Биография от Онорина Дино

Антония Поци

Когато Антония се ражда е вторник, 13 февруари 1912 г.: руса, мъничка и крехка, не се знае дали ще може да оцелее, но Антония расте, вижда се от снимките колко хубаво дете е била и каква радост за родителите – Роберто Поци, от гр. Лавено, и графиня Лина, дъщеря на граф Антонио Кавани Санджулияни от Гуалдана и Мария Граминьола, собственици на огромен терен, наречен Ла Дзелата, в гр. Барегуардо. Малкото момиченце е кръстено на 3 март в църквата Сан Бабила и взема името на дядо си, първото от ред имена на роднини /Роза, Елиза, Мария, Джованна, Емма/, което ще остави отпечатък върху личността й завинаги. Антония расте в много образована и фина среда: бащата, вече известен адвокат в Милано, майката – образована в Колеж Биянкони в гр. Монца, знае добре френски и английски, чете много, най-вече чуждестранни автори, свири на пияно, обича класическата музика и посещава често Театър Ла Скала, където по-късно ще я следва и Антония, рисува и бродира добре. Дядото Антонио е изключително образована личност, известен и ценен историк, обича изкуството и самият той рисува. Баба й е Мария, жизнена и чувствителна жена, дъщеря на Елиза Гросси, от своя страна дъщеря на най-известния Томазо, която Антония нарича „Нена”, и с която от малка има много хубави отношения. Важно е да се спомене и лелята Илда, сестра на баща й, учителка по професия, която придружава Антония в множеството й пътешествия; трите й лели по майчина линия, с които Антония прекарва множество кратки ваканции между училищния и юношеския си период; баба й Роза, по бащина линия, която обаче умира когато Антония е още дете. През 1917 година за Антония започва училищния период. Липсата на бележник сред останалите документи подсказва, че вероятно момичето е посещавало училище само като слушател, тъй като все още е нямала навършени 6 години, училището на Сестрите Марчелине, на площад Томазео, или е била подготвяна на частно, за да бъде приета във втори клас в същото училище, което доказва бележникът й оттогава. От трети до пети клас учи в държавното училище на ул. Руффини. По този начин, през 1922, все още ненавършила единадесет години, Антония започва да учи в гимназия „Мандзони”, от където през 1930 година излиза дипломирана и започва да учи в Държавния Университет в Милано.

 

Годините в гимназията остават отпечатък върху живота на Антония завинаги. През тези години Антония се сприятелява много с Лучия Боци и Елвира Гандини, избраните й сестри; още в третата година на гимназията, Антония започва да се отдава на поезията, но най-вече изживява първите любовни разочарования. 1927 година е, Антония е първа година в гимназията и почти веднага е очарована от учителя си по гръцки и латински Антонио Мария Чеври, не толкова от външността му, колкото от изключителната му култура, страстта, с която преподава, от моралът, който предава чрез думите и действията си, от отдадеността, с която следи учениците си, за които никога не пести от времето си и на които дарява свои книги, които да разширят и задълбочат тяхната култура. Младата ученичка успява бързо да открие че зад плама и сериозността се крие голям афинитет: любов към познанието, културата, към поезията, към красивото, към доброто - нейн собствен идеал. Освен това в очите на учителя се чете някаква вътрешна болка, въпреки че се опитва да я прикрие, Антония е много чувствителна и бързо успява да усети това в него. Това очарование много бързо се превръща в любов, толкова силна, колкото и трагична, защото е въпрепятствана по всякакъв начин от баща й това ще доведе до отказ от „мечтания живот” през 1933 г., “не според сърцето, а според разума”, както пише Антония. Всъщност, тази любов остава завинаги в нея, дори и когато, в опита си да я заличи, има връзки с други мъже и се отдава на други проекти.

През 1930 г. е приета в Университета във факултета по Литература и Философия, където намира нови изтъкнати преподаватели и нови приятели: Витторио Серени, Ремо Кантони, Дино Формаджо, минава курс по Естетика, воден от Витторио Банфи и решава да се дипломира с него и пише теза върху литературното образование на Флобер. Получава доплома с отличен успех на 19 ноември 1935 г. През всички тези години в гимназията и университета, изглежда, че Антония води нормален живот на млад човек от висока буржоазна класа - образована, интелигентна, с изключителна чувствителност към красивото, трагичното, смиреното, а любовта й към планината, започнала още от 1918 г., когато започва да прекарва ваканциите си в гр. Пастуро, често я отвежда по алпийските скали, където прави много разходки, понякога дори и катерения, и които й дават много емоции, а после се превръщат в стихове и проза, чието великолепие те кара да настръхнеш. 1931 г. прекарва в Англия, официалната версия е за да научи добре английски, докато истиската причина е че е била накарана насила от баща си, за да я отдалечи от Черви.

1936-37 пътува и живее в Гмюнден, Австрия и Берлин, Германия, усъвършенства немски език, който е учила в Университета, и посещава цял курс върху Рилке, който много харесва.

През лятото на 1938 година, когато е оперирана от апандесит, превежда от немски на италиански много глави от книга на Манфред Хаусман. След операцията, Антония изглежда преродена, започва наново да пътешества и дори има идея за роман. От този роман, Антония написва само кратка скица, от друга страна активно започва да се отдава на поезията и фотографията. Може да се каже, че Антония не ни е оставила роман, но със сигурност ни е оставила роман от снимки: разглеждайки ги отзначава да четеш онзи смисъл на човешка непринуденост и любов към селото, горите, към тишината.

През октомври на 1938 г. се връща към преподаването в Институт Скяпарелли в Милао, където година преди това е преподавала, и от което е била доволна, въпреки трудната задача „да се справя с 46 млади разбойника между 10 и 13 години, бедни и невинни същества, на които им се прилепва злото на науката” (писмо до Нена, 23 октомври 1937 г).

С нетърпение очаква тази задача и новата учебна година, още повече защото това й помага, може би, да понесе екзистенциални драми, които са станали вече задължителна част от нея. Открива в себе си дълбоки корени към природата и това я кара да пише: „Не знам колко бих платила, за да си построя тук, с изглед към река Тичино, две селски стаи, и да дойда тук да живея”, разбира вътре в себе си, че тези “две стаи” никога няма да ги има, че ще бъде винаги сама.

“Дори и учениците ми, които миналата година ми стигаха, сега вече не ми стигат. Очите им, които ме гледат, ме карат да плача”, пише Антония в последното си писмо до родителите си, 1 декември 1938 г. На 2 декември напуска училището, 2 часа преди обичайния час: вкъщи ще се прибере едва на другия ден, надвечер, от болницата, където е била откарана на предната вечер, остра бронхо-пневмония е диагнозата на лекарите, но погълнатите барбитурити още повече затрудняват нещата: по-добре е да се откара вкъщи в собственото й легло.

Антония е погребана в Пастуро. Ето какво пише в дневника си на 10 септември 1937 г.:

“Дълго стоях опряна в решетките на вратата на гробището. Видях малка част от поляна, все още незаета. Мисълта да съм погребана тук, по никакъв начин не ми напомня на смъртта: по-скоро е като да се завърнеш към корените си. С всеки изминат ден ги усещам все по-упорити вътре в себе си. Моите планини-майки.”А.П.

Любов в далечината

Помня, че когато ходих в къщата
на мама, имаше прозорец, който гледаше
към поляните; в далечината, река Тичино
се спотайваше зад гористата си дига и
още по-нататък се простираше дълга
ивица от хълмове.
До тогава не бях виждала морето нито веднъж,
но в мен се таеше дълбока носталгия,
като на влюбена.
Надвечер се взирах в хоризонта;
притварях очи; галих
очертанията и цветовете през миглите си
и ивицата от хълмове се размиваше
и блещукаше в синьо: струваше ми се
морето, но ми харесваше
повече.

Първите плодове на сезона

Асфалтът на тротоара
ми хвърля безброй светещи погледи
и зелените пръски
върху влажните цветя
изглеждат жълти като лимонена кора,
на фона на ефирното сиво.
 
На пазара за зеленчуци,
репичките,
завързани на войски като войничета,
се опитват да излязат от редовете
и се притискат към ръба на кошниците
опитвайки се да близнат някоя капка дъжд
с палавите си мустачета,
които стърчат нагоре от червените им главици;
и няколко грозда, сами по ъглите,
ми приличат на гнезда на щиглеци,
с протегнати човчици,
в чакане на храната си.
 
Бих искала и аз да бъда репичка; 
от онези, които са още в градината
и се търкалят в пръстта,
поглъщат дъжда богат на настроения
и не знаят че скоро някой ще дойде
ще ги хване за зелените им опашки;
ще ги откъсне от тъмното им гнездо,
ще ги сложи в кошницата изцапана с пръст,
и после, вкъщи, 
ще си ги хапне,
сурови, със сол.
Бих искала и аз да бъда репичка.

Милано, 12 април 1929

Маскарад на прасковите

Тази нощ прасковите
си подшушнаха
и суетно се замаскираха
а на сутринта изхочиха от всяка стена,
фукайки се,
като момиченца, които в празничен ден
са вързали недоразвитите си плитки
с розови пърпащи панделки.
 

Соренто, 2 април 1929

Парцал

Имаше едно малко синьо парцалче
над стената
цялото смачкано от розови пръстови отпечатъци
подпряно от две звездни връхчета
и аз там отдолу
като парцалче жеравно сиво
в което хората се спъват
но не си правят труда да вдигнат
- опъва се малко оттук и малко оттам с крака
и после
с ритници
се изхърля -

 

Милано, 8 април 1929

 

Превод от италиански: Юлияна Радулова