Златозар Петров
Стихотворението е част от предстоящата стихосбирка на Златозар Петров.
Безветрие
Седяхме пред бутилките в следобеда
и върху нас се сипеше прахта,
докато бавно оскотявахме.
Досадни наркомани се навъртаха
наоколо и нещо си мърмореха,
дебели тъпи майки се запътваха
до магазина за месо и бира –
а ние бавно оскотявахме.
Седяхме пред бутилките, брадясвахме
с просташка и монументална грация,
прахта се стелеше върху боклуците,
засипваше компютрите и телефоните,
и ризите ни second hand, и магистралите,
и елегичното ни чувство за живота.
Но ние сякаш бяхме омагьосани.
Това бе прах от кръв и прах от мисли,
това бе прах от някакви копнежи,
докато чакахме на гарата в дъжда
най-тихата, най-бързата машина.
Пристигахме, захвърляхме умората
и сядахме отново пред бутилките –
дърдорехме за Зебалд и Маккарти,
предъвквахме Набоков и Уелбек,
а майките се връщаха, крещяха
и ние сякаш бяхме омагьосани
от силата на тази плът, от мерзостта
на безутешния следобед. После ставахме
и се разделяхме, но без раздяла
(в дворовете миришеше на гнило),
без мисъл за раздяла или смърт.
Разхождахме телата си с омраза
в панелките, в абсурда на ремонтите –
телата ни цъфтяха от безсмислие
и ние бавно онемявахме.
Валяха снегове и дъждове,
бутилките не носеха спасение
и ние някак бавно онемявахме.
Тогава ставахме и се разделяхме – завинаги.
Намирахме тъй дълго търсената дума,
това бе думата „завинаги“,
намирахме спокойствие в прахта,
докато крачехме по тези ширини,
в които нищо нямаше значение.
Намирахме успокоение в дъжда
(а майките крещяха от прозорците),
в машините, компютрите и телефоните.
Тогава се разделяхме, но без раздяла –
и все пак с помисъл за нея.
Завинаги се изличавахме в следобеда
в безветрието и тишината на бутилките,
завинаги ни нямаше и вече
завинаги спасени – омагьосани.