Александър Христов

Андро +

Повест в три части

Първа част

Колонията

Не бих могъл да кажа, че го мразех. Омразата предполага голяма емоционална отдаденост, да мразиш изисква целенасоченост на съзнанието, определен вид посвещаване на въпросната личност. Изисква, струва ми се, и допускане за равенство между теб и обекта на омразата, защото не можеш истински да мразиш някого, ако си даваш сметка, че го превъзхождаш във всяко едно отношение. Може би презрение беше по-точно определение за това, което изпитвах към Хенрих. При това без видима причина.

През почти петте години, в които споделяхме едно работно място, той нито веднъж не ми повиши тон, не направи нещо непочтително, не ме злепостави в личен или професионален план. В службата поддържахме добри, куртоазни отношения, понякога (винаги по негова инициатива) провеждахме кратки и напълно безсмислени разговори от личен характер. Аз, разбира се, се стремях да издавам възможно най-малко информация за личния си живот, а той тъкмо обратното – опитваше се всячески да ме приобщи към своя. Няколко пъти ме покани да излезем след работа, дори веднъж ми предложи да прекарам Нова година в някакъв клуб, в който той, съпругата му, двамата нямаха деца, и техни приятели щяха да посрещнат празника, но аз измислих някакво извинение, което вече съм забравил, и естествено, не отидох. Всеки опит на Хенрих да пробие стената на професионалните отношения срещаше моя почтителен, но категоричен отпор. С течение на времето той, струва ме се, усети това и спря да опитва.

Не бих определил себе си като злобен или лош човек. Не съм изпитвал и подобни чувства към друг, но Хенрих не можех да понасям и всеки час, прекаран в неговата компания, за мен беше мъчение. Можех, разбира се, да поискам преместване, дори да напусна, но така и не се решавах на подобна стъпка, защото знаех, че това би означавало да призная своеобразното си поражение.

Ако се замисля за причините за моята ненавист към него, за непрестанно работещия мотор, който ден след ден произвеждаше киселия сок на лошите ми мисли и чувства, вероятно трябва да започна от тялото му. Никога преди това не се бях сблъсквал с човек с толкова изявена телесност като неговата. Не става дума за миризма или обилно потене без причина, а за действията, много от които подсъзнателни и не нарочно повтаряни, с които Хенрих натрапваше непрестанно тялото си на околните. Едно най-обикновено ядене на ябълка можеше да те изкара извън кожата. Неведнъж ми се е случвало да си намирам причина да напусна стаята, когато той извади хартиения плик, в който ги държеше. Хенрих беше в състояние да направи чудеса с една зелена ябълка. Плодът се превръщаше в музикален инструмент в ръцете му. Какъв ти инструмент – същински уред за мъчения. Хрупането, смукането и примляскването, сладострастието, с което той я поглъщаше, изпълваше цялата стая. Всеки атом от ябълката, който преминаваше през езика, зъбите и небцето му, се превръщаше в сладък празник за устата му, но и в „желязна девица”, която безмилостно приклещваше сетивата ми. Понякога поглъщаше по три или четири на ден. След като Хенрих започна работа в моята стая, аз спрях да ям ябълки.

Той се отнасяше така с всяка храна. Дори небрежното ядене на пакетче фъстъци на бюрото се превръщаше в симфония от шумолене на обелки, дъвкане с отворена уста, прокалшяне и шумно пиене на вода. Храненото далеч не беше единственият начин, по който ежедневно ми натрапваше тялото си. Всеки негов ден беше безкрайна върволица от протягания, придружени с тихи и не толкова тихи охкания и изсумтявания, пукане на пръсти и стави, звучни подсмърквания и безкрайни прочиствания на гърлото, прозявания и мляскания. Като капак на всичко Хенрих имаше ужасния несъзнателен навик в моментите на съсредоточеност, когато му се налага да чете нещо внимателно, да пише някаква молба или електронно писмо, да завира показалеца на лявата си ръка под горната си устна и да докосва предните си зъби с него. Освен изключително неприятен за гледане, този негов навик, или по-скоро тик, издаваше един непрестанен и влудяващ звук на отлепване и залепване на мокра от слюнка гладка и розова плът, примесен с тихото, но непрестанно почукване на нокът по зъбен емайл. Кълна се, че този адски часовник, тиктакащ понякога с часове в полуотворената уста на Хенрих, е ставал причина да си тръгвам по-рано от работа десетки пъти, а дори и да се обаждам на посланика и да го моля да ме освободи до края на деня, лъжейки, че не се чувствам добре.

И въпреки това идеята беше негова. Всъщност това не е най-точният израз, защото да призная, че той ми пусна мухата, че той запали искрата, която по-късно се разгоря в този неконтролируем пожар, би означавало да призная наличието на известна доза съмишлие между нас двамата. Такова нямаше нито тогава, нито когато и да било, по онова време почти не си говорехме, като изключим спорадичните изречения, които си подхвърляхме заради малкото общи професионални задължения и кратките и дори още по-студени реплики, поне от моя страна, свързани с ежедневните въпроси, изискващи консенсус помежду ни като например това кога следобед да се запалят лампите в стаята или на колко градуса да се нагласи климатичната система. Може да се каже, че той просто ми подхвърли идеята. Вероятно го направи полусъзнателно, воден от някаква смътна форма на съчувствие, дори съжаление, които нямаше смелост да поднесе в лицето ми, при това съвсем основателно. Такива постъпки, дори и прикрити под маската на случайността, са крайно неуместни между колеги. Все пак той се реши именно на един такъв жест на състрадание, който сложи началото на всичко.

А това начало всъщност дойде със смъртта на леля ми, когато аз заживях сам в къщата. Нямаше причина да се местя, улица „Женева” ми беше удобна, стигах бързо до службата. Не можех да си представя да живея далеч от центъра в жилищен комплекс или в предградията, въпреки че можех да си го позволя. Пък и животът в непосредствена близост до белгийската легация имаше своите огромни предимства – беше спокойно, нямаше заведения, които да смущават нощната тишина, кварталът разполагаше с денонощна въоръжена охрана, при това безплатна, а съседите на практика бяха невидими.

След кончината на леля ми, която ме свари неподготвен и ме потопи в голяма скръб, животът на ерген разкри пред мен своите особености, най-вече от битов характер. Къщата беше прекалено голяма, за да я поддържам сам, а да пускам квартиранти беше немислимо. Съжителството с непознати щеше да стане причина за редица неудобства, от които нямах нужда. Едно обикновено почистване на двата етажа, на които се помещаваха три спални, две просторни всекидневни, кухня и два санитарни възела, обаче отнемаше на сам човек почти един цял ден. Да се лишавам от това време всяка седмица, а дори и всеки месец беше също толкова недопустимо, колкото да живея в мръсна и неподредена къща. (Никога до този момент не бях почиствал тоалетна например, и не виждах причина да добавям към сполетялата ме голяма трагедия подобни досадни и най-вече неприятни преживявания). Докато леля ми беше жива, тя се занимаваше с къщата. Не собственоръчно, разбира се, за всичко ползвахме волнонаемни услуги, но единствено тя се грижеше за тяхното координиране, а и за дребните суми за заплащане. След нейната смърт обаче, заедно с къщата аз наследих и тази отговорност. Първото нещо, което направих, беше да освободя жената, която се грижеше за почистването и готвенето – тя беше горе-долу на възрастта на леля ми, двете поддържаха дори и нещо като приятелски отношения. Аз обаче не исках да адресирам всеки аспект от поддръжката на къщата на парче, а предпочитах да наема фирма, която чрез предварително избрано от мен лице да се грижи за всичко пакетно – от почистването, готвенето и градинарството, през поддръжката на уредите и техниката, до леките ремонтни дейности, които неизбежно се налагат във всеки дом.

Трябваше внимателно да подбера човека, който ще ръководи всичко това, защото ставаше дума за голямо доверие от моя страна. Тя или той (за мене полът, естествено, нямаше значение) щеше да прекарва доста време в дома ми, при това преимуществено в мое отсъствие, и щеше да има непосредствен достъп до личните ми вещи. Не че имах нещо за криене, просто идеята някой да навлезе директно в личното ми пространство предполагаше и определена степен на общуване и толериране, а към подобни въпроси винаги трябва да се подхожда разумно.

Свързах се с няколко фирми и те ми изготвиха списък с кандидатури на хора с добри трудови характеристики и отлични препоръки от предишни работодатели. Без да губя време, започнах да провеждам интервюта в свободните ми недели. Процесът обаче вървеше бавно, защото, въпреки че всички кандидати имаха своите достойнства, аз не исках да взимам прибързано решение. Случи се обаче така, че не ми се удаде възможност да премина през всичките кандидатури, защото намерих нещо, което в онзи момент ми се струваше по-доброто решение. Тук, както вече стана дума, известна роля изигра Хенрих.

 

***

Вече се чувствах донякъде притиснат от обстоятелствата, когато моят колега неочаквано, но склонен съм да вярвам, напълно умишлено ми подхвърли решението. Трябва да е било малко преди 40-тия ден от смъртта на леля ми, защото си спомням, че предишната вечер обмислях дали е редно да организирам някакъв вид възпоменание. В крайна сметка реших, че с оглед на затруднената ситуация около поддръжката на къщата и на това, че приживе леля ми не обичаше подобни събития, голяма церемония у дома не беше разумна идея. Реших да организирам, тук думата отново не е най-подходящата, скромна почерпка в нейна памет в обедната почивка. В крайна сметка жестът, а не неговото материално изражение е по-важен.

На следващия ден излязох по-рано, за да купя нужните продукти на път за работа. Не си бях дал обаче сметка, че в 7 часа малкият супермаркет в подлеза близо до дома ми няма да е отворен. На вратата му ясно пишеше, че отваря едва в 8 и 30, което означаваше, че ако решах да изчакам и като прибавим времето за пазаруване и път, щях да закъсня с 45 минути, а може би дори и с час за работа. Това беше твърде голямо закъснение за моите стандарти за работна етика.

Така, отлагайки начинанието за по-подходящ момент, аз се оказах в посолството 45 минути по-рано от обикновено. Още щом влязох в стаята ме лъхна сладникавата и леко ферментирала миризма на огризки от ябълки. Спомних си с неприятно чувство, че миналия ден Хенрих беше излял четири. Надникнах в кошчето до бюрото му – огризките все още лежаха върху смачканите хартиени отпадъци, явно почистващият персонал минаваше точно преди началото на работния ден. Не стигаше това, че ежедневно ми се налагаше да понасям отвратителния начин, по който той поглъщаше плодовете, а сега трябваше и да поделям една стая с миризливите им остатъци, докато някой дойде да се погрижи за тях. Костваше ми истинско усилие на волята да се удържа и да не изсипя съдържанието на кошчето върху бюрото на този ужасен човек. Не знаеше ли той как миришеха огризките от ябълките му, или просто беше избрал да нехае за това? Какво му костваше да ги прибере в найлонов плик, след като приключи с тях, и да ги изнесе със себе си на тръгване? Прекосих стаята и отворих прозорците широко. Хладният сутрешен въздух нахлу вътре, но не толкова рязко и решително, колкото се надявах. Тогава, преминавайки покрай бюрото му на път за моето, видях брошурата върху него.

В първия момент не си дадох сметка какво е, защото подобни неща бяха по-скоро спомен от детството ми – вече никой (е, явно почти никой) не раздаваше подобни неща в подлезите и по улиците. Това беше доста примитивен и неефективен начин за реклама, при това отдавна забравен. Приближавайки се още до бюрото на Хенрих обаче разбрах, че ставаше дума именно за това – на бюрото му имаше един... флайър, така се наричаха, спомних си аз. Правоъгълният хартиен отрязък беше изцяло бял и на него пишеше – „Наноботи – прислуга, с която можеш да се забавляваш”. Естествено, дори не докоснах брошурата. Върнах се обратно на бюрото си и започнах да се подготвям за работния ден. Не ме напускаше обаче мисълта за това откъде беше научил, че в момента съм се нагърбил именно с търсенето на подобен род услуги. Може би беше ровил в кореспонденцията ми, въпреки че това беше почти невъзможно при положение, че той идваше на работа преди мен и си тръгваше почти винаги по-рано. Вероятно беше надал ухо на някой мой разговор с фирмата, но аз не можех да си спомня да съм водил подобен в негово присъствие.

Хенрих се появи на работа с обичайното си десетминутно закъснение и още преди да се настани на бюрото си, вниманието му попадна върху флайъра. За миг по лицето му пробяга сянка на учудване или може би на разочарование. Той го взе с твърде небрежен жест и го смачка на плътна топка, която след това полетя към големия кош за отпадъци в ъгъла на стаята и попадна в центъра му. Аз, естествено, запазих пълно присъствие на духа. Бях запомнил адреса наизуст.

 

***

Едва вкъщи можах на спокойствие да проверя каква идиотска шега ми беше подготвил Хенрих. Бях в безопасност обаче, защото той нямаше никаква представа, че съм „налапал стръвта” или поне така се надявах.

Адресът ме отведе в сайт, който започваше със същия слоган – „Наноботи – прислуга, с която можеш да се забавляваш”. Подборът на думи отново ми се стори малко пресилен. Явно копирайтърът на фирмата, човек или по-вероятно лингвистичен изкуствен интелект, беше сметнал, че вече сме достатъчно далеч от началото на ХХ век, за да не възприема за обиден намека, че можеш да се забавляваш с прислугата, като в същото време провокацията да не е загубила смисъла си. Сайтът беше много стилно издържан и в него надълго и нашироко се разкриваха преимуществата на иновативната технология на наноботите пред конвенционалния домашен персонал. Ставаше дума за миниатюрни машини или по-скоро синтетични организми, изградени на базата на нанотехнологии, но чувствително по-големи от моите очаквания. Наподобяваха малки рачета, но не можех да преценя какви бяха точните им размери. Изглежда бяха в състояние да извършват широк спектър от домакинска работа. Най-простите модели функционираха по-скоро като синтетични паразити, които преработваха мръсотията, къщния прах, акарите и неприятните миризми в безвредни и благоуханни молекули, като междувременно процесът осигуряваше и нужната им енергия за работа. Средният клас можеше да регулира до известна степен стайната температура и влажност, приемайки или отдавайки топлина с малките си нанотелца. В началото не разбирах как едни толкова дребни неща могат да извършват сложни и трудоемки задачи, но впоследствие разбрах, че наноботите от най-високия клас са способни, и това беше най-напредничавата им черта, да формират по-сложни структури, наречени клъстери, като за целта вплитат едно в друго телата си. Наборът от операциите варираше според сложността на симбиотичните и кооперативни връзки, чрез които те формират своите клъстери, а най-високотехнологичните можеха да строят големи наномашинки, способни да извършват учудващо широк диапазон от задачи. Възможностите им на практика бяха неограничени, защото те можеха да съединяват синтетичните си телца едно с друго, достигайки дори размерите на домашна котка например, и да приемат всякакви форми в зависимост от задачите, които са им поставени. Естествено, те можеха да намират пътя за решаване на даден проблем, без той да им бъде предварително зададен, или казано с други думи, притежаваха свой автономен изкуствен интелект. Всичко това се управляваше от прост и интуитивен софтуер, който дори имаше приложение за телефон, чрез което собственикът можеше да упражнява дистанционен контрол.

Колебанието ми продължи не повече от ден. След като допълнително се информирах от независими източници за положителните и отрицателните страни на наноботите (първите, изглежда, бяха много, а вторите почти липсваха и се ограничаваха предимно в цената), се обадих, за да отменя всички насрочени интервюта и заявих, че съм намерил по-добра алтернатива. Реших да си поръчам най-усъвършенствания, и разбира се, най-скъп модел от малките машинки. Цената беше наистина забележителна – надхвърляше чувствително сумата, която човек би платил за чисто нов луксозен автономен автомобил, при това на някой от водещите азиатски производители. Аз обаче не възнамерявах да си купувам кола, живеейки в центъра на града, не ми беше нужна, така че можех да си позволя тази инвестиция. А според сайта това наистина беше инвестиция, тъй като отпадаше разходът за заплата на евентуален персонал, освен това моят модел наноботи имаше способността да се саморепликира и да увеличава броя на единиците си, а производителят предлагаше опция за обратно изкупуване на излишните бройки.

 

***

Една седмица по-късно пратката пристигна. Бях доста учуден, когато пред вратата ми се появи само един доставчик. В ръцете си държеше пакет с размерите на голям куфар. Очаквах нещо доста по-мащабно. Той побърза да го остави във всекидневната на долния етаж и си тръгна. Останал сам, аз се заех с разопаковането. Вътре открих два еднакви метални контейнера, някакъв уред, който много приличаше на лаптоп, и дебело упътване. Разлистих го и още на първата страница ме съветваха да отворя лаптопа, който всъщност беше контролният панел, и да следвам инструкциите.

Компютърът стартира инсталационен софтуер, който изпълняваше ролята на въведение във функциите на машинките, и в миг и както си му е редът, обезсмисли хартиеното упътване въпреки неговата завидна дебелина. Контейнерите съдържаха две колони от наноботи – една мъжка и една женска. Бях сигурен, че те нямат пол в истинския смисъл на думата и това разграничение беше само за улеснение на клиента, но така или иначе, когато се вгледах внимателно, открих, че в двата контейнера имаше по един релефен символ – Мечът на Марс и Огледалото на Венера. Можех да избирам между това да активирам само „мъжките” наноботи, тогава те щяха да са еднополови и нямаше да се репродуцират, ако активирах и двата, щяха след време да започнат да се множат. Можех също да избирам и нивото на „изкуствения им, групов интелект”, като от него щеше да зависи сложността на функциите им. Последният важен избор, който трябваше да направя, преди да се впусна в морето от подробности и обяснения, беше по отношение на външния вид на моите наноботи. Явно рачешката форма беше само първата стъпка, а след като започнеха да формират клъстери, можеха да придобиват и различен облик. Възможностите бяха няколко: първата се наричаше “Мека” – при нея наноботите ми щяха да придобият форма на симпатични роботчета, като онези от детските филми – с квадратни глави, усмихнати личица и големи любопитни очета. Сетне идваше „Зооморф”, който щеше да ги преобрази в различни футуристични животни, насекоми и най-интересното – птици, в упътването се казваше, че този вариант бил идеален за трудни от логистична гледна точка задачи като чистене на паяжини по тавана например. Последният вариант се наричаше „Андро” и най-общо казано, програмираше наноботите да формират малки човечета, които отново приличаха на герои от анимационен филм и много ми напомниха за поредицата „Малчовците”, която ми беше любима като дете. Това беше основното, което се казваше в инсталацията, за повече информация можех да се обърна към хартиеното упътване, където ме очакваха страници и страници съвети, спецификации и какво ли още не. Веднага почувствах, че решението ще трябва да почака един ден, защото в главата ми вече се беше родила идеята как точно да го взема.

Сутринта и предиобеда на следващия ден с Хенрих прекарахме по обичайния начин  – в пълно мълчание. Той вече беше заел онази характерна негова поза – леко приведен напред с подпряна върху дланта на лявата ръка глава, дясната небрежно местеше мишката, а разсеяният му поглед блуждаеше някъде из монитора. Тази конфигурация на тялото му беше недвусмислен за мен знак, че за момента е преустановил работа в очакване на обедната почивка, но му се налага да прекара следващия половин час до нейното начало в симулиране на работна дейност. Когато двама души, принудени от обстоятелствата, прекарват толкова много време заедно, подобни неща няма как да останат скрити.

Аз също бях приключил работа за първата половина на деня.

– Хенрих – започнах аз небрежно, премествайки поглед от монитора си към него, – вчера прочетох нещо доста интересно.

– Така ли? Какво? – отвърна той и сънено се облегна назад в стола си, премигвайки бавно.

– Не е кой знае какво всъщност. Малък психологически тест или нещо от сорта. Според него хората се делят на три групи. Такива, които предпочитат компанията на хора, вторият тип се чувстват най-добре сред технологии, роботи и темподобни неща, а последните са най-щастливи сред природата и когато около тях има животни.

– Интересно, и какво? – каза той, въпреки че си личеше, че не му е кой знае колко интересно, но ме слуша от любезност и скука.

– Просто се чудех ти например от кой тип би се определил.

– А какви са въпросите? – учудено попита той.

– Ами точно това – ти от кой тип смяташ, че си.

– Чакай, нещо бъркаш – в гласа му имаше зле прикрита насмешка, – психологическите тестове не работят така. Първо отговаряш на въпросите, а след това разбираш кой тип си, иначе не е никакъв тест.

– Да, прав си, въпросът беше глупав – отвърнах аз, вече съжалил, че съм започнал разговор, който не съм премислил добре, и вперих поглед в несъществуващата работа в монитора си. Хенрих направи същото.

В дванайсет без пет той шумно стана от стола си и се отправи към вратата. Преди да излезе, спря и се обърна към мен.

– Хора.

Вдигнах разсеян поглед към него, придавайки си вид, че вече съм забравил за какво става дума.

– Чувствам се най-добре сред хора – поясни той.

Аз се усмихнах, разбиращо кимайки с глава, и го оставих да напусне стаята.

Същата вечер се прибрах у дома и веднага отворих контролния панел на наноботите. Програмата започна от там, където я бях оставил. На монитора грееха трите икони – симпатичните роботчета, малчовците и рачетата. Избрах „Андро” в двуполов режим и най-висока форма на изкуствен интелект. Малкото човече от иконата започна весело да подскача и да се радва. Появи се следният диалогов прозорец:

Желаете ли Андро да остане вашата основна форма, но при нужда да се комбинира с „Мека” и „Зооморф” с цел достигане на по-забавно и функционално преживяване?

След кратко колебание избрах „да”.

Честито! – светна екранът. – Вие избрахте форма на колония „Андро +”.

След като направих избора си окончателен, на екрана се появи съобщение, което ме съветваше да отворя двата контейнера и да не пипам нищо повече.

Непосредствено след отварянето на кутиите не се случи нищо. Останах малко разочарован. Не очаквах от тях да изригне светлина, да се извие пушек и из къщата да плъзне армия от малки същества, но се надявах да се случи поне нещо. Вместо това, когато надзърнах в „мъжкия” контейнер, открих нещо подобно на метална пчелна пита. В тази разделена на малки кутии плоскост неподвижно дремеха стотина малки, лъскави паячета. Изглеждаха метални и бяха с големината на зърно от леща, всяко снабдено с по шест крачета, плътно прибрани до тялото. Нито едно от тях обаче не помръдваше. Видя ми се доста странно и дори се притесних, че може да съм получил повредена колония. Върнах се при контролния панел и там с облекчение открих надпис, че колонията вече е активна и в рамките на най-много 24 часа наноботите ще започнат работа. Реших, че контейнерите не могат да стоят в средата на всекидневната, затова внимателно ги преместих в една от спалните на долния етаж и си легнах.

Когато на другия ден се върнах в стаята, контейнерите бяха празни. Наноботите явно се бяха активирали през нощта, но не ги виждах никъде в стаята. Обиколих цялата къща, отново без успех. По всичко изглеждаше, че наноботите ми се криеха някъде или се бяха изпарили.

Видях първите малко преди да си легна същата вечер. Бяха образували нишка в коридора и се движеха едно след друго към кухнята. Учудих се колко много бяха произведени за толкова кратко време. Отидох в кухнята. Нишката преминаваше през целия под, качваше се нагоре по шкафа и влизаше в мивката, където бях оставил две мръсни чинии, чаша и прибори. Когато надзърнах, видях, че рачетата се скупчват около остатъците от храната и по някакъв странен начин ги поглъщат. Когато едно поемеше достатъчно, се отдръпваше и предоставяше мястото си на следващото. Колонията ми изпълняваше първата си задача – миеше чиниите.  

 

***

Така, условно казано, оставих съдбата на наноботите в собствените им ръце и наистина започнах да съжителствам с тях. Вечер получавах кратки доклади за свършеното през деня, както и за по-важните етапи от развитието им. Информирах се допълнително и от Енциклопедията. След като производството на клъстери вече беше започнало, наноботите се настаниха в една от свободните спални на долния етаж и започнаха да я използват като импровизиран щаб или по-скоро сервизно помещение. Надявах се да използват стаята и за преобразуването си в клъстери, защото не ми се искаше из дома ми да се разхождат половинчати или недовършени човечета. Надеждите ми обаче не се оправдаха напълно, защото преобразяването им се случи на практика пред очите ми. Първо забелязах, че рачетата са започнали да нарастват на големина. Когато се вгледах внимателно в едно от тях, забелязах, че всъщност това са няколко нанобота, които са сплели телцата си в едно. По всичко личеше, че корпусите на първичните единици бяха създадени така, че да пасват едни на други идеално, оставяйки почти незабележими процепи помежду си. След големите рачета се появиха едни машинки, които най-лесно бих могъл да оприлича на старовремски макари за конци или малки валячета. Те се движеха много по-бързо от рачетата, но също толкова безшумно, а предназначението им беше да почистват пода. Харесваше ми това, че явно си даваха сметка за присъствието ми, защото всеки път, когато минавах покрай тях, спираха на място или се отдръпваха встрани, за да не ги настъпя.

Не след дълго нещата започнаха да стават малко по-странни. Първо се появиха пергелчетата. Наричам ги така по аналогия, защото представляваха две дълги и тънки цилиндърчета, сключени в горния си край с нещо като става. На няколко пъти видях техни представители да крачат по пода, без да изпълняват някаква функция. Не беше нужно дори да поглеждам Енциклопедията, можех и сам да се досетя, че това са краката на бъдещите човечета, а щъкането наоколо беше част от функционалните им тестове. Няколко дни по-късно забелязах, че върху едно от пергелчетата бяха кацнали три или четири от големите рачета, явно в опит да формират торс. Някъде по същото време в контролния панел се появи съобщение. Наноботите ме питаха дали искам бъдещите клъстери да формират миелинова обвивка, или предпочитам да оцветят металическите си тела с бои, образно казано, тяхно производство. Почти инстинктивно и без да се замислям избрах варианта с обвивката. Не зная каква точно беше причината за решението ми, но вероятно вече бях започнал да ги възприемам по-скоро като живи същества и не исках да ходят... голи. Веднага след това обаче у мен се появи въпросът как едни механични създания ще могат да синтезират миелин.

Опасенията ми, че наноботите ще започнат да се разхождат без глави и наполовина покрити с кожа се оказаха неоснователни. През следващите няколко дни не настъпиха почти никакви промени. Из дома ми продължаваха да се разхождат само правоъгълничета, покачени върху металните пергелчета. Единственото видимо подобрение беше, че от торсовете им бяха започнали да се проточват тънки и еластични метални шнурчета, завършващи с тройни щипци. През следващите няколко дни аз избягвах да влизам в стаята, която бяха обособили за свое сервизно помещение, за да не им попреча по някакъв начин, но най-вече за да не разваля елемента на изненада.

А такъв наистина имаше. Случи се през един следобед. Тъкмо се бях върнал от работа, а настроението ми не беше никак добро. Преди всичко защото именно през този ден Хенрих беше сложил началото на сезона на прасковите. Ритуалът по поглъщането им беше далеч по-пищен в сравнение с тези при всички останали плодове. Преди да започне да яде праскова, а той винаги избираше най-зрелите, почти разкапани плодове, Хенрих извеждаше стола от нишата на бюрото си. Правеше го без да става, задвижвайки се с крака в седнало положение и се настаняваше така, че кошът за боклук до неговото бюро да се намери между чатала му. Така, надвесен над него и с навити до лактите ръкави на бялата риза, която беше неизменен компонент от облеклото на всички работещи в посолството, независимо от пола и позицията им, започваше да дъвче, мляска, смуче и преглъща. През цялото време натежалите от сладка миризма сокове на прасковата се сипеха като дъжд върху хартиените отпадъци в коша. Просмукващият се в тях сок от праскови ги превръщаше в същински ароматизатори, които гарантираха, че миризмата няма да напусне стаята до края на деня. Лошото ми настроение през онзи ден се дължеше и на това, че Хенрих беше направил поредния опит да скъси социалната дистанция между нас. Този път предложението му беше под формата на покана за вечерно събиране в дома му, на което щяха да присъстват той, съпругата му и неколцина техни приятели. Хенрих не пропусна да ме информира, че сред тях ще има и необвързани. Подобен директен намек безспорно беше изключително неуместен, ако не и обиден.

В това разклатено емоционално състояние действията на наноботите ме свариха наистина неподготвен. Все още не бях успял изцяло да се потопя в атмосферата на дома си и да се отърся от неприятните преживявания, когато във всекидневната на долния етаж, където почивах, се разигра малък етюд. През вратата с нещо като парадна стъпка влязоха голямо количество правоъгълничета върху пергелчета и бавно формираха две колони с доста голямо за размерите им разстояние между тях. В течение на няколко мига не се случи нищо, няма да скрия, че у мен се породи смътното усещане, че ставам свидетел на някаква церемония. Тогава през вратата влязоха два нанобота от вид, който до момента не бях виждал. Бяха една глава по-високи от останалите, защото за разлика от тях имаха глави, а голите им тела, освен почти човешки по форма, бяха покрити с материал, доста подобен на кожа, но с леко неестествен оранжев оттенък. Единствено пропорциите на телата им, леко неестествено големите глави, тумбестите торсове и по-късите горни крайници ми пречеха да възприема физиката им за изцяло човешка. Анатомичните им извивки недвусмислено показваха, че единият е мъжки, а другият – женски, но бяха изразени не повече от тези при реалистичните кукли например, и по-скоро загатваха, отколкото да показват анатомични органи. Това беше разбираемо, защото очевидно те нямаше да се размножават чрез същински акт на оплождане и раждане. Тантурестите им телца обаче още в първия миг ме подразниха. От тях лъхаше някаква наивност, сякаш бяха проектирани, за да задоволят представите на дете, каквото аз определено не бях.

Двата нанобота пристъпиха няколко крачки напред между колоните, после всеки от тях направи реверанс, съобразен с пола си, в моята посока, накрая се изправиха и застанаха неподвижно. Приближих се към тях, за да ги огледам по-добре, наложи се дори леко да се наведа, защото бяха не по-големи от човешки палец. Това, което веднага ми направи силно и отново неприятно впечатление, беше, че и двата нанобота нямаха лицеви черти и бяха плешиви. Върху лицата им имаше само три вдлъбнатини за очите и устата и една едва доловима издутина, която трябваше да представлява нос.

Върнах се обратно до канапето и отворих контролния панел. Без особени затруднения намерих менюто, което отговаряше за външния вид на наноботите. Отне ми не повече от половин час да настроя телосложението им според желанията си, лицата и косата се оказаха доста по-сложни, но за щастие, имаше точно това, което търсех – възможност за прилагане на снимки и мостри от тъкани и клетки, на базата на които да се направят вариации на лицата и косите на всички наноботи в колонията. През цялото време докато правех настройките, миниатюрната двойка не помръдваше.

След като приключих и затворих панела, те се обърнаха и поеха натам, откъдето бяха дошли. Стори ми се, че малките им, тумбести главички са леко наведени напред. Ескортът от примитивни наноботи изчака да напуснат стаята и ги последва под строй.

Нека си вървят, казах си, не исках да ги виждам повече, не и в този вид, не и докато не намерех правилните мостри. Оставаше ми само да позвъня на Хенрих и да му съобщя, че ако не е прекалено късно, съм готов да приема поканата му за вечеря.

Втора част

Банята

Домът на семейство Роде се намираше в затворен комплекс в югозападната част на града и представляваше точно това, което си представях. Висока ограда, широк портал, широка алея, от двете страни на която в абсолютна симетрия бяха разположени малки и спретнати двуетажни къщи. Тяхната беше номер пет, тоест третата отдясно.

Вратата отвориха и двамата. Хенрих – облечен в спортен бежов панталон и светлосиня риза, а Марина, която виждах за първи път на живо, беше избрала тъмносиния рокля с жълта яка и десен на дребни цветя в същия цвят. Беше дори по-слаба, отколкото предполагах, чертите на лицето й бяха остри, но приятни, добре подчертани от прибраната на кок черна коса. Веднага ми направи впечатление, че излъчваше приветливост, която смътно ми напомни на ентусиазма и вечната приветливост, която толкова ме дразнеше у Хенрих. При Марина обаче тя беше някак туширана от вродения й женски финес. В онзи момент тя ми се стори до известна степен симпатична.

След като си разменихме задължителните любезности и аз й поднесох скромния букет, Хенрих взе сакото ми и бях въведен в трапезарията.

Всички столове освен три бяха заети, което означаваше, че съм последният гост. Поздравих и се представих, без да се ръкувам с всекиго поотделно. Освен мен и домакините присъстваха още петима души – две двойки и една пухкава широко усмихната жена в оранжева рокля отново с яка. Аз, естествено, бях настанен именно до нея. Още докато сядах, вече бях сигурен, че следващия път, когато се обърна към нея и оранжевата й рокля, ще е, за да й пожелая спокойна нощ. Донякъде успокоителен беше поне фактът, че от дясната ми страна се настани Марина, а не съпругът й.

Хенрих ми представи останалите гости, а аз се ограничих до това да запомня професиите и фамилиите на мъжете и малките имена на жените. За начало това щеше да ми е напълно достатъчно да симулирам някаква форма на общуване. Вниманието ми, естествено, беше насочено в съвсем различна посока – опитвах се да разбера дали Хенрих също има колония. Подозирах, че дори и да имеш,  тя нямаеш да е от най-високия клас. Може би почистваща – тя щеше да е голямо улеснение за Марина, като в същото временямаше да се... стряска от по-сложните клъстери. Обаче никъде не виждах наноботи или контролен панел и допусках, че дори и в дома на Хенрих да имаше такива, те вероятно бяха прибрани преди идването на гостите. Казах си, че задължително трябва да изчакам най-подходящия момент и да го попитам.

Смущението, което моята закъсняла поява предизвика, не продължи дълго. Почти веднага прекъснатият от мен разговор започна отново. Марина, като любезна домакиня, се опита да ме въведе в него, казвайки ми с топла усмивка, че Виктор, по-слабият от двамата мъже, чиято горна челюст изпъкваше малко неестествено напред, придавайки на лицето му леко конско изражение, работел като зъботехник и тъкмо разказвал много забавна история.

– Тогава изобщо не ми беше забавно, Марина – каза той най-вече за да вземе думата от нея.

Ставаше дума за една от неговите клиентки. Според него глупава и нахална жена, появила се в кабинета му със схема на зъбна протеза, която тя собственоръчно дорисувала и подобрила, след като я получили от хирурга. Била подменила и описала разположението на всеки зъб, някои от тях, по-важните според нея, дори скицирала, и очаквала от него той да ги изработи.

– Явно беше прочела доста в мрежата, непрофесионалист дори би се заблудил. Напоследък всеки е половин лекар. Казах й или да ме остави да работя както знам, или ако така предпочита, ще изляза да пия едно кафе, а тя може да се разполага с машините. После обаче не отговарям, ако челюстите й се заклещват като на булдог всеки път, когато кихне.

Гостите едва дочакаха Виктор да сплете пръстите на ръцете си, наподобявайки захапка на куче, преди да се отдадат на възпитан смях. Явно голяма част от историята беше разказана преди моята поява и той я повтаряше единствено заради мен. Почувствах се длъжен да се усмихна и да кажа нещо:

– Още преди десетина години в Япония започнаха да практикуват генно редактиране, което на практика елиминира почти всички вродени патологии, включително и тези на зъбите. Не виждам каква е разликата между това и...

– А могат ли да премахват глупостта, защото някои хора страдат най-много от нея – не ме остави да довърша Виктор.

Около масата отново отекна смях, а аз чистосърдечно се съгласих с него. Единствено Марина не се засмя.

Така започна куртоазният танц на неангажиращия разговор. Понякога в него едновременно участваха всички, друг път хората около мен се разделяха на двойки или тройки и обсъждаха дребни и незначителни неща, които, поне така говореха мимиките и жестовете им, значеха много за тях. След първоначалния неуспех аз реших да приема ролята на слушател, но всеки път, когато от мен се очакваше някаква реакция – била тя на съгласие, учудване или възмущение – старателно я осигурявах. Аз бях танцьорът, който предпочита да стои в периферията на дансинга, но е и достатъчно възпитан да направи няколко стъпки, когато го поканят.

Не бих казал, че вечерята беше непременно неприятна, но все пак бързо загубих интерес по отношение на разговорите. Причината за присъствието ми нямаше нищо общо с приятелски разговори и общуване. През цялото време се опитвах до доловя някакви знаци или следи, които да ми подскажат, че Марина и съпругът й все пак притежават колония. Не знаех какво точно се надявах да видя или чуя, но вярвах, че ще го разпозная.

Времето напредваше, а този момент така и не настъпваше. Или семейството наистина не притежаваше колония, в което все пак се съмнявах, или по някаква причина полагаше големи усилия да я скрие от нас. Допусках и възможността елементарна и първична личност като Хенрих да беше оказала, волно или неволно, пагубно влияние върху външния вид и същността на колонията, превръщайки ги в някакви малки изроди. Може би Марина се срамуваше от тях и не искаше да ги показва пред хора. От друга страна, не ми се вярваше, че изтънчена, както физически, така и по отношение на своите обноски жена като нея би допуснала подобно нещо. Фактът, че двамата нямаха деца, ме караше да допускам, че би подходила майчински към колонията, ако наистина такава имаше. Ясно личеше зрелостта на тялото й. Консервативната й рокля не можеше да прикрие жизнеността на формите й. Гърдите, тазът, ръцете, дори лицето й недвусмислено ми подсказваха, че моментът за нея вече е настъпил. Допусках дори, че едва доловимата й моминска свенливост или по-скоро притеснение се дължеше именно на факта, че тя си даваше сметка за това положение. Това, разбира се, не беше моя работа, бях дошъл със съвсем различни намерения и се опитах да насоча вниманието си към тяхното осъществяване.

Малко след като Марина и съпругът й поднесоха предястие от задушена сьомга върху канапе от талиатели, аз се извиних и помолих да ме насочат към банята. Домакинята предложи да ме придружи, но аз отказах – помещението се намираше до стаята за гости на долния етаж.

Къщата на семейството ми се стори сносна. Марина очевидно се беше постарала да приложи на практика разбиранията си за белия цвят, които чух да споделя със съпругата на зъботехника. Марина го намираше за универсален и беше склонна да преглътне неговите всеизвестни практически недостатъци за сметка на удобството да не й се налага да мисли за комбинации, съчетавания и естетически модели, а и „за разходи по дизайн”, както с усмивка отбеляза. Аз бях съгласен с нея, моят дом също беше издържан в бяло. Освен това по мое мнение така всеки детайл, картина, мебел или пластика изпъква още повече и придава на помещенията донякъде стерилен, но високоестетичен вид.

Впечатленията ми от всекидневната се затвърдиха по време на кратката разходка – мебелите в цялата къща бяха средна ръка и не ми се нравеха особено. Не бяха точно масово производство, но дизайнът и разположението им бяха някак очаквани. Преобладаваха излезлите от мода поне преди пет години овални форми – около голямата, продълговата маса в трапезарията например бяха наредени столове в отвратително безвкусната форма на яйчена черупка. Седейки в един от тях, аз непрестанно се чувствах като попаднал в смешен декор на научнофантастичен филм от 70-те години на миналия век. Оскъдната мебелировка в гостната се изчерпваше до една секция или по-скоро конструкция във формата на доста сплескана елипса, върху която бяха поставени няколко от онези дежурни в последно време пластики или може би вази, наподобяващи вулканични скали. Екранът, ако изобщо имаше такъв, беше прибран в стената.

Коридорът, който ме отвеждаше към банята, отново беше с бели стени, декорирани само с две доста широки платна с пръски боя по тях – без съмнение серийно производство.

Пътьом успях да надникна и в кухнята – отново бяла, включително и мивката. Вратите на шкафовете и кухненските уреди бяха плътно прилепнали една към друга, така че беше невъзможно да различа очертанията им. В центъра на кухнята имаше висок овален плот,  върху него бяха пръснати чиниите от нашата вечеря и съдовете, в които беше приготвена. Направи ми впечатление, че в кухнята не цареше идеален ред, но беше относително чиста. Това ме караше да съм сигурен, че Хенрих не беше взел никакво участие в приготовленията и Марина беше направила всичко сама.

При други обстоятелства белотата и чистотата на къщата само щяха да затвърдят добрите ми впечатления от Марина, но мисълта, че в банята ме очакваше същата стерилна белота, ме изпълваше със смесица от раздразнение и притеснение. Колкото по-чиста и поддържана беше тя, толкова по-трудна ставаше задачата ми и по-дълбоки местата, в които щеше да ми се наложи да бъркам.

 

Банята не беше бяла. Стените бяха боядисани в доста неочакван и бих казал, неприятен цвят. Някаква неясна смесица между бледооранжево и розово, прекалено млечен, за да е крещящ, и недостатъчно приглушен, за да е пастелен. Или пък беше някакъв неясен нюанс на червеното. Изненадата ми бързо премина в странно чувство. Сякаш банята не принадлежеше на този дом и по някаква причина случайно беше попаднала в него. Вътре беше и осезаемо по-топло, а това допълнително объркваше сетивата ми. Въпреки това се опитах да насоча вниманието си към това, за което бях дошъл. Помещението всъщност беше доста просторно, а в далечния му край имаше плъзгащ се параван от матово стъкло, зад който смътно различих очертанията на голяма вана. Мивката и батерията също бяха направени от стъкло, но то беше напълно прозрачно, а до тях имаше семпла тоалетна чиния, слава богу – от бял порцелан. Приближих се до мивката, беше безупречно чиста – както и очаквах. Все пак започнах да обхождам с поглед всеки сантиметър. Неприятното чувство, което ме беше връхлетяло при влизането не само, че не ме напускаше, а дори се засилваше. Чувствах се приклещен от странния цвят на стените, от топлината и болничната чистота, но и усещах присъствието на Хенрих.

Машинално пуснах чешмата. Учудих се, че го направих. Едва ли някой беше застанал пред вратата, за да разбере какво правех вътре. И все пак действието ми беше някак разбираемо, след като възнамерявах да направя нещо нередно или в най-добрия случай много странно. Извадих две латексови ръкавици от вътрешния джоб на сакото си и с доста непохватни движения успях да ги сложа на ръцете си. Допирът им до кожата ми беше неприятен, не помнех друг път да съм слагал такива ръкавици и се изненадах, че ръцете ми мигновено започнаха да се загряват и аз инстинктивно ги поставих върху хладния ръб на мивката. Почнах внимателно да оглеждам гладката й повърхност, сифона, батерията и всички малки цепнатини, където различните елементи се свързваха – това бяха местата, в които въпреки чистотата можех да се надявам да открия това, което търсех. Без успех.

С нежелание пренасочих вниманието си от мивката към тоалетната чиния. На пръв поглед и тя изглеждаше безупречно чиста и аз вече бях сигурен, че ръкавиците ще трябва да влязат в употреба. Приближих се. По ръба, капака и бутона на вградения в стената пусков механизъм не се виждаше нищо. Погледът ми се плъзна надолу по крака й към мястото, където тя беше захваната за пода. Всяко едно движение на главата ми ме караше да се чувствам все по-зле, неприятният цвят сякаш нахлуваше в периферното ми зрение на равномерни, пулсиращи тласъци, които ме приклещваха и задушаваха.

След дълго взиране най-накрая го видях – дълъг около петнайсет сантиметра, черен косъм. Беше залепен в една от фугите непосредствено до задния край на крака на тоалетната чиния. Знаех на кого е и това ме изпълни с чувство на удовлетвореност от добре свършената работа.

Докато се навеждах да го взема и да го поставя в предварително подготвения найлонов плик, ме заля вълна на облекчение, но когато пръстите ми почти го докоснаха, чувството мигновено се изпари, за да бъде заменено от пълен ступор. Позицията на тялото ми вече беше такава, че погледът ми се плъзгаше между крака на тоалетната чиния и стената. Там, между двете повърхности, на топка лежеше използван презерватив. След кратко колебание го хванах с два пръста и го вдигнах. Той увисна в ръката ми – беше пълен. Благодарих на съобразителността си, която ме беше накарала да взема ръкавиците, и внимателно го пуснах в плика. При него сложих и косъма и ги прибрах във вътрешния джоб на сакото си.

Върнах се при мивката, за да спра водата и да сваля ръкавиците си. Не го направих веднага обаче. Находката ми ме караше да се чувствам доста странно. От една страна се радвах, че не ми се беше наложило да бъркам в канала на банята или в сифона на ваната, но презервативът ме озадачаваше. Да намеря подобно нещо в иначе безупречно чистия дом на Марина и Хенрих беше най-малкото странно. Самият факт, че двамата използваха предпазни средства, беше много странен за мен, помня колегата ми нееднократно да казва, че двамата искат деца. От друга страна, мисълта за успеха, нека да го кажа направо, на мисията ми по време на тези вечер ме караше да изпитвам силно задоволство.

Вдигнах очи и ги срещнах с тези на отражението си в огледалото. Срещу мен стоеше среден на ръст мъж в светлосив костюм, с черна коса, която едва доловимо беше започнала да се прошарва над ушите. Може би трябва да направя нещо по въпроса. Скулестото лице изглеждаше почти младежко, то започваше бавно да се разтегля в усмивка. Спуснах поглед надолу към латексовите ръкавици, те караха мъжа пред мен да прилича на следовател, може би дори на криминолог, тръгнал по следите на убиец. А защо не и на самия убиец. Тогава усетих в слабините ми да се надига топла вълна. Беше толкова силна, че нямах време да анализирам причината за нея.

Възбудата ми бързо стана толкова силна, че започна да личи през панталона. Видях как лявата ръка на отражението ми бавно посяга към ципа на панталона и го разкопчава, вратът ми започна да пулсира. Чувството несъмнено беше изненадващо, но не и неприятно. Мисълта за допира на латекса изведнъж ми се стори изключително привлекателна и аз смъкнах бельото си надолу. Започнах плавно да се масажирам. Мигновено пред мен изплува образа на Марина, тя несъмнено беше привлекателна жена, може би прекалено слаба, но пък това й придаваше допълнителен еротичен чар. Представях си очертанията на тялото й зад матовия параван на ваната. Представих си как до нея се появява още един силует, който си слага презерватив. Сетне и плавните им тласъци. Моите собствени движения бяха плавни, но целеустремени. Изведнъж всичко потъна в мрак и аз замръзнах.

Ръката ми мигновено спря. Все още усещах гладката материя на ръкавицата, но чувството вече не беше приятно. Паника нахлу в съзнанието ми. Ясно си давах сметка, че известно време не бях извършвал отчетливи движения и фотоклетката в банята беше угасила лампата, но не можех да помръдна, за да върна светлината.

Започнах да се чудя дали наистина бях прибрал презерватива в джоба си, или го носех върху себе си. Опитах се да изгоня от съзнанието си това нелепо допускане, но тогава ме връхлетя вълна от силен срам. Тъмнината ме вцепени, а съзнанието ми губеше съпротивителните си сили. В него започнаха да нахлуват неприятни усещания и картини. Затворих очи в опит да се защитя. Цветна вълна заля зрителното ми поле. Ужасяващият цвят на стените на банята. Вече нямах никакво съмнение – това не беше нито розово, нито оранжево, не беше и червено. Беше цветът на плът. Навсякъде около себе си виждах и усещах пулсираща плът. Сякаш бях попаднал във вътрешността на огромно тяло, което ме притискаше с топлината си, усещах тласъците на кръвоносните съдове, чувах ромона на кръвта в тях. Тялото искаше да ме погълне с онази непримиримост, на която бяха способни само безсъзнателните същества.

Стоварих юмрук върху мивката, може и да съм извикал. Чух фотоклетката да се отваря, явно регистрирала движението ми, а след нея щракването на лампата.  Знаех, че светлината вече ме е обгърнала, усещах как хладината й бавно накара цвета отново да се отдръпва към стените на влажната, пулсираща кухина, в която се намирах. Продължавах да държа очите си затворени, чувайки само успокоителното жужене на крушката. Тогава си дадох сметка, че крушките отдавна не се произвеждат с волфрамова нишка и не жужат.

Жуженето идваше от нещо друго, наподобяваше онзи ужасен звук от почукване на нокът по зъбен емайл и аз сякаш го усещах вътре в главата си, но идващ от безброй много посоки около мен. Засилваше се и подобно на цвета се опитваше да ме обгърне.  Отново идваше от стените, но този път беше някак по-далеч от мен. Жуженето започна да преминава в тихи потраквания като от безброй малки крачета. Всяко от тях сякаш караше точно определен косъм от тялото ми да се изправя вертикално и да вибрира. Ако онова, което допреди малко изпитвах, можеше да се нарече паника, сега вече ме връхлитаха вълни от вцепеняващ ужас.

Не можех да издържам повече, исках на мига да напусна ужасната баня, но за целта трябваше първо да отворя очите си. Направих го и това, което видях, се оказа многократно по-ужасно от очакванията ми. Те бяха навсякъде по стените, по тавана, по мивката. Стичаха се като безкрайни водопади от милиони малки метални капки с крачета. Спуснах очи към лявата си ръка, която все още стискаше ръба на мивката. Наноботите вече бяха започнали да пълзят нагоре по нея, но аз не можех да помръдна, за да се спася от тях.

Силите ми стигнаха единствено да вдигна очи към огледалото. Но там не намерих отражението си такова, каквото го познавах. Вместо него ме гледаше чуждо лице, не от плът, а от стотици малки рачета, бълбукаща и тресяща се метална маса от малки метални капки. Жуженето в миг стана толкова оглушително, че едва успях да чуя собствените си писъци.

Трета част

Разпитът

Следва продължение...