Годините в гимназията остават отпечатък върху живота на Антония завинаги. През тези години Антония се сприятелява много с Лучия Боци и Елвира Гандини, избраните й сестри; още в третата година на гимназията, Антония започва да се отдава на поезията, но най-вече изживява първите любовни разочарования. 1927 година е, Антония е първа година в гимназията и почти веднага е очарована от учителя си по гръцки и латински Антонио Мария Чеври, не толкова от външността му, колкото от изключителната му култура, страстта, с която преподава, от моралът, който предава чрез думите и действията си, от отдадеността, с която следи учениците си, за които никога не пести от времето си и на които дарява свои книги, които да разширят и задълбочат тяхната култура. Младата ученичка успява бързо да открие че зад плама и сериозността се крие голям афинитет: любов към познанието, културата, към поезията, към красивото, към доброто - нейн собствен идеал. Освен това в очите на учителя се чете някаква вътрешна болка, въпреки че се опитва да я прикрие, Антония е много чувствителна и бързо успява да усети това в него. Това очарование много бързо се превръща в любов, толкова силна, колкото и трагична, защото е въпрепятствана по всякакъв начин от баща й това ще доведе до отказ от „мечтания живот” през 1933 г., “не според сърцето, а според разума”, както пише Антония. Всъщност, тази любов остава завинаги в нея, дори и когато, в опита си да я заличи, има връзки с други мъже и се отдава на други проекти.

През 1930 г. е приета в Университета във факултета по Литература и Философия, където намира нови изтъкнати преподаватели и нови приятели: Витторио Серени, Ремо Кантони, Дино Формаджо, минава курс по Естетика, воден от Витторио Банфи и решава да се дипломира с него и пише теза върху литературното образование на Флобер. Получава доплома с отличен успех на 19 ноември 1935 г. През всички тези години в гимназията и университета, изглежда, че Антония води нормален живот на млад човек от висока буржоазна класа - образована, интелигентна, с изключителна чувствителност към красивото, трагичното, смиреното, а любовта й към планината, започнала още от 1918 г., когато започва да прекарва ваканциите си в гр. Пастуро, често я отвежда по алпийските скали, където прави много разходки, понякога дори и катерения, и които й дават много емоции, а после се превръщат в стихове и проза, чието великолепие те кара да настръхнеш. 1931 г. прекарва в Англия, официалната версия е за да научи добре английски, докато истиската причина е че е била накарана насила от баща си, за да я отдалечи от Черви.

1936-37 пътува и живее в Гмюнден, Австрия и Берлин, Германия, усъвършенства немски език, който е учила в Университета, и посещава цял курс върху Рилке, който много харесва.

През лятото на 1938 година, когато е оперирана от апандесит, превежда от немски на италиански много глави от книга на Манфред Хаусман. След операцията, Антония изглежда преродена, започва наново да пътешества и дори има идея за роман. От този роман, Антония написва само кратка скица, от друга страна активно започва да се отдава на поезията и фотографията. Може да се каже, че Антония не ни е оставила роман, но със сигурност ни е оставила роман от снимки: разглеждайки ги отзначава да четеш онзи смисъл на човешка непринуденост и любов към селото, горите, към тишината.

През октомври на 1938 г. се връща към преподаването в Институт Скяпарелли в Милао, където година преди това е преподавала, и от което е била доволна, въпреки трудната задача „да се справя с 46 млади разбойника между 10 и 13 години, бедни и невинни същества, на които им се прилепва злото на науката” (писмо до Нена, 23 октомври 1937 г).

С нетърпение очаква тази задача и новата учебна година, още повече защото това й помага, може би, да понесе екзистенциални драми, които са станали вече задължителна част от нея. Открива в себе си дълбоки корени към природата и това я кара да пише: „Не знам колко бих платила, за да си построя тук, с изглед към река Тичино, две селски стаи, и да дойда тук да живея”, разбира вътре в себе си, че тези “две стаи” никога няма да ги има, че ще бъде винаги сама.

“Дори и учениците ми, които миналата година ми стигаха, сега вече не ми стигат. Очите им, които ме гледат, ме карат да плача”, пише Антония в последното си писмо до родителите си, 1 декември 1938 г. На 2 декември напуска училището, 2 часа преди обичайния час: вкъщи ще се прибере едва на другия ден, надвечер, от болницата, където е била откарана на предната вечер, остра бронхо-пневмония е диагнозата на лекарите, но погълнатите барбитурити още повече затрудняват нещата: по-добре е да се откара вкъщи в собственото й легло.

Антония е погребана в Пастуро. Ето какво пише в дневника си на 10 септември 1937 г.:

“Дълго стоях опряна в решетките на вратата на гробището. Видях малка част от поляна, все още незаета. Мисълта да съм погребана тук, по никакъв начин не ми напомня на смъртта: по-скоро е като да се завърнеш към корените си. С всеки изминат ден ги усещам все по-упорити вътре в себе си. Моите планини-майки.”А.П.

Любов в далечината

Помня, че когато ходих в къщата
на мама, имаше прозорец, който гледаше
към поляните; в далечината, река Тичино
се спотайваше зад гористата си дига и
още по-нататък се простираше дълга
ивица от хълмове.
До тогава не бях виждала морето нито веднъж,
но в мен се таеше дълбока носталгия,
като на влюбена.
Надвечер се взирах в хоризонта;
притварях очи; галих
очертанията и цветовете през миглите си
и ивицата от хълмове се размиваше
и блещукаше в синьо: струваше ми се
морето, но ми харесваше
повече.

Първите плодове на сезона

Милано, 12 април 1929

Маскарад на прасковите

Соренто, 2 април 1929

Парцал

Милано, 8 април 1929

Превод от италиански: Юлияна Радулова