Кучето ми умря преди три години. Казваше се Арти. Аз обаче все още играя с него. Виждам го така, както изглеждаше в младите си години. Съвсем същата черна, къдрава и лъскава козина, същия добродушен и развълнуван поглед и е постоянно с изплезен език. Изглежда като някаква холограма. Движенията му се повтарят като на запис и непрекъснато ходи след мен. Това се случва само, когато съм у дома. Навън не го виждам, но вкъщи винаги присъства. В началото се уплаших. Взех си ново куче, с надеждата тази халюцинация да изчезне. Нямах успех. Понякога даже ги бъркам. Едното куче някак ми се привижда върху другото. Тази сутрин се събудих като в някакъв транс. Бях сънувал обезпокоителен сън. От онези дето ги помниш цял ден и имаш чувството, че това, което си сънувал се е случило наистина. Така беше и днес, само че не помнех какво точно съм сънувал. Беше нещо с кучета. Май и моето участваше. Умрялото. Цял ден не можех да се събудя напълно. Странни тръпки полазваха тялото ми, когато се сетех за Арти. Обаче него го нямаше. „Да не би да съм се излекувал?“ – помислих си. Вечерта, щом се прибрах, ме посрещна новото ми куче. То е младо и игриво, високо и със светла козина. Започнах да му се радвам, да го милвам и му хвърлих една тенис топка, която бе забравена до входната врата. То се затича и, в момента, в който се отмести, видях черната, дребна фигура на предишното ми куче: с изплезен език и някакво очакване в погледа, но не точно като вълнение, а някак съвсем леко по-студено изражение. Придвижих се напред и то за миг изчезна. След това се появи отново, но вдясно от мен, там където се падаше вратата към хола. Аз се обърнах към нея и то отново изчезна. Влязох в хола и го видях да седи на дивана и да ме гледа. Втренчих се в него. Изведнъж усетих как нещо допира десния ми крак. Обърнах се и видях, че новото куче ме бута с топката, която му бях хвърлил. Съвсем бях забравил за него.

***

Понякога се чудя дали не е призрак. Будя се посред нощ и светвам лампата. То е там и ме гледа и плези език. Дали няма да ме убие? „Не“ – успокоявам се. „То ме обичаше, защо ще ме убива? Аз не съм го наранявал.“ Но знам ли дали не съм? „Кучетата не са отмъстителни.“ И пак слагам главата си на възглавницата. Притискам я и се опитвам да не мисля за нищо. Стискам и очите си, за да не виждам кучето. Другото спи в краката ми необезпокоявано и не помръдва, дори след като го подритна няколко пъти. Тогава се сещам, че ако имаше призрак, то сигурно щеше да го усети. Прошепвам тихо името му. После малко по-силно. Накрая почти го извиквам. То се размърдва. Май погледна в моята посока. Премести се в друга позиция и пак заспа. И аз трябва да заспя.

***

Опитвам се да измисля как да се отърва от тази халюцинация. Взе да ме притеснява. Не мисля, че съм луд, но... знам ли... И на никого не мога да го споделя. Може да полудея съвсем, ако не спра да го виждам. Понякога обаче ме е страх да не го загубя. Аз много обичах това куче. И макар това му проявление да е малко плашещо и неестествено, ме кара да се чувствам сякаш той не е изчезнал. Мисълта, че го няма завинаги е по-страшна от привидението. Не мога да си представя, че никога повече няма да усетя допира на меката му, вълниста, черна козина и че няма да погледна в дълбоките му влажни, спокойни очи. Как може някой, който ми е бил толкова близък да изчезне? Как въобще някой може да съществува и после да го няма? По-добре да продължавам да го виждам!

***

Днес се прибрах и кучето ми го нямаше. Живото. Една жена идва да чисти вкъщи и го е изпуснала. Обади ми се и веднага се прибрах. Взех му лакомства и тръгнах да го търся из квартала. То беше лабрадор. Високо, светло и с дълга козина. Женско. Цяла вечер бродих из улиците и надничах по ъглите, виках името ѝ. Най-накрая, в един безистен видях фигура, наподобяваща тази на моето куче.  Извиках я, но тя не помръдна. Седеше като статуя. Пак я повиках и извадих лакомство, като бавно започнах да се придвижвам напред. Накрая съвсем доближих. Беше тя, но не реагираше на виковете ми, нито поиска да яде лакомство. Погалих я и ѝ казах да върви с мен. Тя тръгна, но ходеше някак сковано. Трябва да я заведа на ветеринар, помислих си. Може да е пострадала. Накрая се прибрахме. Кучето привидение ни чакаше. Двете застанаха едно до друго. Странно. Правеха някак идентични движения.