***

Айвоу. Постепенно започнах да свиквам с новото си име. Прилича на Айвънхоу, но без легендарното, а със сринатото демографски "вътре". Странно се почувствах тези дни по време на обедните почивки и разговорите ми по телефона с Маги. Аз, Айвоу - единственият тъмноцветен сред светлоцветните. Видях се отстрани и си спомних колко непривична ми изглеждаше картинката с арабите, които продаваха дюнери, а в промеждутъците говореха с някого по телефона на техния си неразбираем и екзалтиран език. Сега аз съм арабинът, който говори на подобен език, аз съм странникът тук. Айвоу. Тези арабски хора още тогава изглеждаха твърде сплотени, не зная, заради вярата, заради безверието, или каквото ще да е там. Но ето, ние, българите, сме пръснати като черни овце по света, и преди да тръгне някой за навън, му казват - внимавай, най-много се пази от българи. Гууд лък, Айвоу! 

***

Ден трети. Този път дестинацията ми беше само в града, в който живея - Барнстъпъл. Целите ни бяха зелените кофи, които са само за градински отпадък и храна. Ако някой е сложил в тях картони или някакъв друг отпадък извън предназначението им, залепяхме бележка върху капака, като отбелязвахме какво не се слага в тях, съответно оставяхме сгрешения отпадък вътре. Всичко на всичко с Джон си обелихме около десет общи изречения. Тичах. Одрах се на едно русо момченце. Метнах и се усмихнах на две дечица, които надничаха любопитно през пердетата, докато бутах кофите към камиона. Дъжд, носталгия, меланхолия, боклуци, бягам след Dennis и събирам онова, което изпада от железния му гръб. Ето това прави Dennis по цял ден - приема отпадъци, събира ги в себе си, пресова ги, за да направи място за още, и ги носи. Не го чух да се оплаква. Освен няколкото проскърцвания по баирите, но после се съвзема и тегли с все сила. Къщите ме уморяват. Когато очите не срещат природа, тялото се изтощава по-бързо. Сега съм в буса, който ще ни върне обратно там, откъдето ни взе в шест сутринта. Момчетата пушат навън и всяка втора дума им е Факин, смеят се. Базата тук е огромна. Пее ми се.

***

Шофьорът на буса, който ни кара до работа, е астматик. Казва, че е от цигарите, но аз мисля, че кашля, защото съществото му се противи на боклуците. На път за спирката се разминавам с ранобудници. Всички тичат за здраве и са хванали по едно куче да ги влачи. Тоя абсолют от тичащи рано за здраве хора с кучета засилва чувството ми за участие в някакъв огромен експеримент. Ден четвърти. Отново с Джон. Все още сме в базата. Седя в кабината и го чакам. Слънцето сцепи облаците. Показа се зад дърветата, блести в очите. Чайките излизат и влизат в заслона с боклуците, щъкат с малките си ципести крачета. Толкова много думи, изразяващи действие, опитват може би да прикрият упоритата несръчност, с която живея. На плаца от кабинките на началството излиза човек с дълга бяла коса, патерици и без един крак. Докуцуква до кабината, за да остави някакви документи за Джон. Предполагам е пострадал на някой от камионите, лапнала го е желязната преса отзад, като се е протягал да хвърли в гърба на чудовището обелка от банан или схумлен сандвич. Джон няма да идва днес. Еднокракият ще шофира. Да, той ще е. А Сали ще бъде с мен. Сали е жена. На около 50. Еднокракият набутва двете патерици надлъжно в кабината. Потегляме. Тесни, вити пътеки, които приличат на тела на виолончела, стари църкви с килнати на една страна надгробни камъни, а около тях насядали жълти цветчета, баща и син на голям кален трактор, малко, синеоко, рижо момиченце, сплетено на две плитки, ферми, северът, колеблив и сумрачен, мистичен, и див. Казвам на Сали, че аз ще бутам пълните кофи вместо нея, тя да добутва празните по местата им. Спираме, пушим, говорим си, ядем хотдог. Споменавам й, че от агенцията за работа ни дават само три работни дни за тази седмица. Тя отвърща - не се тревожи, аз правя работните графици, за теб ще има още дни. Благодаря, Сали. Еднокракият Крал на боклукчиите слиза от Феникса, изпикава се върху дясната му гума, а после сресва косата си с дългите си като пики нокти.

***

В градче до океана сме. Обед. Ник, еднокракият, Кралят на боклуците седи до мен. Наслаждавам се на въздългите му, кокалести пръсти, забити в питката, пълна с печени парчета кренвирши. Четирима мъже мълчат и мляскат в кабината. Върлинестият, с червени бузи си ближе опаковката от шоколадовия десерт. Рижавият развива свръхмалък сандвич, поглъща го, а после светкавично изсипва пакет чипс в устата си. Готови сме. Обедът свърши. Време е за бързи цигари. Джобовете на Краля се издуват от вятъра. Ръката, която си няма крак, не спира да оправя косата му.

***

Всяка вечер се нареждаме пет минути по-рано пред портала и чакаме да минат пет минути, за да си чекираме картите за края на работния ден. Мъжете са същите, говорят почти неразбираем английски, пърдят и се смеят, само колегата ми, момче на име Джара, в тези пет минути, които на всички ни се струват безкрайни, седи с наведена глава, мълчи и гледа надолу, Джара е англичанин, на около 26-7 години. Джара мълчи и гледа надолу, аз мълча и гледам напред. Опитах да се поставя на негово място. Момче на близка до моята възраст, което живее в малко градче, на което му се налага да работи в цех, за да изкарва пари, очевидно не му се нрави много, и работата, и атмосферата. Осем часа мълчание. С тапи за уши. Всеки с неговите си мисли. Докато ситните сиви стружки се набиват в стоманата, покриват я, частта постепенно започва да изчезва в ръцете ми. Моята работа е такава, правя частите невидими. От малкото прозорче в цеха виждам деня как спихва като пробит търбух, от време на време забърсвам прозорчето с една прашна кърпа, отупвам я в панталона си и я мятам на машината. С последната започнахме да се разбираме, хващам й цаката, чистя я, като се задръсти, маска не нося, мъжете, които работят с машини, не носят маски. Трябва да се диша това каквото е. Като е оксид, оксид ще дишаме. Остават две минути. Джара не повдига глава. Прииска ми се да го попитам нещо, но се отказах. Светещият в синьо циферблат отброява последната минута. Джара повдига глава и си слага картата върху четеца, излиза. Рутина, умора, празнота, нищо.