миниатюрната двойка не помръдваше.

След като приключих и затворих панела, те се обърнаха и поеха натам, откъдето бяха дошли. Стори ми се, че малките им, тумбести главички са леко наведени напред. Ескортът от примитивни наноботи изчака да напуснат стаята и ги последва под строй.

Нека си вървят, казах си, не исках да ги виждам повече, не и в този вид, не и докато не намерех правилните мостри. Оставаше ми само да позвъня на Хенрих и да му съобщя, че ако не е прекалено късно, съм готов да приема поканата му за вечеря.

Втора част

Банята

Домът на семейство Роде се намираше в затворен комплекс в югозападната част на града и представляваше точно това, което си представях. Висока ограда, широк портал, широка алея, от двете страни на която в абсолютна симетрия бяха разположени малки и спретнати двуетажни къщи. Тяхната беше номер пет, тоест третата отдясно.

Вратата отвориха и двамата. Хенрих – облечен в спортен бежов панталон и светлосиня риза, а Марина, която виждах за първи път на живо, беше избрала тъмносиния рокля с жълта яка и десен на дребни цветя в същия цвят. Беше дори по-слаба, отколкото предполагах, чертите на лицето й бяха остри, но приятни, добре подчертани от прибраната на кок черна коса. Веднага ми направи впечатление, че излъчваше приветливост, която смътно ми напомни на ентусиазма и вечната приветливост, която толкова ме дразнеше у Хенрих. При Марина обаче тя беше някак туширана от вродения й женски финес. В онзи момент тя ми се стори до известна степен симпатична.

След като си разменихме задължителните любезности и аз й поднесох скромния букет, Хенрих взе сакото ми и бях въведен в трапезарията.

Всички столове освен три бяха заети, което означаваше, че съм последният гост. Поздравих и се представих, без да се ръкувам с всекиго поотделно. Освен мен и домакините присъстваха още петима души – две двойки и една пухкава широко усмихната жена в оранжева рокля отново с яка. Аз, естествено, бях настанен именно до нея. Още докато сядах, вече бях сигурен, че следващия път, когато се обърна към нея и оранжевата й рокля, ще е, за да й пожелая спокойна нощ. Донякъде успокоителен беше поне фактът, че от дясната ми страна се настани Марина, а не съпругът й.

Хенрих ми представи останалите гости, а аз се ограничих до това да запомня професиите и фамилиите на мъжете и малките имена на жените. За начало това щеше да ми е напълно достатъчно да симулирам някаква форма на общуване. Вниманието ми, естествено, беше насочено в съвсем различна посока – опитвах се да разбера дали Хенрих също има колония. Подозирах, че дори и да имаше,  тя нямаше да е от най-високия клас. Може би почистваща – тя щеше да е голямо улеснение за Марина, като в същото време нямаше да се... стряска от по-сложните клъстери. Обаче никъде не виждах наноботи или контролен панел и допусках, че дори и в дома на Хенрих да имаше такива, те вероятно бяха прибрани преди идването на гостите. Казах си, че задължително трябва да изчакам най-подходящия момент и да го попитам.

Смущението, което моята закъсняла поява предизвика, не продължи дълго. Почти веднага прекъснатият от мен разговор започна отново. Марина, като любезна домакиня, се опита да ме въведе в него, казвайки ми с топла усмивка, че Щефан, по-слабият от двамата мъже, чиято горна челюст изпъкваше малко неестествено напред, придавайки на лицето му леко конско изражение, работел като зъботехник и тъкмо разказвал много забавна история.

– Тогава изобщо не ми беше забавно, Марина – каза той най-вече за да вземе думата от нея.

Ставаше дума за една от неговите клиентки. Според него глупава и нахална жена, появила се в кабинета му със схема на зъбна протеза, която тя собственоръчно дорисувала и подобрила, след като я получили от хирурга. Била подменила и описала разположението на всеки зъб, някои от тях, по-важните според нея, дори скицирала, и очаквала от него той да ги изработи.

– Явно беше прочела доста в мрежата, непрофесионалист дори би се заблудил. Напоследък всеки е половин лекар. Казах й или да ме остави да работя както знам, или ако така предпочита, ще изляза да пия едно кафе, а тя може да се разполага с машините. После обаче не отговарям, ако челюстите й се заклещват като на булдог всеки път, когато кихне.

Гостите едва дочакаха Щефан да сплете пръстите на ръцете си, наподобявайки захапка на куче, преди да се отдадат на възпитан смях. Явно голяма част от историята беше разказана преди моята поява и той я повтаряше единствено заради мен. Почувствах се длъжен да се усмихна и да кажа нещо:

– Още преди десетина години в Япония започнаха да практикуват генно редактиране, което на практика елиминира почти всички вродени патологии, включително и тези на зъбите. Не виждам каква е разликата между това и...

– А могат ли да премахват глупостта, защото някои хора страдат най-много от нея – не ме остави да довърша Щефан.

Около масата отново отекна смях, а аз чистосърдечно се съгласих с него. Единствено Марина не се засмя.

Така започна куртоазният танц на неангажиращия разговор. Понякога в него едновременно участваха всички, друг път хората около мен се разделяха на двойки или тройки и обсъждаха дребни и незначителни неща, които, поне така говореха мимиките и жестовете им, значеха много за тях. След първоначалния неуспех аз реших да приема ролята на слушател, но всеки път, когато от мен се очакваше някаква реакция – била тя на съгласие, учудване или възмущение – старателно я осигурявах. Аз бях танцьорът, който предпочита да стои в периферията на дансинга, но е и достатъчно възпитан да направи няколко стъпки, когато го поканят.

Не бих казал, че вечерята беше непременно неприятна, но все пак бързо загубих интерес по отношение на разговорите. Причината за присъствието ми нямаше нищо общо с приятелски разговори и общуване. През цялото време се опитвах до доловя някакви знаци или следи, които да ми подскажат, че Марина и съпругът й все пак притежават колония. Не знаех какво точно се надявах да видя или чуя, но вярвах, че ще го разпозная.

Времето напредваше, а този момент така и не настъпваше. Или семейството наистина не притежаваше колония, в което все пак се съмнявах, или по някаква причина полагаше големи усилия да я скрие от нас. Допусках и възможността елементарна и първична личност като Хенрих да беше оказала, волно или неволно, пагубно влияние върху външния вид и същността на колонията, превръщайки ги в някакви малки изроди. Може би Марина се срамуваше от тях и не искаше да ги показва пред хора. От друга страна, не ми се вярваше, че изтънчена, както физически, така и по отношение на своите обноски жена като нея би допуснала подобно нещо. Фактът, че двамата нямаха деца, ме караше да допускам, че би подходила майчински към колонията, ако наистина такава имаше. Ясно личеше зрелостта на тялото й. Консервативната й рокля не можеше да прикрие жизнеността на формите й. Гърдите, тазът, ръцете, дори лицето й недвусмислено ми подсказваха, че моментът за нея вече е настъпил. Допусках дори, че едва доловимата й моминска свенливост или по-скоро притеснение се дължеше именно на факта, че тя си даваше сметка за това положение. Това, разбира се, не беше моя работа, бях дошъл със съвсем различни намерения и се опитах да насоча вниманието си към тяхното осъществяване.

Малко след като Марина и съпругът й поднесоха предястие от задушена сьомга върху канапе от талиатели, аз се извиних и помолих да ме насочат към банята. Домакинята предложи да ме придружи, но аз отказах – помещението се намираше до стаята за гости на долния етаж.

Къщата на семейството ми се стори сносна. Марина очевидно се беше постарала да приложи на практика разбиранията си за белия цвят, които чух да споделя със съпругата на зъботехника. Марина го намираше за универсален и беше склонна да преглътне неговите всеизвестни практически недостатъци за сметка на удобството да не й се налага да мисли за комбинации, съчетавания и естетически модели, а и „за разходи по дизайн”, както с усмивка отбеляза. Аз бях съгласен с нея, моят дом също беше издържан в бяло. Освен това по мое мнение така всеки детайл, картина, мебел или пластика изпъква още повече и придава на помещенията донякъде стерилен, но високоестетичен вид.

Впечатленията ми от всекидневната се затвърдиха по време на кратката разходка – мебелите в цялата къща бяха средна ръка и не ми се нравеха особено. Не бяха точно масово производство, но дизайнът и разположението им бяха някак очаквани. Преобладаваха излезлите от мода поне преди пет години овални форми – около голямата, продълговата маса в трапезарията например бяха наредени столове в отвратително безвкусната форма на яйчена черупка. Седейки в един от тях, аз непрестанно се чувствах като попаднал в смешен декор на научнофантастичен филм от 70-те години на миналия век. Оскъдната мебелировка в гостната се изчерпваше до една секция или по-скоро конструкция във формата на доста сплескана елипса, върху която бяха поставени няколко от онези дежурни в последно време пластики или може би вази, наподобяващи вулканични скали. Екранът, ако изобщо имаше такъв, беше прибран в стената.

Коридорът, който ме отвеждаше към банята, отново беше с бели стени, декорирани само с две доста широки платна с пръски боя по тях – без съмнение серийно производство.

Пътьом успях да надникна и в кухнята – отново бяла, включително и мивката. Вратите на шкафовете и кухненските уреди бяха плътно прилепнали една към друга, така че беше невъзможно да различа очертанията им. В центъра на кухнята имаше висок овален плот,  върху него бяха пръснати чиниите от нашата вечеря и съдовете, в които беше приготвена. Направи ми впечатление, че в кухнята не цареше идеален ред, но беше относително чиста. Това ме караше да съм сигурен, че Хенрих не беше взел никакво участие в приготовленията и Марина беше направила всичко сама.

При други обстоятелства белотата и чистотата на къщата само щяха да затвърдят добрите ми впечатления от Марина, но мисълта, че в банята ме очакваше същата стерилна белота, ме изпълваше със смесица от раздразнение и притеснение. Колкото по-чиста и поддържана беше тя, толкова по-трудна ставаше задачата ми и по-дълбоки местата, в които щеше да ми се наложи да бъркам.

 

Банята не беше бяла. Стените бяха боядисани в доста неочакван и бих казал, неприятен цвят. Някаква неясна смесица между бледооранжево и розово, прекалено млечен, за да е крещящ, и недостатъчно приглушен, за да е пастелен. Или пък беше някакъв неясен нюанс на червеното. Изненадата ми бързо премина в странно чувство. Сякаш банята не принадлежеше на този дом и по някаква причина случайно беше попаднала в него. Вътре беше и осезаемо по-топло, а това допълнително объркваше сетивата ми. Въпреки това се опитах да насоча вниманието си към това, за което бях дошъл. Помещението всъщност беше доста просторно, а в далечния му край имаше плъзгащ се параван от матово стъкло, зад който смътно различих очертанията на голяма вана. Мивката и батерията също бяха направени от стъкло, но то беше напълно прозрачно, а до тях имаше семпла тоалетна чиния, слава богу – от бял порцелан. Приближих се до мивката, беше безупречно чиста – както и очаквах. Все пак започнах да обхождам с поглед всеки сантиметър. Неприятното чувство, което ме беше връхлетяло при влизането не само, че не ме напускаше, а дори се засилваше. Чувствах се приклещен от странния цвят на стените, от топлината и болничната чистота, но и усещах присъствието на Хенрих.

Машинално пуснах чешмата. Учудих се, че го направих. Едва ли някой беше застанал пред вратата, за да разбере какво правех вътре. И все пак действието ми беше някак разбираемо, след като възнамерявах да направя нещо нередно или в най-добрия случай много странно. Извадих две латексови ръкавици от вътрешния джоб на сакото си и с доста непохватни движения успях да ги сложа на ръцете си. Допирът им до кожата ми беше неприятен, не помнех друг път да съм слагал такива ръкавици и се изненадах, че ръцете ми мигновено започнаха да се загряват и аз инстинктивно ги поставих върху хладния ръб на мивката. Почнах внимателно да оглеждам гладката й повърхност, сифона, батерията и всички малки цепнатини, където различните елементи се свързваха – това бяха местата, в които въпреки чистотата можех да се надявам да открия това, което търсех. Без успех.

С нежелание пренасочих вниманието си от мивката към тоалетната чиния. На пръв поглед и тя изглеждаше безупречно чиста и аз вече бях сигурен, че ръкавиците ще трябва да влязат в употреба. Приближих се. По ръба, капака и бутона на вградения в стената пусков механизъм не се виждаше нищо. Погледът ми се плъзна надолу по крака й към мястото, където тя беше захваната за пода. Всяко едно движение на главата ми ме караше да се чувствам все по-зле, неприятният цвят сякаш нахлуваше в периферното ми зрение на равномерни, пулсиращи тласъци, които ме приклещваха и задушаваха.

След дълго взиране най-накрая го видях – дълъг около петнайсет сантиметра, черен косъм. Беше залепен в една от фугите непосредствено до задния край на крака на тоалетната чиния. Знаех на кого е и това ме изпълни с чувство на удовлетвореност от добре свършената работа.

Докато се навеждах да го взема и да го поставя в предварително подготвения найлонов плик, ме заля вълна на облекчение, но когато пръстите ми почти го докоснаха, чувството мигновено се изпари, за да бъде заменено от пълен ступор. Позицията на тялото ми вече беше такава, че погледът ми се плъзгаше между крака на тоалетната чиния и стената. Там, между двете повърхности, на топка лежеше използван презерватив. След кратко колебание го хванах с два пръста и го вдигнах. Той увисна в ръката ми – беше пълен. Благодарих на съобразителността си, която ме беше накарала да взема ръкавиците, и внимателно го пуснах в плика. При него сложих и косъма и ги прибрах във вътрешния джоб на сакото си.

Върнах се при мивката, за да спра водата и да сваля ръкавиците си. Не го направих веднага обаче. Находката ми ме караше да се чувствам доста странно. От една страна се радвах, че не ми се беше наложило да бъркам в канала на банята или в сифона на ваната, но презервативът ме озадачаваше. Да намеря подобно нещо в иначе безупречно чистия дом на Марина и Хенрих беше най-малкото странно. Самият факт, че двамата използваха предпазни средства, беше много странен за мен, помня колегата ми нееднократно да казва, че двамата искат деца. От друга страна, мисълта за успеха, нека да го кажа направо, на мисията ми по време на тази вечер ме караше да изпитвам силно задоволство.

Вдигнах очи и ги срещнах с тези на отражението си в огледалото. Срещу мен стоеше среден на ръст мъж в светлосив костюм, с черна коса, която едва доловимо беше започнала да се прошарва над ушите. Може би трябва да направя нещо по въпроса. Скулестото лице изглеждаше почти младежко, то започваше бавно да се разтегля в усмивка. Спуснах поглед надолу към латексовите ръкавици, те караха мъжа пред мен да прилича на следовател, може би дори на криминолог, тръгнал по следите на убиец. А защо не и на самия убиец. Тогава усетих в слабините ми да се надига топла вълна. Беше толкова силна, че нямах време да анализирам причината за нея.

Възбудата ми бързо стана толкова силна, че започна да личи през панталона. Видях как лявата ръка на отражението ми бавно посяга към ципа на панталона и го разкопчава, вратът ми започна да пулсира. Чувството несъмнено беше изненадващо, но не и неприятно. Мисълта за допира на латекса изведнъж ми се стори изключително привлекателна и аз смъкнах бельото си надолу. Започнах плавно да се масажирам. Мигновено пред мен изплува образът на Марина, тя несъмнено беше привлекателна жена, може би прекалено слаба, но пък това й придаваше допълнителен еротичен чар. Представях си очертанията на тялото й зад матовия параван на ваната. Представих си как до нея се появява още един силует, който си слага презерватив. Сетне и плавните им тласъци. Моите собствени движения бяха плавни, но целеустремени. Изведнъж всичко потъна в мрак и аз замръзнах.

Ръката ми мигновено спря. Все още усещах гладката материя на ръкавицата, но чувството вече не беше приятно. Паника нахлу в съзнанието ми. Ясно си давах сметка, че известно време не бях извършвал отчетливи движения и фотоклетката в банята беше угасила лампата, но не можех да помръдна, за да върна светлината.

Започнах да се чудя дали наистина бях прибрал презерватива в джоба си, или го носех върху себе си. Опитах се да изгоня от съзнанието си това нелепо допускане, но тогава ме връхлетя вълна от силен срам. Тъмнината ме вцепени, а съзнанието ми губеше съпротивителните си сили. В него започнаха да нахлуват неприятни усещания и картини. Затворих очи в опит да се защитя. Цветна вълна заля зрителното ми поле. Ужасяващият цвят на стените на банята. Вече нямах никакво съмнение – това не беше нито розово, нито оранжево, не беше и червено. Беше цветът на плът. Навсякъде около себе си виждах и усещах пулсираща плът. Сякаш бях попаднал във вътрешността на огромно тяло, което ме притискаше с топлината си, усещах тласъците на кръвоносните съдове, чувах ромона на кръвта в тях. Тялото искаше да ме погълне с онази непримиримост, на която бяха способни само безсъзнателните същества.

Стоварих юмрук върху мивката, може и да съм извикал. Чух фотоклетката да се отваря, явно регистрирала движението ми, а след нея щракването на лампата.  Знаех, че светлината вече ме е обгърнала, усещах как хладината й бавно накара цвета отново да се отдръпва към стените на влажната, пулсираща кухина, в която се намирах. Продължавах да държа очите си затворени, чувайки само успокоителното жужене на крушката. Тогава си дадох сметка, че крушките отдавна не се произвеждат с волфрамова нишка и не жужат.

Жуженето идваше от нещо друго, наподобяваше онзи ужасен звук от почукване на нокът по зъбен емайл и аз сякаш го усещах вътре в главата си, но идващ от безброй много посоки около мен. Засилваше се и подобно на цвета се опитваше да ме обгърне.  Отново идваше от стените, но този път беше някак по-далеч от мен. Жуженето започна да преминава в тихи потраквания като от безброй малки крачета. Всяко от тях сякаш караше точно определен косъм от тялото ми да се изправя вертикално и да вибрира. Ако онова, което допреди малко изпитвах, можеше да се нарече паника, сега вече ме връхлитаха вълни от вцепеняващ ужас.

Не можех да издържам повече, исках на мига да напусна ужасната баня, но за целта трябваше първо да отворя очите си. Направих го и това, което видях, се оказа многократно по-ужасно от очакванията ми. Те бяха навсякъде по стените, по тавана, по мивката. Стичаха се като безкрайни водопади от милиони малки метални капки с крачета. Спуснах очи към лявата си ръка, която все още стискаше ръба на мивката. Наноботите вече бяха започнали да пълзят нагоре по нея, но аз не можех да помръдна, за да се спася от тях.

Силите ми стигнаха единствено да вдигна очи към огледалото. Но там не намерих отражението си такова, каквото го познавах. Вместо него ме гледаше чуждо лице, не от плът, а от стотици малки рачета, бълбукаща и тресяща се метална маса от малки метални капки. Жуженето в миг стана толкова оглушително, че едва успях да чуя собствените си писъци.

Трета част

Разпитът

– Можем ли да си говорим на ти?

Следовател Щайн беше прекалено сънен, за да измисли по-нестандартен начин за започване на разговора, затова изстреля първото, което му дойде на ум, щом влезе в стаята за разпит, и тромаво се стовари в стола.

Онзи от другата страна на масата не отговори. Между двамата имаше само един голям монитор, обърнат към Щайн. В момента беше изключен и приличаше повече на преграда с неизвестно приложение. Онзи се беше свил на стола пред металната маса като човек, който иска да е на всички места на света, само не и на това, на което се намира в момента. Беше седнал почти странично на стола и ръката му се опираше в ръба на масата. Тази поза беше типична за всички обикновени хора, тоест не професионални престъпници или луди, които не знаеха какво точно са извършили, но изпитваха животински страх, че стореното или дори някаква част от него може да се класифицира като тежко престъпление. В свитата му и прилепена до гърдите ръка димеше цигара, но я държеше непохватно като човек, който по принцип пуши рядко, все от цигарите на приятелите си, но сега просто няма какво друго да прави с ръцете си. Щайн погледна кутията на масата, беше марката, която пушеше сержант Мартин. Не за първи път колегата му оставяше цигарите си на арестант в края на нощната смяна. Щайн разбираше този малък милосърден жест на Мартин, който далеч не беше от най-дружелюбните полиции. По време на задържане никой не ти дава пет минути да си вземеш най-необходимото за участъка – ключовете, балсамът за устни, цигарите.

Щайн беше изгледал записа още миналата вечер и знаеше, че вероятността следващите няколко месеца да разследва смърт, настъпила при изключително странни обстоятелства, беше голяма. Освен ако жертвата не се появеше отнякъде с глупавата усмивка на човек, който се е опитал да си направи шега, но тя се е оказала изключително дебелашка и с големи последствия за него. Записът обаче беше направен преди повече от две седмици, през които никаква жертва не се беше появила, тъкмо напротив – именно изчезването на Виктор Грас беше станало причина за отварянето на случая, който до снощи беше за изчезнал човек, а не за убийство.

Възрастна жена пристигнала в града с намерението да посети Грас, за да види как се справя след смъртта на леля си, чиято далечна роднина била тя. Никой не посрещнал втората леля на летището, въпреки че уговорката била такава, а когато пристигнала в дома на Грас на собствен ход, открила затворена, но незаключена входната врата. Далечният ѝ племенник го нямало, къщата си изглеждала съвсем наред, с изключение на една стая, която била почти празна, а оскъдната мебелировка се състояла от метална маса, два стола и статив, на който нямало нищо.
Тя останала в къщата, очаквайки далечният ѝ племенник да се появи, но когато това не станало в продължение на две денонощия, се обадила в полицията. Щайн пое случая и след като ставаше дума за изчезнал човек, единственото, което можеше да направи, беше да вземе показанията на възрастната жена, в които, както вече стана ясно, нямаше почти никаква полезна информация и да чака появата на човека, неговия труп или поне някаква свързана информация. Тя се беше появила миналата вечер под формата на запис, от който станаха ясни няколко неща. Първият и напълно неоспорим факт беше, че върху празния триножник е имало камера, която в края на събитията е била изнесена от местопрестъплението, вероятно от извършителя. Второто, което Щайн научи, то все още не беше факт, защото автентичността на записа не беше потвърдена, а версия с много голяма степен на вероятност, насочваше към това, че наистина ставаше дума за престъпление и предполагаемата жертва е именно Виктор Грас. След казаното трябва да се отбележи, че Щайн и колегите му няколко пъти изгледаха записа след пристигането му миналата нощ под формата на пощенски плик с флаш памет в него, но все още не можеха да определят с точност характера на престъпленията, нито напълно да елиминират възможността за някаква постановка или шега, защото като подател на писмото бяха посочени имената на жертвата. Последният факт беше, че Хенрих и Марина Роде са били последните хора видели Виктор Грас, защото и двамата не само присъстваха в записа, но и взимаха дейно участие в случващото се в него.

Щайн отдели няколко минути да запознае арестувания със ситуацията, макар да беше сигурен, че същото беше направено и от колегите му преди него. Също като тях и той спести някои подробности – отчасти защото бяха важни за разследването, но и защото искаше да бъде поне малко на тъмно по отношение на ситуацията, в която се намираше. Попита го дали има нужда от нещо и дали иска да се обади на някого. Роде отговори отрицателно и на двата въпроса и поиска да разбере къде е съпругата му. Щайн му отговори, макар да беше сигурен, че Роде вече знаеше отговора, защото двамата бяха отведени заедно, че Марина също е в управлението и че вероятно в момента негов колега води с нея същия разговор. Роде само кимна в отговор, но по някаква причина по лицето му пробяга сянка на облекчение. Щайн възприе това като сигнал, че е време да спре с любовната игра и със спокоен, но твърд тон каза:

– Хенрих, знам, че в момента си объркан, но колкото по-бързо ми кажеш какво точно се случи онази вечер, толкова по-бързо ще приключим тук.

Хенрих поизправи малко гърба си и задържа погледа си върху Щайн за известно време, после го отмести и се загледа в нещо несъществуващо пред себе си, сякаш опитвайки се за първи път да осмисли ситуацията, в която се беше озовал. Накрая заговори, като човек, който няма намерение скоро да спре.

Не можете да си представите по-надменен човек от Виктор, никой не може. Самото му присъствие нагнетява въздуха с напрежение, а аз трябваше да прекарвам работните дни в една стая с него, което би било изпитание за всеки. И въпреки това никога не съм го мразел. Напротив – опитвах се да се сприятеля... глупости, никой не може да се сприятели с него, но поне исках да имаме нормални човешки отношения. Той ми отвръщаше само със студенина, с която аз бях готов да се примиря. Но не и с надменността му, която демонстрираше непрестанно и без видима причина. Той е човек, с когото не можеш да водиш разговор в истинския смисъл на думата – през повечето време мълчи, отговаря само когато е неизбежно и винаги с възможно най-малко думи, сякаш непрестанно ти е сърдит за нещо, а когато все пак реши да каже нещо, просто го изписва пред тебе, все едно е торба с камъни, без да се интересува дали отсрещната страна има да каже нещо по въпроса, или не. Високомерието му стигаше до там, че понякога имах чувството, че презира храната. Никога не съм го виждал да се храни с апетит, дори понякога излизаше от стаята, когато аз започвах да ям, сякаш храната по някакъв начин щеше да го омърси.

Естествено никога не говореше за личния си живот, знаех само, че живееше с леля си в някаква скъпарска къща в центъра, но жената наскоро почина. Той по никакъв начин не показа реакция и може би за човек като него това беше нормално. Все пак аз знаех... предполагах, че му е тежко, защото си личеше, че изпитва силна привързаност към леля си. Или поне така смятах, няма човек, който да не обича никого на този свят.

И все пак, ако Виктор изобщо е способен на обич, тя в последна сметка е насочена единствено към него. До такава степен е погълнат от личността си, че дори е малко смешно. Миналата година, например, изведнъж започна да ходи много странно. В началото помислих, че е развил дискова херния или нещо такова. Когато го попитах какво му е, той ми каза, че прочел някъде, че съвременните хора вървят неправилно и това вреди на здравето им. Стъпвали на цяло стъпало или първо на пети и това разваляло позата и изкривявало гръбнака. През средновековието хората не стъпвали така – поставяли първо пръстите си, след това ходилото и чак тогава петата. Правели го, защото подметките на обувките им били много тънки, най-често от кожа, и камъчетата и неравностите по пътя наранявали ходилата им, ако се отпуснели върху тях с цялата си тежест. И изведнъж той започна да ходи така. В началото стъпваше като в паници. Беше му изключително непривично. Когато се разсееше от нещо, забравяше за правилната походка и започваше да ходи нормално, после пак се присещаше. Представа нямате колко е смешно да гледаш как човек отива до тоалетната, вървейки по два различни начина. С течение на времето обаче свикна и в момента ходи като надут щъркел. Упорит е, това поне е сигурно.

В присъствието на жени също се държи смешно. Когато говори с тях, не ги гледа в лицето, все едно не съществуват за него. В началото бях сигурен, че е гей, заради маниерите, а и защото така си и изглежда, все спретнат, все с жилетка и панталон с ръб. После обаче забелязах, че когато е сигурен, че никой не го наблюдава, съвсем целенасочено оглежда жените около себе си, дори понякога прекалено целенасочено. Смятах обаче, че това е нормално за самотник като него. Няколко пъти го каних да излезе с мен и Марина, да се запознае с някоя от нейните приятелки, но той отказваше, при това най-надменно с очевидно лъжливи извинения. Започнах, да мисля, че използва компаньонки, в него все пак трябваше да има някакви човешки нужди.

Така или иначе в един момент реших да се откажа от него, да не му обръщам внимание и толкова. Така продължи до смъртта на леля му. След нея той започна да се държи дори по-странно, задаваше странни въпроси, изглеждаше разсеян, което ми се струваше донякъде нормално. Въпреки ужасното му отношение, аз му съчувствах. Винаги съм го възприемал като дете в тялото на мъж, на което няма как да се разсърдиш.

Реших да направя един последен опит малко да го разсея, затова го поканих на вечеря заедно с няколко наши приятели. За мое учудване този път той прие. Не зная какво очаквах, когато го поканих, но вечерята се оказа пълен провал. Той почти през цялото време мълча нацупен, като че ли компанията не беше на нивото му, а в редките случаи, когато си отваряше устата, от нея излизаше само високомерие. Освен това очите му непрекъснато шареха, оглеждаше всичко, сякаш търсеше нещо и си личеше, че е разочарован, че не го намира. Аз бях готов отново да преглътна... но не и това, което стана впоследствие.

По някое време той каза, че трябва да отиде до банята. Не зная какво е правил вътре, но се забави необичайно дълго. Вече се чудех дали да не отида да проверя дали не му е прилошало, или нещо от този род, когато всички го чухме да крещи отвътре. С Марина се втурнахме натам, вероятно и останалите са дошли след нас. Беше се заключил и не спираше да крещи отвътре все едно някой го коли. Започнах да блъскам по вратата и да го питам какво става, а отвътре се чуваха само крясъци. Това продължи доста дълго, или поне тогава ми се стори така. Изведнъж виковете спряха и стана толкова тихо, че си помислихме, че е умрял. Тогава Марина каза, че трябва да разбием вратата. Аз ѝ ударих едно рамо и тя веднага поддаде.

Заварих го в ужасно състояние приличаше на марионетка, на която някой беше отрязал конците и тя безпомощно се беше свлякла на пода. Седеше на пода до мивката с почти свалени панталони, блед като чаршаф, и ме гледаше с най-ококорения поглед, който някога съм виждал. Помогнах му да се изправи и му вдигнах панталоните, а той сякаш дори не ме позна. Опитах се да разбера какво се е случило, но в началото не можех да проумея какво казва. Минаха още няколко минути, той май все пак ме позна и започна да говори що-годе разбираемо. И знаете ли какво каза? Че бил намерил косъм в банята. Някакъв си косъм! После започна да бълва как всичко било ужасно, как цветовете в къщата го дразнели, как навсякъде имало косми, че сме живеели в дупка... не дупка, друга дума използва – отверстие, така каза, живеели сме в отверстие. Задушавал се, било прекалено топло и какво ли още не. Накрая просто ме изблъска от пътя си, мина през останалите, които все още стояха пред банята, и, все така бръщолевейки безсмислици, си взе палтото и си тръгна.

Всички останахме като втрещени, не бяхме виждали човек да се държи така. Напълно провали вечерта ни, гостите дори не пожелаха да си довършат основното и си тръгнаха почти веднага. Марина беше изключително притеснена, даже ме накара да му се обадя и да проверя как е. И въпреки че след първоначалния шок ми идваше да го удуша, наистина му звънях няколко пъти, но той не вдигна.

През следващата седмица не се появи на работа, колегите казаха, че бил тежко болен и щял да отсъства за неопределено време. Опитах се да се свържа с него още няколко пъти, защото се боях да не е получил нервна криза или нещо подобно, дори си представях, че са го приели в лудница, където му е и мястото, впрочем, но тогава все още не си давах ясна сметка за това. Без успех, не вдигаше и не отговаряше на имейлите ми.

Така мина доста време, може би повече от месец, дори вече се говореше, че ще назначават заместник. Докато една вечер просто ми се обади по телефона. Не исках да вдигам, но Марина настоя. Тя винаги е изпитвала прекалено голямо съжаление към хората. Освен това все пак ни дължеше извинение, така че вдигнах. И той наистина се извини, но звучеше изключително приповдигнато, весел дори. Каза, че много съжалява за малкия инцидент, така го нарече – „малък инцидент”, че получил нервен срив заради смъртта на леля си, която за първи път спомена пред мен, и помоли да забравим за случая. В такъв момент човек не може да се държи лошо и аз нямаше какво друго да направя, освен да приема извинението му. За мое учудване обаче разговорът не приключи дотам. Попита ме как е Марина, дали се чувства добре и дали всичко около нея е наред. Аз му отговорих, че с нас всичко е нормално, но ми се видя много странно при положение, че никога досега не беше проявявал интерес към нея. Каза, че скоро щял да се върне на работа, дори нямал търпение, но преди това искал да се реваншира за случилото се, затова ни канел на вечеря. Това предложение ме свари неподготвен и аз отвърнах, че ще говоря с нея, въпреки че трябваше още тогава да откажа. Той каза, че много държи на това и с нетърпение очаква отговора ни.

Е, така или иначе приехме и една вечер преди около две седмици се озовахме пред вратата му. Звънецът му не работеше и се наложи да почукам няколко пъти, но Виктор отвори бързо. Посрещна ни изключително любезно, още веднъж се извини за случката, не спираше да повтаря колко много се радва, че сме се отзовали на поканата му и ни подкани да влезем. Каза ни обаче, че малко по-рано днес възникнал проблем с електрическата система на къщата и токът спрял в най-неподходящия момент. Тогава забелязахме, че целият коридор зад него беше осветен от свещи с различна големина и форма. Увери ни, че въпреки малкото неудобство ще си прекараме чудесно и че е поръчал храна, тъй като не е успял да сготви. Каза, че дори ни е приготвил малка изненада. Изненада... още тогава трябваше да се обърнем на пети и да си тръгнем, но човек никога не осъзнава в каква ситуация е попаднал, преди да стане прекалено късно. Хвърлих един поглед към Марина, видя ми се леко притеснена, но въпреки това ми направи знак, че всичко е наред и ние влязохме.

Виктор взе връхните ни дрехи и ни въведе в осветеното от свещи преддверие. Още от самото начало усетих, че Марина беше впечатлена от обстановката. Къщата му беше поне два пъти по-голяма от нашата, но заради нетипичното осветление изглеждаше огромна. От втория етаж към входната врата се спускаше стълбище. В двата края на всяко стъпало имаше поставена ниска свещ и аз веднага си помислих, че ще се качим по него, но Виктор обяви, че ще вечеряме във всекидневната на долния етаж. Поведе ни по коридор, осветен по същия начин, а когато влязохме във всекидневната, ме обля толкова силна светлина, че си помислих, че токът е дошъл в момента, в който прекрачихме прага ѝ. Нищо подобно обаче – светлината в стаята идваше единствено и само от свещите в нея. Не го попитах колко са, разбира се, но трябва да бяха поне сто, може би много повече. Всички мебели бяха разположени покрай стените на стаята и бяха покрити с бели покривки, а върху тях имаше свещници. В средата на пода имаше пътека от свещи, приличаше на малка писта за самолети или нещо такова, която имаше за цел да ни отведе към голямата маса. Върху нея бяха поставени три огромни свещника с множество разклонения. Зад нея стояха три стола с чинии и прибори пред тях, като и трите бяха разположени един до друг така че седящите да са с лице към вратата и пътеката от свещи. Тогава за първи път през ума ми мина, че нещо в тази обстановка не е съвсем наред – кой нормален ще държи толкова много свещи в дома си, пък и тази церемониална подредба на столовете също ми се видя доста странна. Виктор не беше човек, когото бих определил като нормален, но в същото време го смятах за напълно безобиден, затова реших да не се поддавам на тези мисли и да приема, че това е неговият ексцентричен начин да се извини. Освен това на Марина очевидно всичко много ѝ допадаше.

Настани ни галантно на двата крайни стола и седна между нас. Започнахме да водим небрежен разговор, но си личеше, че беше притеснен от нещо. В типичния си стил задаваше въпроси, без да се интересува от отговора. Бяха ни нужни не повече от десет минути, за да изчерпим всички теми за разговор, които далеч не бяха много, и потънахме в мълчание. Виктор най-накрая попита дали сме гладни и по начина, по който Марина възкликна, че „умирала от глад” разбрах, че интересът ѝ към странната ситуация вече окончателно е заменен от притеснението и чувството на неудобство, които изпитвах аз. Тогава той каза, че ще донесе храната, но вместо да излезе от стаята, отиде до един от шкафовете, извади метално куфарче и се върна с него на стола си. Беше контролен панел за колония от наноботи. Сещате се, нали, всички са полудели по тях в момента. Така, с взимането на панела започна представлението, което ни беше подготвил той.

Трябва да призная, че в началото ми беше доста интересно. Ние с Марина нямаме наноботи. Няколко пъти се опитвах да я убедя да си купим, но тя намира разхода за ненужен и прекалено голям. Нещата обаче бързо започнаха да стават странни. И все пак Хенрих някак си съумяваше да ни въвежда в налудничавия свят на фантазиите си постепенно, той не е глупак и вероятно си е дал сметка, че ако ни покаже всичко от самото начало, щяхме да избягаме с писъци. Затова ни потапяше бавно, на порции и ние като че ли не осъзнавахме каква беше всъщност ситуацията – намирахме се в дома на човек, когото на практика не познавахме, а по време на последната ни среща беше претърпял нервен срив, след който не бяхме общували. Докато той се занимаваше с панела, погледнах Марина, може би дори я попитах с жест дали не иска да си тръгнем. Тя обаче се усмихна и ми направи знак, че всичко според нея е наред, беше ѝ станало любопитно, в това нямаше съмнение. Бях сигурен, че иска да види какво ни е подготвил Виктор, тя все още го смяташе за безобиден, странен, безспорно, и вероятно малко луд, но безобиден.

Виктор продължаваше да въвежда команди в контролния си панел. Отначало не се случваше нищо и аз и съпругата ми се спогледахме озадачено, тя отново се усмихна съзаклятнически. Тогава откъм коридора се разнесе някакъв тих шум, нещо като жужене или по-скоро множество преливащи се металически потраквания. Малко след това първите се появиха. Машинките започнаха да влизат в стаята, подредени в две стройни редици. И преди бях виждал наноботи, но никога толкова много. Формите им бях всевъзможни. Някои се движеха изправени на два, три или четири крака, други приличаха повече на миниатюрни превозни средства, а под четвъртитите им тела, вместо гуми или вериги, в синхрон се движеха множество крака.

Накрая се появиха три доста по-големи машинки, които вместо да се подредят при останалите, тръгнаха към нашата маса. Формата им беше странна, но веднага разбрах какво е предназначението им – това бяха нашите чинии или по-скоро самоходни подноси с храна. Под плоските им и лъскави като сребърни тави тела имаше по шест броя тънки и гъвкави крака без видими стави по тях. Те им позволяваха да се движат изключително плавно и храната, положена върху телата им – подноси, оставаше в равновесно положение. Приближиха се съвсем до масата и по този начин се скриха от погледите ни за кратко. Но после подносите се появиха на нивото на масата, явно краката им бяха телескопични. Предните два се прибраха нагоре и стъпиха на масата, след това средните и накрая задните. Достигнали вече веднъж до плота на масата, те направиха няколко крачки и послушно легнаха пред нас. Трябва да призная, че бях впечатлен, а по възклицанията, които непрестанно издаваше Марина, можех да предположа, че тя не само беше не по-малко изненадана от мен, но и много се забавляваше.

По подобен начин ни беше поднесено и виното. В подносите наистина имаше готова храна. Докато ядяхме, Виктор ни разказа, че се опитвал да обучи машинките си да готвят. Въпреки големият напредък обаче резултатите не били за пред гости, освен това, отбеляза, че храната не била гвоздеят в програмата. Гвоздеят беше онова, което се случи после. Когато ни застави да идем в другата стая и ни завърза за онези столове и започна да ни измъчва с онези ужасни неща...

Тук инспектор Щайн реши, че е време да прекъсне монолога на Роде, защото за първи път можеше с голяма доза сигурност да допусне, че разпитваният го излъга.

– Искаш да кажеш, че Грас ви е заставил насила да идете в другата стая, където въпреки волята ви е завързал теб и съпругата ти на столове.

– Да – отвърна Хенрих, едва дочаквайки края на въпроса, а след кратка пауза добави – той и ужасните му машини.

– Как точно беше осъществена тази принуда, Роде? Със заплаха, с физическа сила, с оръжие?

Щайн нарочно зададе въпроса си по този начин. Знаеше, че, когато разпитваният се опитва да съгражда версията си в момента на разпита, уж случайното подхвърляне на повече от един вариант за нейното евентуално продължаване не само няма да му помогне, но допълнително ще го обърка. Роде, явно усетил капана, поставен му от следователя, помисли известно време и накрая отговори с неохота:

– Не зная. Подлъга ни... – каза той и млъкна, сякаш нямаше намерение да казва нищо повече, но в следващия миг, може би усетил, че случайно си е отворил малко място за маневра, продължи с известна доза ентусиазъм: – Той просто ни покани, било изненада и пожела да ни завърже очите. Нямаше как да откажем, а и не знаехме какво ни очаква.

– Искаш да кажеш, че сте се въвлекли в тежко престъпление от добро възпитание, така ли, Роде?

Щайн каза това, без да се интересува какво точно щеше да получи в отговор. Тройният му капан щеше всеки миг да щракне. Първият компонент се криеше в това, че за първи път беше употребил думите “тежко престъпление” и знаеше, че те вече са се забили като горещи пирони в мозъка на мъжа срещу него. Успоредно с това Роде вече със сигурност знаеше, че версията му, доколкото той изобщо имаше такава, се разпада със светкавична скорост и рано или късно ще трябва да започне да говори истината. С други думи разпитваният беше едновременно уплашен и объркан и оставаше само следователят да затвори челюстите на капана.

Той включи монитора пред себе си и го обърна към арестувания. След това стана, заобиколи масата и застана прав зад гърба му.

– Нека, преди да продължим, да изгледаме това. Докато гледаш искам добре да помислиш как ще отговаряш на следващите ми въпроси, защото ми писна да ми пробутваш фъшкии, Роде.

Хенрих не отговори. Очите му вече бяха приковани към екрана и, ако Щайн можеше да ги види, щеше да разбере, че са уголемени от ужас и изненада и че скоро в тях щяха да се появят сълзи. Записът вече вървеше, а на него се виждаше гола стая с три стола. На два от тях седяха арестуваният и съпругата му, а един висок мъж внимателно поставяше белезници на ръцете им. И тримата изглеждаха спокойни, жената се смееше.

Четвърта част

Друга гледа точка

За края на историята, макар той да е от съдбовна важност за някои от участниците, ние, също като инспектор Щайн, ще трябва да разчитаме на записа. Въпреки това вече знаем някои неща за случилото се, които той тепърва ще трябва да научава от предстоящите дълги разпити. Две от действащите лица представиха пред нас своите гледни точки, но ние вече усещаме, че те са по-скоро ненадеждни източници на информация. Версията на Виктор, за когото знаем, че е в неизвестност и вероятно мъртъв, беше само донякъде правдива, защото той скри голяма част от намеренията си към Марина (за тях по-внимателният читател вероятно вече се е досетил и сам), но и към самия Хенрих. Намеренията на семейството по отношение на Виктор също останаха в страни от първоначалния разказ на Хенрих, по-късно обаче именно те ще се окажат ключовият стълб в неговата и тази на съпругата му защити. В крайна сметка Щайн стигна до разплитането на случая само отчасти, разбирайки че има убийство, но не и заподозрян, а когато такъв все пак щеше да се появи, скромното му мнение щеше да бъде, че залавянето му не е от неговата компетенция. От чия точно обаче той нямаше как да знае, защото по време на случващото се, органът, който по-късно щеше да се опитва да се справя с подобен род случаи, все още не беше сформиран. Така или иначе за себе си полицаят направи някои изводи, довели до повдигането на няколко обвинения към семейство Роде. Сред тях бяха лъжесвидетелство, укриване на доказателства и небрежност, но не и опит за убийство – нито предумишлено, нито непредумишлено.

Остава, разбира се, версията на последните участници в историята, които, поставени в центъра на събитията, имат може би най-добър поглед над случилото се, но, за разлика от всички останали, те към дадения момент нямаха възможността вербално да представят гледната си точка. Преди отново да се върнем към любопитните събития, които записът ще ни разкрие, ще се опитаме накратко да разкажем това, за което те биха могли да свидетелстват, ако все пак можеха да мислят и говорят.

Наноботите, бидейки лишени от съзнание машинки, си остават единствено инструмент в странните отношения на замесените и трудно биха могли да дадат, колективно или поотделно, някакво свидетелство за динамиката на случилото се, освен голите факти записани в твърдата им памет. Може би разказът трябваше да започне именно така, но сега вече е късно, пък и отново – те биха представили версия, лишена от емоцията и желанията, оказали се ключови за развоя на събитията.

Наноботите нямаше, например, как да дадат категорично свидетелство за външността на Виктор, който всъщност беше доста красив мъж. Да, малко посивял, както и самият той се описа по-рано в своя разказ, но все още излъчващ виталност, която най-точно може да се определи като зряла младост. Неуморните грижи, които той полагаше за външния вид и облеклото си, а дори и ексцентричната походка, която възприе, го правеха далеч не безразличен за Хенрих. Този свой интерес Хенрих беше предал чрез подробни описания и няколко внимателно подбрани снимки, достъпни в мрежата, и на съпругата си. Няколкото покани, отправени от страна на семейството към Виктор, не се дължаха единствено на споделеното желание да се окаже помощ при социализацията на един мъж, преживяващ тежък житейски епизод.

Хенрих и Марина се надяваха или по-скоро силно желаеха в даден момент Виктор да стане част от фриволните забавления, в които двамата редовно се впускаха със свои приятели. Те не бяха нито кой знае колко неморални, нито прекалено ексцентрични, но въпреки това в началото двойката подхождаше с голяма доза такт, за да не се получат неприятни моменти, вследствие на недоразбиране и адресирани в неправилна посока намерения. Съпрузите обикновено бяха доста точни в преценката си и почти не се случваше да оттеглят предложението си, отправяно най-често от Марина по невербален начин, защото отсрещната страна се е оказала не на тяхната вълна.

Намеренията на семейството бяха следните – в края на вечерята в техния дом, на която Виктор присъстваше, след като са се опознали и отпуснали достатъчно, да се впуснат в това, което повечето хора биха нарекли оргия. Нищо прекалено, нищо ексцентрично, както вече стана дума, обикновена свободна размяна на телесни удоволствия между зрели хора. Във въпросната вечер гостите бяха подбрани така, че да има паритет – равен брой мъже и жени, защото домакините от позицията на опита смятаха, че това в най-голяма степен би предразположило новодошлия. Би му позволило и, ако все пак подобен род групови забавления не се окажат по вкуса му, да се ограничи само до секс с първоначалната си партньорка. Невинаги обаче конфигурациите бяха такива – понякога Хенрих беше в компанията само на дами, понякога пък около Марина имаше само господа, а друг път, и семейството намираше това за напълно нормално, компанията беше изцяло мъжка, защото дори и Марина не присъстваше. Този род забавления винаги се провеждаха по възможно най-възпитания начин и въпреки че понякога изглеждаха доста необуздани, те по никакъв начин не се отразяваха на регулярните интимни връзки на участниците, пък и почти не е имало случай, в който някой да си тръгне неудовлетворен или обиден. По отношение на тези срещи само две неща бяха установени – това, че се провеждаха при пълна дискретност и с относителна регулярност и това, че всеки новодошъл, предложен от някой от вече участвалите, е добре дошъл.

Откровеността ни задължава да отбележим и това, че не Хенрих разкри пред семейството си тази възможност. Връзката им, прераснала по-късно в брак, започна именно с една такава покана от страна на Марина, тъй като женската ѝ интуиция съвсем точно ѝ беше подсказала, че Хенрих ще се чувства най-добре, ако получава редовни контакти и с двата пола.

Трудно е да се определи със сигурност дали Виктор още от самото начало си даде сметка в каква ситуация беше попаднал по време на вечерята. Трябва да се отбележи обаче, че самият той далеч не водеше лишен от плътски удоволствия живот. Беше надарен с доста голямо либидо, подклаждано от силно развитото му въображение, което донякъде беше в противовес със затворената му натура. Тази комбинация може би щеше да доведе до определен вид фрустрация, ако не беше вроденото му чувство за превъзходство над останалите, което му позволяваше без особени притеснения да прибягва до платени услуги. Така той успяваше да задоволява многобройните си желания, а те в повечето случаи бяха свързани с цели сюжети на фантазията и ролеви игри, в които той изпълняваше главната, но невинаги действена роля. Тук няма да се спираме подробно на приключенията му, в които той се впускаше безстрашно, яхнал дебелия си портфейл като верен жребец. Нека кажем само това – почти нямаше сюжет от леката и не толкова леката порнография, превърнали се отрано във верни помощници на въображението му, в който той поне веднъж да не беше взимал участие. В редките случаи, когато леля му, докато още беше жива, разбира се, ставаше директен или индиректен свидетел на тези живописни сцени, Виктор, въпреки вродената си потайност, реагираше открито и с немалка доза твърдост и достойнство.

След като обрисувахме една доста по-пълна картина на обстоятелствата, довели до злощастните събития в дома на Виктор, и стана ясно, че двете страни в тази странна игра искаха приблизително едно и също една от друга, но не успяваха да намерят точния път отвъд социалната преграда, която ги делеше, е време все пак да отделим и малко внимание на третата, неволно попаднала в центъра на събитията страна – тази на наноботите.

Много скоро след закупуването на първата колония, Виктор си даде сметка, че тяхното присъствие в дома му подклажда една неподозирана до този момент фантазия. Не без изненада той откри, че е силно привлечен от следното допускане – той има пълен контрол над същества, които макар и относително самостоятелни, са изцяло негова собственост и той може да разполага с тях както намери за добре. В началото тази фиксация не беше непременно сексуална, защото наноботите далече не можеха да представляват директен обект на желание, или поне не в обичайните си конфигурации, но Виктор постепенно започна смътно, а на моменти и особено силно, да се възбужда от допускането, че в един идеален свят ще може да се разполага с хората така, както го правеше и с наноботите си. По-късно машините, явно усетили настроенията на своя притежател, започнаха, доколкото беше по силите им, да се нагаждат поведенчески и технологично спрямо тях.

Успоредно с това у Виктор започнаха да се появяват и желания за по-силни стимулации. Мисълта, че може да прави с тях каквото си пожелае – да хване няколко нанобота и да ги запрати с огромна сила в стената, да настъпи друг с пета или да захлупи произволна машинка с прозрачна чаша и да наблюдава обърканите ѝ движения, докато електрическите сили окончателно не я напуснат, бързо го изпращаха в настроение да търси телесни удоволствия. Понякога желанието го връхлиташе толкова силно, че му се налагаше на мига да повика някого или да му се отдаде сам на необичайни места в дома си. Това, което в най-голяма степен го възбуждаше обаче, беше не съдбата на конкретния изпаднал в беда нанобот, а фактът, че останалите машинки по никакъв начин не реагираха негативно на случващото се, а продължаваха да изпълняват задачите си или просто да щъкат из дома му.

Това доведе до ситуации, в които Виктор ангажираше услугите на две компаньонки и караше едната от тях да стои неподвижно или да снове безцелно из стаята, без по никакъв начин да обръща внимание на онова, което се случваше между нейната колежка и Виктор, макар то на моменти да навлизаше в спектъра на екстремните забавления. Виктор възприемаше това за крайна форма на страхопочитание, породено от неговото пълно и безпрекословно господство. Бързо обаче компаньонките започнаха да стават недостатъчни или незадоволителни, първо заради това, че те не бяха в състояние да пристигнат именно в момента на най-силна възбуда, второ, защото възбудата беше породена от мисълта за пълен контрол, което не беше същото като да разчиташ на платени услуги за няколко часа. В същото време наноботите си оставаха малки металически квадрати и правоъгълници, чиито телца стояха много далеч от човешките. През онази вечер, когато те без особен успех му представиха своята най-човекоподобна форма, Виктор с разочарование разбра, че няма да може просто така да създаде желаната малка менажерия и ще му се наложи да пренасочи усилията си към това да ги накара да приличат на нещо конкретно, вместо да създава образа им сам.

Първите образци, които му дойдоха наум, бяха Хенрих и Марина и той реши да подходи към тях по единствения му познат начин, с хитрост и високомерие, без да си дава сметка, че те биха обмислили предложението му, ако беше попитал директно. Виктор беше виждал достатъчно снимки на Марина, за да е наясно с нейната свенлива красота, която, комбинирана с разпуснатата физиология на Хенрих, създаваше определен въображаем сюжет. Главната и неизменно повтаряща се тема в него бяха разиграни по всевъзможни начини сблъсъци между безпардонна телесност и почти момински свян, изразявана чрез категорично отвращение, но и чрез подсъзнателен подтик към пълно отдаване, породен от смесица между чувство на дълг и възбуда. Тук отново се отправяме към места, на които вероятно не искаме да се озоваваме, затова ще допълним само, че Виктор нееднократно си беше представял красивото тяло на Марина, приклещено от засмукващото и окъпано в пот, слюнка и други телесни течности туловище на нейния съпруг. Вероятно при други обстоятелства пристойността би ни попречила да отговорим на въпроса на чие място се поставяше Виктор в тези свои фантазии, но след като вече гласно го зададохме, нека все пак да го приключим – и на двамата.

Така върху колонията на Виктор се стовариха две нелеки задачи – първо, тя се превърна в катализатор на неподозирани за него желания, а след това се наложи да стане съучастник в тяхното изпълнение. Неуспехът, когато единствената по онова време колония на Виктор за първи път показа пред него антропоморфната си форма, се дължеше не толкова на несъвършенствата на крайния резултат. За една домашна технология, пусната на разположение на всяка по-заможна домакиня, постигнатата в толкова кратък срок форма беше впечатляваща. Мъжкият и женският нанобот бяха истински венец на технологията. Движенията им бяха плавни, целенасочени и доста подобни на човешките. Да, главите им бяха малко несъразмерни с телата и лишени от конкретни лицеви черти, но това се дължеше на предпоставеното от създателите им техническо условие, според което те не бива да приличат прекалено много на хора, за да не плашат и най-вече за да не отвращават собствениците си. Виктор не се разочарова заради някаква технологична страст, сблъскала се с ограничените възможности на дадената технология. Разочарова се, защото видяното не предизвика очакваната и дълго предвкусвана възбуда. Вероятно огромна роля за това изигра фактът, че наноботите, въпреки способността си да се множат, към онзи момент нямаха ясно изразени гениталии.

Същата вечер Виктор реши, че пътят за него минава през неминуемо усложняване на колонията, но и обвързването ѝ по един или друг начин с два обекта от непосредствената реалност, а към онзи момент единствената възможност бяха Хенрих и съпругата му. По времето на вечерята Виктор беше увеличил броя на колониите си на три. Целта на неговото посещение вече е пределно ясна – той искаше да се сдобие с „проби”, които да му помогнат да моделира колонията си в желаната посока. Това можеше да стане чрез осигуряването на определен материал – коса, кожа, кръв и други телесни течности. Резултатите, въпреки че бяха отново ограничавани от някои положения в биоправото и биоетиката, можеха да бъдат плашещо правдоподобни. Колониите бяха направени така, че собственикът им по никакъв начин не можеше да редактира и променя генетичния материал, въпреки че се носеха и слухове за биохакери, които срещу далеч не голяма сума продаваха портативни биохимични комплекти, за които се твърдеше, че в правилните ръце са достоен заместник на инструменти за генно редактиране от ранга на CRISPR. Може би бяха нещо повече от слухове, защото все още никой не се решаваше официално да ги потвърди или разпознае. Виктор беше, разбира се, много далеч от това да мисли за такива приложения на неговите колонии, защото, макар и средно интелигентен човек, той трудно би различил диаграма на ДНК спирала от добре сварен макарон. Пък и неговите нужди можеха да бъдат изцяло задоволени от стандартните възможности на колониите, защото бяха по-скоро проявление на непрестанно разклоняващо се влечение към ролевите игри, отколкото на интерес към дълбините на мекабиологията.

По това време колониите имаха още едно много важно ограничение – всяка от тях можеше да използва проби само от един приемник, като това може да бъде само техният непосредствен собственик, използването на ДНК от други лица, особено без тяхното изрично съгласие, беше подсъдимо. Фактът, че Виктор притежаваше повече от една колония заобикаляше техническата пречка, а за законовата просто не мислеше. Той, естествено, не беше единственият собственик на колонии, измислил хитроумни начини за преодоляване на тези ограничения, освен това постигнатите от него резултати бледнееха пред тези на доста по-изобретателни и биотехнически грамотни хора. Все пак той с доста четене в не дотам официални форуми и няколко видео-разговори с други склонни на експерименти собственици на колонии, успя да накара човекоподобната си двойка наноботи да добие доста по-изразителни черти, наподобяващи вторични полови белези, а други представители на колониите да поемат по един по-скоро нетрадиционен път на технологичното си развитие. След преживяното от Виктор в банята и след намирането на използвания кондом нещата напуснаха полетата на чистата фантазия и се превърнаха в намерения, които Виктор започна да възприема като осъществими под една или друга форма.

Да се пренесем за кратко и в дома на Виктор през онази злощастна вечер. След храната, която за нито един от тримата не беше, така да се каже, основното блюдо и след като Хенрих и Марина приеха наличието на колониите, без да знаят, че те ще се окажат ключови за последващите събития, Виктор ги поведе към друга стая. Не и преди да им предложи чифт копринени превръзки за очи. Двойката ги прие без притеснение, защото те отдавна бяха свикнали с подобен тип закачки между домакин и гости. Жестът на Виктор окончателно разсея и съмненията около продължението на вечерта и пося на тяхно място наченки на приятно въодушевление.

Домакинът внимателно ги преведе през един не особено дълъг коридор и тримата влязоха в слабо осветена стая, която, докато лелята на Виктор беше жива, изпълняваше ролята на предназначена изцяло за нея всекидневна. От старата мебелировка нямаше и следа, всъщност в стаята нямаме почти никакви мебели освен три ергономични стола, поставени върху дебел червеникав килим, покрита с парче бял плат висока метална маса и един триножник с видеокамера. Щом тримата влязоха в стаята, тя се оказа озарена от няколко добре насочени осветителни тела, които бяха поставени с мисъл за камерата и индиректно показваха, че електрическата неизправност в къщата чудодейно е била преодоляна, ако изобщо такава някога е имало.

Виктор ги настани на столовете в центъра на стаята, без да сваля превръзките. Марина и Хенрих все още намираха случващото се за напълно нормално и, както се случва често с двойки, прекарали дълго време заедно, едновременно и независимо един от друг смятаха, че моментът да възвърнат зрението си далеч не е дошъл. Нито единият от двамата не трепна и когато Виктор внимателно завърза ръцете и краката им с бутафорни и не особено надеждни, както щеше да се окаже по-късно, белезници и се отправи към триножника с камерата, за да провери дали планът на вече течащия запис е достатъчно добър. После се върна при гостите си, за да свали превръзките им.

Endspiel

Нека тук отново се върнем в стаята за разпит и, подобно на Хенрих и Марина да свалим превръзките от очите си, за да видим от първа ръка уловеното от обектива на камерата:

Всичко започва като аматьорски филм, направен с първоначалната цел участниците в случващото се да могат отново да изживеят част от това, което се очаква да бъде комбинация от силни емоции и още по-силни удоволствия на тялото, а по-късно някои от тях, със или без позволението на останалите, е решил да го пусне в интернет, за да спечели известна сума, а и да изпита неясна възбуда от това да знаеш, че и други хора са намерили онова, което харесваш и за което не разказваш тук и там, за също толкова приятно.

Планът е широк, камерата е статична, намира се в ъгъла на добре осветено помещение, кадърът обхваща по-голямата част от него. Мъж и жена седят на два стола в центъра на кадъра, ръцете и краката им са приковани за подлакътниците и краката на масивни, но наглед удобни столове. Пред тях има още един празен стол. Те не правят никакви опити да се освободят, нито по някакъв начин показват, че се намират в неприятна за тях ситуация. В далечния край на стаята се вижда правоъгълна маса, върху която са поставени четвъртити предмети, а отгоре им е метната платнена покривка. Висок и добре облечен мъж влиза в кадър, отправя се към масата и разкрива това, което предварително е поставено на нея. Купа с ягоди, няколко изкуствени члена с различна големина и форма, флакони, многолентов камшик с по-скоро декоративни функции, още една-две дреболии и голям контролен панел, подобен на сребрист куфар.

Първите десетина минути от записа са стандартни. Мъжът доста умело се заема със задачата да предразположи двойката на столовете. Началото е отредено на ласки. Мъжът насочва вниманието си изцяло към жената, гали шията ѝ, ръцете ѝ, навежда се, вероятно за да вдиша аромата ѝ и изобщо изпълнява всички ритуали на любовника, предчувстващ сладострастието, но старателно опитващ се да отложи момента на неговото настъпване. Ягодите се превръщат от храна в инструмент за предизвикване на желание. Постепенно жената, видимо завладяна от удоволствието, отмята назад глава, изцяло предоставяйки шията си и разтваряйки леко бедрата си. Правият мъж разбира езика на тялото ѝ и още по-страстно се впуска в любовната игра, като запретва нагоре полата ѝ, разкопчава копчетата на блузката ѝ и я разгръща встрани. После обаче спира и поглежда към мъжа на другия стол.

Приближава се и посяга към него. Движенията му са доста по-неуверени, но все пак разкопчава ризата му, вкарва ръката си под нея и я пуска надолу. Седящият приема ласката свободно и си личи, че ефектът ѝ върху него е дори по-голям от този при жената. После обаче ръката на правия мъж спира и остава на място няколко мига. Той се изправя и известно време не предприема нищо, лицето му, което е в профил спрямо обектива, остава напълно безизразно. Накрая той отново се навежда към мъжа, но този път ръцете му не попадат върху тялото на другия, а хващат краката на стола. Той го премества, влачейки го малко по-близо до този на жената и го поставя почти перпендикулярно на него. След това освобождава от белезниците едната ѝ ръка и единия ѝ глезен. Жената веднага разбира, че е дошъл моментът тя също да отвърне на ласките и да ги насочи колкото е по силите ѝ спрямо двамата мъже.

В следващата част от записа ръцете, устните и езиците проправят път на голотата, а след това и на същинско сношение. Тук следовател Щайн реши, че ще е най-добре да пусне превъртане през кадър към онзи момент, който го интересуваше, защото, от една страна, записът беше не особено кратък, а от друга, се подразбираше, че двамата със заподозрения имаха представа за случващото се на него, след като единият вече го беше гледал, а другият е присъствал на случилото се. Пък и макар действието пред очите на двамата да се развиваше с нетипична и дори комична бързина, характерът на случващото се беше повече от ясен.

Жената е периодично освобождавана и отново завързвана от правия мъж, за да може тя, останала единствено по бельо, което беше по-скоро оскъдно и далеч не на мястото си по тялото ѝ, да редува партньорите. Двамата мъже са напълно голи. Пълното, но не отпуснато тяло на седящия на стола мъж, излъчва странна, първична виталност, която по неопределен начин допълва мъжествеността и жилавата красота на правия мъж. Той е доста рязък в действията, желанията му са първични, понякога дори заявявани с грубост, но премерени точно, за да не наранят нито достойнството, нито физиката на участниците.  Няколко пъти дори той заема мястото на жената на стола, за да може тя да възсяда ту него, ту другия мъж. Моментите на същински полов акт са по-скоро кратки, прекъсвани сякаш, когато един от двамата партньори започва видимо да изпитва удоволствие, може би с единствената мисъл да не приключи всичко прекалено скоро.

С напредване на времето обаче включванията на правия мъж започват да стават по-редки и със сигурност по-вяли, докато накрая той съвсем се оттегля назад и за известно време заема изцяло ролята на зрител. Сетне, когато сношаващата се на единия от столовете двойка привидно губи интерес към него, той се отправя към поставената в единия ъгъл на стаята маса.

Тук следовател Щайн отново връща нормалния ход на записа. Мъжът отива при контролния панел и въвежда команди, резултатите от които не закъсняват. В стаята започват в стройни редици да влизат множество наноботи. Размерите и формите им са всевъзможни и доста причудливи. В началото двойката не им обръща внимание или по-скоро не си дава сметка за тяхното присъствие, а машините се нареждат в две колони във вътрешността на стаята, формирайки нещо като шпалир. Докато процесията намалява, а колоните наброяват десетки отделни металически тела, мъжът се отдалечава от контролния панел и застава между тях.

Движението му привлича вниманието на мъжа на стола, който е в интермедия след по-интензивен епизод, а жената, която в този момент е завързана само с едната си китка за стола, се намира в нещо средно между полуклек и препятствен седеж между краката му. Седящият мъж насочва и нейното внимание към двете колони машини и стоящия между тях мъж, което прекъсва напълно заниманията им.

Правият мъж, явно усетил, че промяната на обстановката може да окаже негативно влияние върху двойката, се приближава към тях, подканя жената да се изправи и я настанява отново на стола. Опитва с ласки и подканващи движения да я върне обратно към онова предразположение, в което я беше заварила появата на машините, и донякъде успява. След като двамата се сношават за кратко, докато тя все така седи на стола, той се отделя от нея и се доближава до стола на другия мъж. Минава от задната му страна и без особени усилия го доближава съвсем до този на жената, след това освобождава крайниците на мъжа, намиращи се от външната страна на столовете, така че без особени затруднения двамата да имат достъп един до друг, което позволява на жената да възседне мъжа. След това другият взима празния стол и го поставя между двете редици от наноботи, връща се за контролния панел и сяда в стола, поставяйки устройството на коленете си, без да си дава сметка, че еректиралият му член комично стърчи пред него като червеникав джойстик. Въвежда последни команди в контролния панел, поставя го на земята до себе си и насочва вниманието си към двойката.

Тук събитията бързо придобиват изключително странни и до голяма степен непонятни измерения. В първите няколко минути всичко като че ли продължава в същия дух – двойката се отдава на страстта си, докато седналият на стола мъж ги гледа и поддържа възбудата си. После обаче, без видима команда в редиците на наноботите започва движение. Първо две от машинките напускат местата си и започват да се изкачват по крака на стола на самотния мъж. Размерът им не е никак малък – приличат на металически паяци с тела колкото топка за тенис. От стола наноботите се прехвърлят върху слабото му тяло, достигат до зърната на гърдите, застават върху тях, свиват крачетата си и остават там, пулсирайки едва доловимо. Други две напускат редицата и се насочват към гениталиите му.

Всичко това се случва пред погледа на жената, която в този момент е заела позицията, позната като обърната ездачка върху мъжа, чиято перспектива към случващото се е препречена от тялото ѝ. Движенията ѝ са плавни, а когато още две машинки, на вид досущ като първите, започват да се приближават към нея, издиганията и спусканията на тялото ѝ стават едва доловими. Все пак тя не престава да се движи дори и когато машинките поемат нагоре по голите ѝ крака, подминават слабините ѝ и се насочват към гърдите ѝ. Все пак притеснението ѝ от случващото се е доловимо. Когато обаче машините все пак заемат местата си върху зърната ѝ и, така да се каже, приклякат върху тях, по тялото ѝ като лек токов удар пробягват тръпките на вълни, очевидно носещи ѝ силно удоволствие. Тя отмята глава назад и започва да се движи по-бързо.

Когато достига първия си оргазъм, по краката ѝ вече се движат втори чифт наноботи, чиято задача очевидно е да осигурят следващите, позиционирайки се около други сладострастни зони по тялото ѝ. Тогава тя се обръща към мъжа под нея и му казва нещо. Той леко се надига от отпуснатата си поза върху стола, така че да може на свой ред да се информира за случващото се около тях. При вида на машините, които вече са се насочили и към неговото тяло, той спира движенията си и понечва да се изправи, но позицията на жената не му позволява, а още няколко думи от нейна страна като че ли го карат да промени намерението си и малко неохотно да продължи. Когато машините заемат местата си и върху него, ентусиазмът му се възвръща.

Това продължава още няколко минути, след което вторият мъж се изправя и се приближава към тях. Първите машини са още закачени за гърдите му и изпълняват стимулиращите си действия, движенията му обаче карат втория чифт наноботи да загубят хвата си. Те увисват за миг на скротума му като два краба, хлабаво уловени в рибарска мрежа, и тупват на земята. Мъжът не им обръща никакво внимание и, вече стоящ в непосредствена близост до двойката на стола, с внимателни движения им показва, че иска да спрат. Те не без известна неохота се подчиняват на желанието му, а той настанява жената на стола и отново приковава ръцете и краката и на двамата. След това се връща и сяда на стола си, навежда се към панела и натиска нещо.

Тогава в стаята влизат още две малки фигурки. Движенията им, подобно на появилите се преди тях, са насечени и загатват за механика, но външният им вид е напълно различен от този на останалите. Ходят на два крака и приличат на малки кукли, а леко издутите им глави почти стигат до коленете на все още седящия в стола мъж. Те застават именно до краката му. Формата им е антропоморфна – вместо от блестящ метал, телата им са направени от червеникава, подобна на плът, гума или друг материал, за чието естество е трудно да се съди от записа. По тях няма дрехи или друга маркировка и на външен вид доста си приличат. Разлики все пак има – тялото на едното същество е доста по-закръглено, главата му е гола, а чертите на лицето му се състоят от малки, по-скоро свински очички и уста, която, поради липса на ясно изразени устни, прилича повече на цепка, над която няма нос. Устните на другото същество са по-ясно очертани и над тях като че ли има издутина, наподобяваща нос, очите също са по-големи, а формата на доста по-елегантното тяло е с подчертани извивки, включително и такива, които смътно напомнят на гърди. Основната разлика е в това, че на главата на тази машинка има някакъв вид синтетично окосмяване, което доста прилича на човешка коса, пригладена зад ушите и спускаща се надолу по тила. Последната разлика се състои в това, че между тумбестите крачета на първото има издутина или по-скоро израстък, който прилича на прекалено голям и несъразмерен с тялото на съществото еректирал фалос, сякаш малката машина е измъчвана от тежка форма на приапизъм.

Двете машинки остават до краката на мъжа известно време. Двойката на столовете наблюдава случващото се, руменината на възбудата постепенно слиза от лицата им и на нейно място започват да пробягват сенки на объркване. По телата им все още има наноботи, но като че ли ефектът от неясните им действия е отслабнал. Двамата си казват нещо, което кара мъжът на стола да се усмихне за първи път от началото на записа. Той остава седнал, но за разлика от тях, неговата възбуда като че ли постепенно се засилва, защото разперва ръце и отмята глава назад. Движенията му действат като спусък за стоящите в редици металически наноботи и няколко от тях се впускат към него, заемайки местата на двете паднали по-рано машини, но и други точно определени позиции върху тялото му. Тогава той се изправя плавно и насочва вниманието си към двата човекоподобни екземпляра в краката му.

Те правят няколко крачки един към друг и застават в непосредствена близост. После обаче координацията в движенията им изчезва и те извършват няколко неумели маха, поклащат се известно време един към друг, а след това застиват. Очевидно недоволен от факта, че двата нанобота, ако това наистина са наноботи, не изпълняват това, което се очаква от тях, правият мъж изритва доста силно намиращата се до левия му крак машинка – тази с възголямата ерекция. Тя се прекатурва назад, известно време лежи по гръб и прави непонятни махове с ръце и крака, а накрая успява да координира движенията си, изправя се на крака и се връща на първоначалното си място. Тогава мъжът се навежда и блъска силно машинката по посока на другата. Тя прави няколко спънати крачки настрани и тромаво се удря в другата. От удара и двете се олюляват и тупват по комичен начин на земята. Първо се изправя мъжката машина и след кратко объркване се доближава до женската, която все още се мята по гръб на пода, навежда се и с едно тромаво, но достатъчно побутване с лишените си от пръсти горни крайници ѝ помага да се изправи. После те отново застават една до друга, без да мърдат. Тук мъжът очевидно губи търпение, насочва се към контролния панел и кляка до него. Започва трескаво да въвежда команди.

Редиците на наноботите губят строя си, машините започват да се лутат насам-натам. Само двата куклоподобни нанобота остават на местата си. В стаята влизат още, но от стройната им организация вече няма и следа. Те започват да се блъскат един в друг, да заплитат тънките си крачета, някои се катерят объркано по приклекналото му до контролния панел тяло. Други се насочват към двамата на столовете, но, очевидно забравили тайната да доставят удоволствие, просто се лутат по телата им. Естествено това кара двойката да изпадне в притеснение, което бързо прераства в леки форми на паника, първо у жената, а след това и у мъжа, и те започват все по-яростно да се мятат на столовете.

Скоро става трудно да се определи какво точно се случва в стаята. Двамата все още седят на столовете, мъжът е успял да откърти едната ръкохватка на стола си и с вече свободната си ръка се опитва да освободи и другата. Жената почти истерично се мята, а от доскорошния ѝ финес и грация не е останало нищо. По краката и на двамата гъмжи от машинки в различна форма и те периодично се опитват да ги изритат от себе си без особен успех.

Единствено двама нанобота в центъра на стаята не помръдват, сякаш напълно неангажирани със случващото се около тях. Очите на мъжа при таблото обаче прескачат трескаво между тях и екрана. Очевидно командите му се насочени именно към тях, но нямат никакъв ефект. Накрая той губи търпение, изправя се рязко, което кара няколко машинки да политнат от тялото му, и се отправя към центъра на стаята, мачкайки и ритайки щуращите се между босите му крака наноботи. Грабва двете големи машини, поднася ги към лицето си и ги оглежда, сякаш ги вижда за първи път. Лицето му се криви в странни гневни гримаси. Държейки ги с двете си ръце, той започва грубо да ги притиска една към друга. Изправен гол в центъра на непонятното брожение в стаята, той прилича на голямо бебе, опитващо се да накара двете си играчки да направят нещо, което не е по силите им. Единственото, което пречи алюзията да е пълна, е еректиралият член между краката му. Наноботите се подмятат отпуснато в ръцете му и колкото и да се опитва, желаният ефект не се получава.

Накрая с едно рязко движение той запраща женския нанобот към земята, той тупва с голяма амплитуда в пода и остава да лежи на него. Мъжът вкопчва свободната си ръка в израстъка между крачетата на мъжкия нанобот, откъсва го, а след това хваща гърчещата се машина с две ръце през кръста и я разполовява. Накрая запраща двете части към мястото, където женският лежи и се мъчи да се изправи. Двете части падат до женския нанобот и той в миг замръзва. Мъжът се надвесва над него и започва да изучава действията му. Накрая наноботът успява да се изправи, но остава неподвижен няколко мига.

Ступорът му не продължава дълго. Той вдига тумбестите си ръчички нагоре и те започват да вибрират. Изведнъж всички други машинки в стаята замръзват – по пода, по стените, по телата на двамата на столовете, които сякаш усетили, че динамиката на случващото се в стаята се е променила, също остават неподвижни на местата си. Затишието продължава няколко мига, в които трептят само ръцете на женския нанобот.

Вибрациите стават все по-силни и може би от тях или от някакво друго вътрешно напрежение подобната на кожа обвивка на машината леко се пропуква по средата на торса. Наноботът пада по гръб с изпънати нагоре и все така треперещи ръце. Цепнатината на гърдите се разширява и от нея се подават множество метални крака. След тях излиза и голямо тяло. Когато целият многокрак нанобот напуска обвивката си, тя остава да лежи на пода като пашкул на насекомо. Мъжът продължава да седи надвесен отгоре, наблюдавайки действията ѝ. С бързи движения, в които няма и следа от предишната тромавост, тя се приближава до разполовения мъжки нанобот и докосва с част от предните си крака двете половини на тялото му. През тях пробягват няколко конвулсии и нищо повече. Тогава женският нанобот се обръща към надвесения над него мъж. Изправя се на задните си чифтове крака и се разперва застрашително като голямо насекомо или странен, многочленен морски рак. Мъжът се изправя и продължава да го гледа с озадачен поглед.

С един мощен, но в същото време елегантен тласък на задните си крака, наноботът се изстрелва напред и се впива в гърдите на мъжа. Той се вкопчва в него, опитвайки се да го отдели от себе си, но не успява. Сякаш получили светкавична команда, всички останали наноботи се изправят на задните си крака за миг и се стрелват към мъжа.

Тялото му е покрито за няколко секунди. Борба почти няма, а когато конвулсиите под преплетените едно в друго металически тела престават съвсем, трупът на мъжа, вероятно задвижван от силата на стотици малки крачета, напуска с плъзгане кадъра, оставяйки след себе си едва забележима червена диря.

Последното, което хваща окото на камерата, е залепеното за обектива ѝ металическо тяло на женския нанобот.

 

***

 

След това следовател Щайн изключи монитора и продължи разпита на Хенрих Роде. Вторият беше изненадан и съкрушен от видяното на записа или по-скоро от неговото съществуване. Набързо разказа всичко, което той и съпругата му бяха правили в часовете и дните след събитията.

Как след като машините извлекли тялото на Виктор вън от стаята, те се освободили и се опитали да го намерят, тайно надявайки се, че става дума за някаква шега. Как, след като открили само кървави следи в коридора, които изведнъж свършвали, Хенрих загубил присъствие на духа и на практика се вкаменил. Как Марина се заела да изчисти всичко, доколкото това било по силите й, как прикрила следите от тяхното присъствие в дома на Виктор, как облякла съпруга си и как двамата се прибрали пеша. Разказа и за това как в дните след това той дошъл на себе си, а двамата не проговорили повече за случилото се, сякаш било лош сън, който след време ще излети в етера на забравата и ще спре да съществува съвсем.

В следващите седмици Щайн и колегите му чуха още много подробности за случилото се от семейство Роде, които задоволиха напълно професионалното им любопитство и им помогнаха да си свършат работата. Тялото обаче така и не беше намерено, а никой не се запита как записът се е озовал върху бюрото на Щайн, след като Роде се кълняха, че наноботите са изнесли камерата от стаята, заедно с тялото на Хенрих. Скоро отговорът на този въпрос щеше да е очевиден за всички, но тогава никой нямаше да си направи труда да го потърси, защото над човечеството щеше да е надвиснала застрашителната сянка на едно непознато до този момент същество, което щеше да нарече себе си Марина, въпреки че в него нямаше да има нищо човешко.