Уистън Хю Одън

Стихотворения

The more loving one

Looking up at the stars, I know quite well

That, for all they care, I can go to hell,

But on earth indifference is the least

We have to dread from man or beast.

How should we like it were stars to burn

With a passion for us we could not return?

If equal affection cannot be,

Let the more loving one be me.

Admirer as I think I am

Of stars that do not give a damn,

I cannot, now I see them, say

I missed one terribly all day.

Were all stars to disappear or die,

I should learn to look at an empty sky

And feel its total dark sublime,

Though this might take me a little time.

Пo-любящият

Поглеждайки звездите, съзнавам аз добре,

че, питат ли ги, адът може да ме прибере,

но тук бездушието е най-дребният кошмар,

де може да ни сполети и от човек и звяр.

Ще ни хареса ли, ако звездите запламтят

с любов, която хората не ще да споделят?

Ако не може обичта да се дели на две,

то нека по-любящият да съм поне.

И да изгарям от възхита аз дори

към незагрижените за света звезди,

не мога, гледайки ги, още да твърдя,

че някоя ми липсва страшно през деня.

Ако звездите вземат да изчезнат и измрат

очите ми в небето опустяло ще се взрат,

ще се науча да усещам мрачния му чар,

и да ми трябва време за това макар.

August 1968

The Ogre does what ogres can.

Deeds quite impossible for Man.

But one prize is beyond his reach.

The Ogre cannot master Speech:

About a subjugated plain.

Among its desperate and slain.

The Ogre stalks with hands on hips.

While drivel gushes from his lips.

September 1968

Август 1968

Постъпва Людоедът, както и умее;

така въобще Човекът няма и да смее,

но плячка той една не може да получи:

не може Людоедът Думи да научи.

Насред полетата от него завладяни,

посред онез обезверени и изклани

пристъпва Людоедът с длани на бедрата

и слюнката му се проточва от устата.

Септември 1968

If I could tell you

Time will say nothing but I told you so,
Time only knows the price we have to pay;
If I could tell you I would let you know.

If we should weep when clowns put on their show,
If we should stumble when musicians play,
Time will say nothing but I told you so.

There are no fortunes to be told, although,
Because I love you more than I can say,
If I could tell you I would let you know.

The winds must come from somewhere when they blow,
There must be reasons why the leaves decay;
Time will say nothing but I told you so.

Perhaps the roses really want to grow,
The vision seriously intends to stay;
If I could tell you I would let you know.

Suppose all the lions get up and go,
And all the brooks and soldiers run away;
Will Time say nothing but I told you so?
If I could tell you I would let you know.

Аз бих и споделил

Да вика „Казвах ли ви?“ времето не спира

и колко трябва да платим то само знае;

аз бих и ти разкрил, но кой ли ти избира.

Като смехът на клоуна с мъка ни раздира

и се препъваме, докато танцът трае,

да вика „Казвах ли ви?“ времето не спира.

Съдбата ни и тя съвсем не се разбира;

че те обичам трудно е да се признае.

Аз бих и ти разкрил, но кой ли ти избира.

От нейде, щом завее, вятърът извира,

причини съществуват и листът да гние;

да вика „Казвах ли ви?“ времето не спира.

Навярно розата растежа си подбира,

видението иска още да витае;

аз бих и ти разкрил, но кой ли ти избира.

Като се скрият лъвовете зад баира,

войни изтекли и води човек не знае,

времето ще вика ли „Аз казвах“ без да спира?

Аз бих и ти разкрил, но кой ли ти избира.

Here war is simple like a monument

Here war is simple like a monument:

A telephone is speaking to a man;

Flags on a map assert that troops were sent;

A boy brings milk in bowls. There is a plan

For living men in terror of their lives,

Who thirst at nine who were to thirst at noon,

And can be lost and are, and miss their wives,

And, unlike an idea, can die too soon.

But ideas can be true although men die,

And we can watch a thousand faces

Made active by one lie:

And maps can really point to places

Where life is evil now:

Nanking; Dachau.

Вийната тук е проста като пантеон

Войната тук е проста като пантеон:

показва карта, че войниците са там,

един човек говори си със телефон,

момче донася канче мляко. Има план

засягащ живите изплашени докрай,

де жертват се и за жените си тъжат,

към девет жадни са като по обед май

и не като идея може да умрат.

Мъжете и да мрат, идеята важи

и гледаме как хиляди лица

се движат от едни лъжи

и картите посочват ни места,

де зъл животът е направо:

Нанкинг и Дахау.

Epitaph on a tyrant

Perfection, of a kind, was what he was after,

And the poetry he invented was easy to understand;

He knew human folly like the back of his hand,

And was greatly interested in armies and fleets;

When he laughed, respectable senators burst with laughter,

And when he cried the little children died in the streets.

Епитафия за един тиранин

Съвършенство, някакво поне, той казваше, че иска

и пишеше поезия, която се разбираше без грешка,

познаваше като дланта си глупостта човешка,

и силно се интересуваше от войнства и армади,

засмееше ли се, сенатор уважаван почваше да киска,

заплачеше ли пък, по улиците гинеха дечица млади.

As I walked out one evening

As I walked out one evening,

Walking down Bristol Street,

The crowds upon the pavement

Were fields of harvest wheat.

And down by the brimming river

I heard a lover sing

Under an arch of the railway:

‘Love has no ending.

‘I’ll love you, dear, I’ll love you

Till China and Africa meet,

And the river jumps over the mountain

And the salmon sing in the street,

‘I’ll love you till the ocean

Is folded and hung up to dry

And the seven stars go squawking

Like geese about the sky.

‘The years shall run like rabbits,

For in my arms I hold

The Flower of the Ages,

And the first love of the world.'

But all the clocks in the city

Began to whirr and chime:

‘O let not Time deceive you,

You cannot conquer Time.

‘In the burrows of the Nightmare

Where Justice naked is,

Time watches from the shadow

And coughs when you would kiss.

‘In headaches and in worry

Vaguely life leaks away,

And Time will have his fancy

To-morrow or to-day.

‘Into many a green valley

Drifts the appalling snow;

Time breaks the threaded dances

And the diver’s brilliant bow.

‘O plunge your hands in water,

Plunge them in up to the wrist;

Stare, stare in the basin

And wonder what you’ve missed.

‘The glacier knocks in the cupboard,

The desert sighs in the bed,

And the crack in the tea-cup opens

A lane to the land of the dead.

‘Where the beggars raffle the banknotes

And the Giant is enchanting to Jack,

And the Lily-white Boy is a Roarer,

And Jill goes down on her back.

‘O look, look in the mirror,

O look in your distress:

Life remains a blessing

Although you cannot bless.

‘O stand, stand at the window

As the tears scald and start;

You shall love your crooked neighbour

With your crooked heart.'

It was late, late in the evening,

The lovers they were gone;

The clocks had ceased their chiming,

And the deep river ran on.

Веднъж разходждах се привечер

Веднъж разхождах се привечер

из Бристолското ни стъргало,

гъмжилото по тротоара

напомняше на жито зряло.

И долу край реката буйна

дочух как някой влюбен пее,

де релсите вървят в тунела:

„Любовта ни вечна ще е.

Ще те обичам аз дордето

Китай и Африка се слеят,

реки прелеят планината

и сьомги в улиците пеят.

Ще те обичам, аз дордето

да съхне сгъне се морето

и седемте звезди не гракнат

като гъсоци из небето.

Ще скачат дните като зайци,

че аз държа си във ръцете

най-първата любов в света ни

и Цветето на Вековете.“

В града часовниците взеха

като един на глас да вият:

„Не давай времето да мами;

не може времето да бият.

В леговището на Кошмара

стои си правдата без дреха;

в сумрака времето таи се,

в целувки нямащо утеха.

Изтича някак си животът

в тревоги и голямо бреме.

Било то днес или пък утре

и свойто времето ще вземе.

Из много долини зелени

се стеле вече сняг омразен;

препъва времето хорото

и на гмуреца скока славен.

Пъхни ръцете във водата,

скрий в нея целите си длани,

във купата се взирай, взирай,

какво ли си пропуснал лани?

В долапа ледникът почуква,

пустинята шепти в леглата;

през пукнатата чаена чаша

на мъртвите си във страната.

Където просяци броят парите,

Гигантът все на Джак се нрави,

Момчето бледо е Безсрамник,

Джил ляга без да се забави.

О, взри се, взри се в своя образ,

о, взри се в болката си здрава

макар не ще да благославяш,

благ дар животът си остава.

О, спри се, спри се до перваза,

сълзите ще запарят лесно;

безчестния ще заобичаш

със своето сърце безчестно.“

Възлюбените се прибраха

и късно, късно вече беше;

часовниците се смълчаха,

дълбоката река течеше.

Sonnets from China XVI (The Embassy)

As evening fell the day’s oppression lifted;
Far peaks came into focus; it had rained:
Across wide lawns and cultured flowers drifted
The conversation of the highly trained.

Two gardeners watched them pass and priced their shoes:
A chauffeur waited, reading in the drive,
For them to finish their exchange of views;
It seemed a picture of the private life.

Far off, no matter what good they intended,
The armies waited for a verbal error
With all the instruments for causing pain:

And on the issue of their charm depended
A land laid waste, with all its young men slain,
Its women weeping, and its towns in terror.

Посолството

Привечер жегата понамаля,

валя, показа се далечен скат,

край паркови цветя и до поля

сановниците водеха дебат.

Обувките им сочеха цветари,

четящ в алея чакаше шофьор

да спрат да сменят коментари;

домашна сцена като от ковьор.

От добрината им далеч макар

погрешна дума чакаха войските

готови всякак да нанасят рани;

зависеха от силния им чар

съсипан свят с мъже изклани,

жените в плач и в ужас градовете.

Превод: Димитър Димитров