Вечер, наситена едновременно с очакване и с примирение. Юнската нощ охлаждаше в прегръдката си всичко живо. След лятната буря през деня сега небето беше празно и прозрачно като рилско езеро. Пълната луна изгря от изток и бавно се заизкачва над южния хълм. От запад я водеше трептящата Вечерница. Луната озаряваше небосвода около себе си в тюркоазена светлина. На изток лежерно се изтягаше вълнист облак. Постепенно от него се отдели една малко дантелено шалче, което заплува в стъклената повърхност на небосвода. След минута прозрачен воал се разстла по цялото небе. Заприлича на акварелна картина, в която четката се е движила с майсторски замах. Художникът, който направи това, явно хареса произведението си, защото небето застина така.

       Има нещо в нощта, която прегръща това селце. Тя го обладава нежно, шепнейки мистични истории, дарява го с тайни, скрити зад всеки комин, зад всяко дърво, във всеки двор. Тази нощ е различна от нощта в града. Тук тя е жива жена с побелели коси, чийто смирен поглед приковава и успокоява, готова да разкаже най-вълшебните истории. Човек усеща това с всичките си сетива, сърцето му ускорява ритъм и задържа дъха си, за да чуе и усети магията. Моли се да успее да види и чуе всичко, което тази нощ има да му разкаже. Дори му се приисква най-добрият му приятел да е тук и заедно, хванати за ръка, да тръгнат по малките улици и да надничат зад всяка къща и ъгъл в търсене на бабичката с побелелите коси. Развълнуван като да тръгва на пътешествие до края на света, със страх по върховете на пръстите, широко отворени очи и замечтана усмивка на лицето. Още малко и ще нахлузи обувките и ще затършува в храстите, ще заотмества листата на лозата, ще се прокрадва покрай разлистената смокиня, търсейки своите невероятни герои и истории, които е предусетил. Да, нощите тук определено бяха съвсем различни от онези в града, дори и тъмнината беше различна.

– Това ли беше? – попита Калина, люлеейки се на задните крака на пластмасовия стол, забити в утъпканата пръст.  – Хубаво начало – опита се да прозвучи добронамерено тя. – Как продължава? Какво ще се случи в тази магична нощ? Кои ще бъдат героите?

– Те идват от само себе си – отговори Христо, докато пъхаше таблета си в кожения му калъф.  – Не обичам да насилвам нещата. По-важно е да уловиш момента, да успееш да хванеш специалния миг, различен от всички други, в който има чувство, атмосфера.

       Посегна към кутията с цигари на масата, извади една и я запали, хвърли запалката обратно и се облегна. Явно не беше свършил, затова тя само го гледаше в очакване. Той се обърна към нея и продължи:

– За мен героите не са важни. Както и сюжетът – отпи от червеното вино в чашка с ниско столче, използвана някога за ликьор.  – Ако дойдат от само себе си – окей. Но не са задължителни. Има много разкази, в които се случват неща, екшън на всеки ред, героите бягат, стрелят се, влюбват се или само правят секс, но липсва важното, смисълът в малките неща.

       Запъна се дали да продължи, вече мислеше, че говори излишно много, но все пак го направи. В очакващия й поглед като че ли не можеше да има изобщо нещо укорително. Беше му познат отнякъде. В никакъв случай не можеше да се нарече красавица, но имаше някакъв чар, живот в нея, който привличаше. Здравият тен, вродената доброта, които бяха неустоими за всеки мъж, някаква всеотдайна майчинска грижа, макар да не беше майка и да не беше на повече от трийсет.

       Докато пушеше в слабата светлина на крушката, прикрепена в ореха над тях, той заговори отново:

– Снощи сънувах странен сън – каза неуверено, страхувайки се да не разкрие повече от необходимото.

– И какъв беше? – с чаша в ръка Калина се намести в стола и в удоволствието на разговора.

– Сънувах, че стоя сред нива от захарно цвекло. От всички страни се ширеше черна земя, изпъстрена с тъмнозелените горници на цвеклото, засадени на еднакво разстояние едно от друго като шахматна дъска. Странно, защото аз дори не знам как изглежда захарното цвекло, но бях сигурен, че това е захарно цвекло. И едно мръснобяло небе и бяла мъгла обгръщаха всичко. Аз стоях по средата и се взирах в мъглата, опитвах се да видя нещо отвъд нея, но нищо не се виждаше. Само белота. И аз по средата. И цвеклото. – Христо млъкна, погледна я и се усмихна иронично на себе си.

– Не умея да тълкувам сънища, но щом нивата ти е засята, предполагам е на хубаво.

– Ами мъглата?

– Мъглата… вероятно има нещо, което те обърква – предположи на шега тя.

       Замълчаха. Полъхналият ветрец зашумоля в леската в дъното на двора. Шумът от меките й мъхести листа стопляше нощта и убиваше всяко чувство на страх. Поне за нея. Без този шум през зимата и пролетта, дворът беше празен и готов да приеме всякакви нощни същества.

– Толкова е тихо тук. Затова дойдох. Жалко, че не мога да остана още малко.

– Радвам се, че ти харесва. Когато започнах къщата за гости, исках точно това – автентична атмосфера. Вече никой не иска да почива в Банско. Или поне по-добрата част от туристите, включително и чужденците.

       През цялата вечер и деня, още от сутринта, след като преспа за първи път в тази малка къща за гости в най-отдалечения северозападен край на страната, където се стига само ако целенасочено човек е тръгнал натам, Христо се чувстваше уютно, като да е идвал десетки пъти тук. Нищо не му се струваше изумително или твърде забележително и точно в това беше красотата на мястото. Беше успял да забрави натоварващите хора от ежедневието си, избледняваха и задачите, които беше оставил недовършени, за да тръгне на това кратко пътешествие. Беше спокоен и беше разбрал онова, което му каза старият му колега Косьо – че на такива места времето се забавя и върви с други темпове.

– Честно казано, не дойдох просто за да си почивам – реши да бъде откровен докрай той. – Надявах се да намеря нещо.

– Така ли?

– Да. Дойдох в търсене на истории – усмихна се неловко, но самочувствието му го върна в релси. – Надявах се, че в това забутано местенце може да има някакви… може да са останали някакви стари, ненаписани още истории.

– Аха – издиша тя струя  прикрит чистосърдечен смях, предизвикан от откровеното му простодушие.

– Обаче пропилях времето си. Ти знаеш ли някоя? – както се виждаше, тя беше последната му надежда в последните му оставащи часове на това място, неочаквано спасение на един наивник.

– Ами… – чувстваше се като принудена спешно да умножава наум.  – Какъв тип истории искаш?

– Разни мистично-селско-фолклорни, които се знаят от всички, но никой не помни кой за първи път ги е разказал и дали наистина са верни – размърда се в стола си, недоволен от глупавото си обяснение. – То е ясно, че няма как да са верни или поне ние няма как да повярваме в тях, но… как да кажа… има хляб в тях.

– Да, разбирам те. Но има ли все още хора, които искат да четат за такива неща?

– Защо да няма? – прозвуча леко раздразнен от нейния самонадеян, както изглеждаше, намек. Това не й убегна, но реши да го подмине. Утре щеше да изпрати този мъж и едва ли щеше да го види вече.

– Не се ли котират повече вулгарни разкази за отчаяни алкохолици от града? – опита се да се измъкне тя, казвайки единственото нещо, което й хрумна.

– О, не. Голямата литература третира важните житейски въпроси. А тях си ги задават всички хора, независимо къде се намират, и в града, и на такива полуизоставени места.

– Така е – на Калина не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Искаше да прекъсне напиращия спор, за да предотврати отдалечаването, което щеше да последва, пък и разбра, че той трудно би приел чуждо мнение. – Дочувала съм някакви истории, но не мисля, че са достатъчно… достатъчно автентични. По-скоро са несериозни. – Тя изпи наведнъж остатъка от виното в чашата си.

– Няма значение, разкажи ми – замоли се Христо.

– Не, не, освен това са непълни, не си ги спомням добре. Но знаеш ли, дядо ми има сестра. Тя е вече много възрастна, не излиза от къщи. Доскоро беше в много добра форма, когато и да я срещнех, винаги е проявявала много живо чувство за хумор. Иронична е дори на моменти. Нали разбираш, тук хората са по-първични в хумора си. Но тя е… страшна бабичка.

Той я гледаше и слушаше внимателно, но не каза нищо, чакаше да чуе предложението й.

– Ако искаш, утре мога да те заведа при нея и да си поговорите. Тя ще може да ти разкаже истории, каквито търсиш.

       Не на това точно се надяваше, когато пристигна тук в това село, което избра случайно на картата с единственото съображение да е по-закътано и по-далеч. Мислеше, че нещата ще се случат лесно, че селската мистика сама ще го намери, че няма да се налага сам да ходи и да я търси. Но явно се изискваше повече от това да е добър слушател. През годините си беше изработил навика, донякъде извинителен, да не насилва нещата, да не ги напъва, когато те сами не искат да се случат. Затова сега беше готов да откаже и да си тръгне още на сутринта. Но лекотата, с която общуваше с тази жена, нейното чистосърдечие, което беше оставило отпечатък върху всяко ъгълче на лицето й, го караше да й има доверие. Щом тя самата му предлагаше тази възможност, щом на нея не й се струваше пресилено, значи може би нямаше да е безполезно, можеше дори да изскочи заек от шапката. Затова се съгласи. Решението малко го напрегна, събра нещата си и се качи на втория етаж на малката къща за гости, където беше наел единствената единична стая, изми си зъбите в общата баня и легна да спи.

       Събудиха го мъжки викове от малката улица, на която се намираше хотелчето. Погледна ръчния си часовник, оставен на нощното шкафче. Беше осем без двайсет. Не разбра какво викаше мъжът отвън, но скоро той спря и всичко отново потъна в тишина,  будеща по странен начин неоснователни опасения. Чувстваше се бодър, стана и бързо се приготви. Беше нетърпелив за предстоящата среща. Слезе на първия етаж, който служеше като механа. Беше празно. Излезе на верандата, отрупана със саксии с различни цветя, които не разпознаваше. Всичко в това утро приветстваше появата му – мекото слънце, чистият въздух, малкият хълм, полегнал от юг и пазещ от ветрове. Огледа се, но не можа да види домакинята си. Вътрешната градина, която се простираше отвъд задната част на къщата, беше доста голяма. Лехи с цветя разделяха няколко малки полянки, имаше розови храсти, няколко плодни дървета, вляво беше орехът, под който вечеряха, вдясно стоеше стара къща от края на XIX век, както научи. Тя трябваше да съдържа експозиция за живота от онова време, но още не беше довършена. Зад нея пък се намираха няколко лехи с насадени зеленчуци, повече като атракция за чужденците, отколкото наистина за изхранване. В срещуположния край на двора се разлистваше голям лешник. Под наведените му ниско до земята клони видя Калина. Запъти се към нея. Тя събираше опадалите ядки в малка кофичка.

– О, добро утро. Добре ли спа? Нали не те е събудил съседът?

– Не, не, чувствам се много добре, няма как иначе, заспах още щом легнах, а и тук никакви шумове не ти пречат – доброто му настроение си личеше. Тя му се усмихна, а той се зачуди откъде да подхване. – Лешници, а?

–  Искаш ли да помогнеш? – закачи се игриво и се изсмя. Христо също се разсмя. Наведе се, взе два лешника и ги заразглежда.

– Готови ли са? Изглеждат ми малко зелени.

– Колкото са узрели – толкова. Ако останат на земята, ще ги издълбаят разни животинки точно за един ден.

– Има нетипична корона това…

– Леската.

– Да, леската – той разтърка едно листо между пръстите си. – И листата й са като…

– Като дечица, сврени в пясъчник – каза тя без да го поглежда, изсмя се и продължи: – Или като мравчици в мравуняк, или ябълки, подредени в щайга… – Изправи се и дългата й чуплива коса се разпиля по лицето й. Отмести я със свободната си ръка, а зачервените й от работата скули привлякоха вниманието му и в него за първи път се появи интерес към нейната телесност. – Хайде да ти приготвим закуска – изрече Калина и веднага съжали наум за думите си, в които имаше излишна майчинска загриженост.

– Няма да откажа пак от онова боровинково сладко. Трябва да си взема няколко бурканчета. И филийките не бяха лоши – мислеше Христо на глас, докато вървеше зад нея по пътечката към верандата.

       Докато нетърпеливо размазваше тъмновиолетовия мармалад, той се обърна към нея иззад ниския бар в малката механичка, която приличаше повече на ловна хижа, отколкото на заведение, и я попита дали няма да закуси с него.

– Не. Аз не закусвам – докато изтръскваше чашите, които току-що беше измила, тя побърза да смени темата. – Обадих се на роднините ми, у които живее баба Райна, и те нямат нищо против да отидеш и да са поговорите. Трябва да стане или сега към десет, или следобеда около четири часа. Кое предпочиташ?

– Ами, сега е по-добре. По-късно мисля да тръгвам.

– Добре тогава. Приготви се, ще те заведа – каза тя, докато избърсваше ръцете си. Надеждата й, че ще може да има още една вечер с него, се изпари.

       Двамата прекосиха цялото село по дължина, за да стигнат до малка, захлупена, сива къща, странно разположена на стръмен баир. Калина отвори малката портичка и заслизаха по стръмна циментова пътека към входа. Натисна продължително звънеца, но никой не отвори. Второто позвъняване също остана без отговор. Наложи се да се върнат. Христо трябваше да реши дали да остане и тази вечер и да тръгне утре сутрин, или да зареже всичко и да замине още сега.

– Ял ли си печурки на жар? – изстреля Калина единственото, което успя да измисли. Той й се усмихна.

– Ако са толкова добри, колкото всичко, което ядох тука…

– По-добри дори – примамваше го тя.

– Тогава, оставам – изрече Христо още преди да е взел решението. Спонтанността плисна вълна от възбуда по тялото му. Замая го. За момент той заживя в настоящето и забрави очакванията си за бъдещето.

       След като го изпрати да отиде сам в дома на баба Райна, Калина започна да се приготвя за вечерята – почисти стаята на госта си, подреди и своята, която се намираше на първия етаж до механата, нареди масата под ореха и се захвана с храната. Всичко беше готово около седем часа, когато Христо се показа на вратата с доволно припряна усмивка на лицето и таблета си в ръка.

– Беше права! Страшна бабичка! Разказа ми няколко истории. Едната за един мост на горния край на селото…

– Генин.

– Да, точно така. Та, мъжете не трябвало да минават оттам през нощта, защото обикалял дух на мома. Тя се била хвърлила от моста преди много години заради несподелена любов. И оттогава духът й примамвал мъжете. Баба Райна си спомни, че когато била дете, намерили мъртъв долу върху речните камъни един неженен млад мъж. Така и не се разбрало как е паднал. По-късно пък друг мъж, който сега е покойник вече, бил на работа в селото нагоре по пътя и му се наложило да закъснее и да се прибере по тъмно. Намерили го на сутринта да лежи парализиран на моста. Той разказал, че паднал от коня, като минавал по моста, и не можал да стане. През цялата нощ чувал жена да вика името му, но нито си отворил очите, нито отговарял и така се спасил.

       Христо разказа всичко на един дъх. Не успяваше да прикрие задоволството си от намирането на, както вярваше, добра история. Калина го изслуша така, както майка изслушва фантазиите на сина си преди лягане. Мислено го погали и целуна по челото, а наяве му се усмихваше и каза само „браво“.

– Сега ще си взема душ, ще се преоблека и ще отида на този мост да го огледам. – каза той, запътвайки се към стълбището за втория етаж.

– А кога да вечеряме?

– Не знам. Като се върна може би – извика той от стълбите.

       Нощта настъпи неусетно, топла и прозрачно виолетова. Селото започна да се смълчава. Христо стоеше на моста, прехвърлен върху източния ръкав на Огоста. Отдолу реката, стопила се от юнското слънце, леко миеше големите червени камъни. Течението беше слабо и тихо. Той се подпря на перилата и се загледа надолу. Беше не повече от десет метра високо. Около тясното корито се спускаха стръмни брегове, обрасли с ниски бодливи храсталаци. Христо се опита да си представи мъртвия младеж да лежи долу. Гръбнакът му е пречупен на две от остър камък. Лицето му е посиняло от течението. Очите му са отворени и гледат към небето. Как ли звучи гласът на тази жена, запита се. Вдигна взор към пътя. Той се издигаше стръмно още двайсетина метра, преди да излезе от селото и да закриволичи в подножието на хълмовете. Къщите свършваха малко преди моста. Тук в края на селото те бяха по-разредени една от друга и с още по-големи дворове. Погледна към небето, първите звезди се открояваха едва-едва в тъмносиньото. Христо отиде до другата страна на моста. Големите тополи там му пречеха да види реката. Тръгна нагоре по пътя, но нататък свършваха уличните лампи и той се върна на моста. Заобхожда го с ръце в джобовете. Подпря крак на един пън до перилата. Нощта напредваше, постепенно фигурата му се превърна в сянка, докато накрая  се стопи в мрака.

            Надолу, към центъра на селото, в широкия двор под ореха, Калина седеше на масата и пиеше вино в чашка за ликьор. Не съжаляваше, че си сложи рокля, колкото и показно да й се струваше преди час, а сега напразно. И без това я носи рядко. Седеше, слушаше леската, а изостреното й желание се укротяваше заедно с нощната тишина