Събрани стихотворения от Ани Илков - премиера
Бързо насън
Коментар на Кирил Василев по време на премиерата на "Бързо насън", събрани стихотворения, издателство Да, 30 януари 2025, в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" (НБКМ).
Наистина, да направя уговорката, че аз не съм специалист по поезията на Ани Илков, не съм литературовед, литературен изследовател и така нататък, аз съм поет, който чете с възхищение поезията на Ани Илков. Имаме един том, който съдържа всички негови стихосбирки от 89-а година до последните стихосбирки в новия век, и въпреки че познавах поезията на Ани Илков, четях и препрочитах отделни стихосбирки, не съм очаквал това, което преживях, прочитайки този том от 400 страници поезия. Като преживяване беше сравнимо с това да скочиш от Ниагарския водопад... И вместо обаче да се окажеш под водата с пръснало се сърце, изведнъж да се окажеш, така да се каже, сред звездите. Това е парадоксът на тази особена поезия.
Първата стихосбирка на Ани Илков се казва „Любов към природата“, а последната се казва „До края на смъртта“. Струва ми се симптоматично. Любовта и смъртта действително са големите стихии на цялата модерна поезия, те са и големите стихии на поезията на Ани Илков. При това в тази поезия става въпрос за особената диалектика между тези две стихии на поетическото. Между любовта, мислена метафизически, като принцип на битието, като онова, което удържа заедно цялото безкрайно многообразие на този свят и същевременно като онова, което непрекъснато иска да прекрачи всяка граница, всяко различие, за да постигне едно невъзможно единство, което обаче, само по себе си, постигнато би означавало смърт. В този смисъл смъртта е едновременно отрицание на любовта и същевременно е горивото на тази любов. В тази поезия, екстатична поезия, поезия която има в себе си следите от една дълга профетическа традиция, която обаче, така да се каже, поезия, профетическа по характер, която се е събудила в един свят, в който няма какво да се възвестява. В който царството небесно вече не може да се възвестява по начина, по който хилядолетия наред се е правило. И точно от този потрес, като че ли се ражда стихията на тази на тази поезия. На няколко места съвсем конкретно в отделни стихотворения се говори за тази пораждаща сила на празнотата. В този смисъл това е поезия, която е едновременно епифанична по очакване, по призвание епифанична, която обаче е родена от липсата на епифания, от невъзможността за епифания.
Това, което поразява особено на фона някак си на съвременната поезия, това, което чета не само в България, наистина е опит да се мине отвъд границата, да се отвори прозорец за другото, за неизразимото и така поезията на Ани Илков се вписва в традицията на поетиката на възвишеното. В смисъла, в който да кажем един Адорно казва: „Понятието възвишено е единственото естетическо понятие, оцеляло в модерността“. И все пак днес то е немислимо по начина, по който да кажем го е мислил Кант, защото в него се е възцарил странен комизъм, от който не можем повече да се освободим.“ Тази особена, така да се каже карикатурност на възвишеното, живее и в стиховете на Ани Илков.
Не съм чувал регистрите на българския език по начина, по който ги чувам в поезията на Ани Илков. Потресаващо нещо. Да чуеш тътена на този език, хилядолетен тътен, който е набрал мощ, утайка в себе си; да чуеш писъка на този език; да чуеш абсолютното мълчание на този език. Не познавам друг съвременен български поет, който да е способен на подобно нещо. Сещам се за някои поети, част от които вече не са между нас, в чиято поезия съм откривал нещо подобно. Но сред нашите живи поети подобно нещо не съм чувал.
Това е поезия, която, разбира се, има зад себе си един исторически фон, който не може да пренебрегнем. И това е рухването на комунистическия режим. В отделни стихотворения това е тематизирано, в прозаическите фрагменти – тези, бих ги нарекъл – метафизични фейлетони вътре в книгата, това е тематизирано. Но не това е важното. По-скоро това, върху което ми се иска да акцентирам, е този исторически опит със свободата, който е изключително рядък. Ние дори не си даваме сметка, че това, което преживяхме на границата между края на 80-те и началото на 90-те, е определен тип екзистенциален опит, който поколения наред повече няма да имат. Това са отвори, зевове, пукнатини в историята, когато усещаш, че всичко е възможно. Когато сякаш наистина целият порядък, целият устойчив порядък на света се е сринал и изведнъж се е отворила възможност за невъзможното, за немислимото, за непредставимото. И това е горивото на тази поезия, тя е утопична в един смисъл, в който едва ли повече българска поезия ще бъде утопична. Тя се опитва да измисли буквално една нова възможност за този език и за този свят, в който ние говорим. И тази възможност не е просто някакво субективно, така да се каже, желание на един поет, а както в поредица от стихове вътре можем да прочетем, става въпрос за един копнеж, който идва от вековете – копнежа на предците, за който Ани Илков говори.
Има едно има едно стихотворение, което – сигурен съм – знаете – в което той говори за това как ние сме били сънувани от предците си и ние сме ги сънували. Този момент, който идва от Бенямин, тази енергия отдолу, тази идея за невъзможното, което е сега. Да се осмелим към невъзможното е нещо, което прави тази поезия уникална в чисто исторически план. Просто случили са се така нещата, не става въпрос тук за поетическия гений на Ани Илков или нещо от този род, става въпрос за определен тип историческа възможност, която няма да се повтори сигурно в близките 50-100 години. В този смисъл това е поезия, която мисли българското, но го мисли по начин, по който ние днес вече не смеем и сме забравили. Мисли го с упование – в едно от стихотворенията се казва „пристъпи и нека мислим тихо за България“ – като за една невъзможна възможност, в която свободата и справедливостта са въздухът и водата на тази земя.
Това, че тази поезия успява да събере в себе си Раковски и Рилке, Петър Берон и Томас Елиът, е нещо, което не само никой друг български поет, а никой друг интелектуалец, философ, мислител в български контекст и в българската култура, не е постигал. Това е опит българското да стане, така да се каже, универсално космическо и космическото да стане българско. Трябва да бъдем безкрайно благодарни на поети като Ани Илков, че ни дават възможност, отварят такъв хоризонт, няма значение, че този хоризонт е непостижим, утопичен... Самото наличие на такъв хоризонт ни прави свободни.