Как съвременната философия се занимава с проблемите на биоетиката и биоправото?

Биоетиката е част от философията, а биоправото e по-скоро на изхода, дебнейки за нови решения, които да превърне в регулация. В този смисъл философията има най-различни интерпретации на конкретните въпроси, които са включени в биоетиката и биоправото. Например какво можем да правим с тялото си, можем ли да правим модификации, които не са част на дадена форма на лечение, можем ли от чисто естетически съображения не просто да си сменим пола - нещо, което има традиции и има регулация, включително в Европа и в България, а да се променим морфологично и да сме хора с една ръка или един крак, или пък хора с три ръце – това е манипулация, която не само ни уврежда, но и съдържа някакво „послание“. Тук става въпрос за естетиката, която променя нашата биология, или най-малкото нашата морфология. Разбира се, можем да търсим други граници на биологията, които да бъдат променени, като например биохакинга и създаването на нови сетива. Има хора, които си слагат специални магнити под кожата, за да могат да усещат магнитни вълни и за тях това е по-някакъв начин разширяване на биологията и сетивността на човека, т.е. това са нови възможности, които са не само естетически, а са свързани с някаква нова функционалност. Човекът-тигър и човекът-гущер са много известни, но те са по-скоро с интервенции, свързани с татуировки, вкарване на импланти и други метални шипове, като се опитват да прекрачат тази граница между хора и животни, презентирайки се в нашето общество като представители на друг животински вид. Има такива опити за трансгресия между отделни биологични видове, но те са по-скоро фигуративни, доколкото се опитват да наподобят формата на животни. Но има и много по-сериозни заявки от развитието на новите технологии за пресичането на такива изконни граници между биологични видове, каквито са границите между, да речем, човек и маймуна и опитите маймуните да бъдат усъвършенствани. Скоро излезе тази новина, че е възможно да се присаждат човешки мозъчни клетки в мозъчната тъкан на мишки и тези мозъчни клетки, които са присадени, успяват да се интегрират в мозъка на мишките. Това означава, че ние бихме могли да дарим на мишките и на други животински видове мозъчни клетки на хора, т.е. да постигнем хибридизиране на ниво мозък и мозъчни клетки, което е фундаментална провокация към нашата идея за това, че ние хората сме уникални като живи същества. Ние можем да даряваме в някаква степен свои мозъчни клетки на други биологични видове. Засега това е напълно безобиден опит, но той има изключително особен потенциал, който само човешкото въображение може да си представи. Разбира се, не трябва да се плашим от развитието на науката, защото няма как да я спрем, по-скоро трябва да я разберем много внимателно, за да знаем кои граници са въпрос на договаряне и кои граници са въпрос на оцеляване.

Сещам се за Едуард Олби и неговата пиеса "Козата, или коя е Силвия", в която главният персонаж иска да се разведе със съпругата си, защото е влюбен в една коза. Може би идва време, в което такъв човек ще може да се превърне в козел, за да бъде с козата си?

„Защо не?“ – би казал някой. Има такива случаи: в момента се прави опит подобна практика да бъде нормализирана през отношението на човека към синтетичните секскукли. Има един много известен американец, който се опитва да се аргументира пред медиите, че не вижда причина, поради която американското законодателство му отказва да сключи брак със своята секскукла, която той води навсякъде със себе си, включително докато пазарува или се среща с малкото приятели и хора, които познава. Но той твърди и смята, че отношението му с тази кукла не е с нищо по-малко и не отстъпва по своя интензитет на отношението между съпруг и съпруга в случаите, когато това са две човешки същества. И той смята, че когато тази синтетика бъде запълнена със софтуер, който да имитира човешко поведение, няма причина да му се отказва да сключи брак със своята секскукла. В момента, а и както винаги е било, сексиндустрията инвестира много сериозно не просто в синтетиката, която наподобява почти перфектно, че и повече, човешкото тяло и усещането за него на допир, като топлина и т.н., а започва сериозно да инвестира и в имитацията на човешко поведение. Въпросната София, която бе призната за поданик на Саудитска Арабия, може да се превърне и в софтуер, спокойно инвестиран в една секскукла. Защото това е софтуер, който може да бъде прехвърлян, може да бъде използван за най-различни цели. Така че технологиите предлагат толкова много варианти и възможности, че нашият свят, който е свикнал биологията да определя рамката, в един момент може да се окаже без каквато и да било рамка и биологията да бъде детронирана. Онова, което е било фундаментално ограничение просто защото нашата биология е такава и не ни позволява да направим нещото, което искаме, в един момент се оказва, че не е пречка, защото технологиите вече са го заобиколили.

Как се отнася съвременната философия към този бунт срещу човешките граници?

Границите са нещо, което винаги се е променяло и човек винаги е доказвал себе си с това, че е прескачал някакви граници. Например границите на мисленето ни за Вселената, които са се променили радикално: ние сме били в центъра и всичко се е въртяло около нас, след което се оказва, че Земята се върти около Слънцето, заради което откритие доста хора са си загубили главите. Пресичането на границите, по-скоро преместването им и новата им интерпретация, е нещо съвсем човешко. То е много същностно за нас и ние обичаме и дори бих казал – се дефинираме с това да прекрачваме собствените си граници. Аз не смятам, че в това само по себе си има нещо лошо. Има лошо, когато ние нямаме достатъчно време да помислим върху именно тази дислокация на собствените си граници, когато нямаме време за дискусия, за осмисляне. Не че винаги сме го имали, но в момента наистина нямаме време, защото технологиите се развиват с изключително бързи темпове и ако преди е можело да се спори няколко десетилетия дали Земята се върти около Слънцето или обратно, то ние в момента понякога нямаме дори и дни, за да се замислим върху нещата, които се случват. А науката има все повече социални ефекти. Тя има все по-голямо социално влияние и потенциал да промени отношенията между хората и съответно техните регулации. И когато това се случва, така да се каже, в съседния двор без никой да разбере – имам предвид тези, които имат задължение да регулират и да предпазват обществото от неща, които биха могли да бъдат рискови (правото, етиката, философията), това е много притеснително, защото ние нямаме социален, обществен дебат по едни от най-важните въпроси, които така или иначе се поставят и ние трябва да приемем техните решения. В някаква степен сме свидетели на насилие спрямо обществото, науката насилва обществото заради скоростта, с която се развива.

Науката започва да става главна политическа сила, тя започва по някакъв начин да бъде оръжие - как това променя политическата и социалната карта на света?

Разбира се, че е така. Да речем, Китай е държава, която се рекламира като, нека така да я нарека, „офшор-етическа зона“, т.е. тя няма проблеми с това да позволи генни експерименти, да се имплантира човешки геном, да инвестира в технологии, които са спорни в Европа и предизвикват дебати, които ги забраняват. Да речем, съвсем скоро излезе една много популярна статия за това, че са изобретени нервоимпланти, които да увеличат паметта. Те се водят лекарствени продукти, забранени са в САЩ, в Европа, от 2008 г. се правят опити за тяхната регистрация, но забраната идва от това, че тези лекарства, които могат да доведат до избледняване на спомена, могат да доведат и до промяна на способността на човека към емпатия, към съчувствие, към състрадание и т.н. Това са основните аргументи, заради които са отказани в най-различни държави. Една държава би могла да се рекламира в международната общност с това, че тя позволява такива лекарства да бъдат използвани на нейна територия. Така държавата става конкурентоспособна - т.е. политиката на една държава, насочена към нейното изпъкване над останалите, може да минава през сваляне на етичните бариери пред развитието на науката.

В момента такива са Китай и Южна Корея.

Да, освобождаването на науката от тези етични бариери може да доведе до превръщането на тези няколко държави във водещи научни територии. Науката се нуждае от това да бъде освободена, за да напредне. И това може да бъде форма на държавна политика. То е вече държавна политика. Това как държавата се отнася към етиката като бариера за развитието на науката може да бъде част от политиката на тази държава. 

Изглежда, за в бъдеще това ще бъде по-голямата борба изобщо.

Да – с оглед потенциала, който можем да открием в технологиите, във всичко, което касае технологиите, тяхното регулиране, задържане и пр. Така или иначе, ако има достатъчно време, технологиите ще предложат на нас хората един тотално различен свят. Те вече го правят. Интерфейсите „тяло - машина“ и „мозък - машина“ са технологии, които, ако наистина успеят да бъдат въведени на ниво потребителско използване, ще променят облика на света. Преди двадесет години нямахме мобилни телефони, в момента мобилните телефони влияят на нашите социални взаимодействия. Само мога да гадая как ще изглежда това, когато тези устройства се хибридизират и управлението им става чрез интерфейс, комуникиращ директно с чип в нашия мозък. Това, което технологиите променят до този момент, е всъщност физиката на нашите взаимоотношения: аз може да не съм в САЩ, но мога спокойно да говоря с някой, който е в САЩ. Бих казал, че това е въпрос на физика, на разстояние. Дали мога, вместо да говоря, да мисля заедно с този човек? Това вече не е въпрос на физика, поне на мен така ми изглежда, колкото въпрос на биология. Когато бъде изобретен имплант, който да може да осъществява директен интерфейс „мозък - мозък“, да прехвърля импулси и да стимулира невронна активност в моя мозък по аналогия на тази, която съществува в мозъка на някой друг, това по някакъв начин ще бъде телепатия и нова форма на общуване, която премахва биологичните ограничения на комуникацията такава каквато я познаваме. Познатият за нас начин на информационен обмен и комуникация би могъл да бъде променен по един радикален начин. Затова смятам, че технологиите съвсем не на шега са си поставили тази промяна като цел.

Движеща сила в тази лудост е малко или много страхът от смъртта. Как се променя например в хуманитаристиката виждането, да речем, за тялото? Гледах интервю с доктор Канаверо, който по това време още се канеше да извърши първата трансплантация на тяло към глава, който казва, че съзнанието изобщо не е в мозъка. 

Смъртта винаги е била биологична граница. Философията винаги, когато се сблъсква със смъртта, се сблъсква с нещо, което е неотменимо, което ни изравнява тотално – защото всички ще умрем. Поне досега не е имало човек, който да е избягал от смъртта, която винаги е въпрос на време. Както има една приказка – в дългосрочен план всички сме мъртви. Технологиите предлагат Свещения Граал в биологията: да заобиколят, ако не и изцяло да преодолеят смъртта, и това го правят като предложение към нашето общество, което е склонно да го приеме благодарение на дуализма, който има дълбоки философски корени и разделя тялото, биологичното, от душата, от психичното. Твърдо съм убеден, че подобно разделение не е възможно при хората, но голяма част от водещата наука не е на това мнение. Учените считат, че могат да отделят съзнанието, или най-малкото да го копират и ъплоуднат в една или друга форма, в един друг виртуален свят, като това съзнание може да бъде запазено и в един момент да бъде активирано и да продължи да съществува като някаква форма на личност, която преживява смъртта на собственото си тяло. Ако наистина ние приемем - така както Платон е смятал - че тялото е една тъмница, затвор за душата, то тогава няма причина, поради която душата да не въстане срещу тази своя тъмница и да търси освобождението си. По правило това въстание се случва със смъртта на тялото, при което душата преминава в един друг свят. Но защо да е в един друг свят, толкова отвъден, толкова трансцедентален, при условие че технологиите могат да го направят текущ – т.е. тази възможност за отвъдност може да бъде постигната тук и сега, в нашия свят, независимо от смъртта. Това предлагат технологиите чрез най-различни опити. Разбира се, един от подходите е да запазим тялото максимално дълго, независимо дали е тъмница, включително с помощта на наномедицината, заместване на части, на макро- и на микрониво. Този подход, разбира се, е временен. Така да се каже, ние приемаме, че има тъмница, но започваме да я обзавеждаме, за да се чувстваме добре в нея и по-дълго да живеем в нейните граници. Другият, по-радикален вариант е този, който казва „край“ на биологичното ни съществуване. Максималната граница, която можем да видим, е биологична, защото знаем, че във всяка една клетка има заложен цикъл на живот и смърт. Когато се каже „Дайте да забравим биологията!“, всъщност се казва: дайте да забравим смъртта и онези полета на ограничение, които ни дава тялото, и дайте да живеем един съвсем различен живот, който е освободен от всички тези граници, включително границата на смъртта. В художествената литература има немалко произведения които се опитват да интерпретират този въпрос. Какво ще стане, ако ние сме безсмъртни? Тези произведения интерпретират по много любопитен начин социалните ефекти на безсмъртието: как ще се преразпределя безсмъртието, как ще изглежда един свят, в който безсмъртието е норма, как различните държави ще подходят към това, дали ще скрият възможността за безсмъртие, или ще го предложат на ограничен брой хора под формата на „американска мечта“, или ще въведат всеобщ достъп до безсмъртие, но с допълнителни ограничения – заради демографския проблем всеки, избрал безсмъртието, ще трябва да се откаже или да си плаща, ако иска да има свое дете. Държавите могат да имат различна политика към безсмъртието, защото безсмъртието ще промени нашия свят. Ще ни отвори едни възможности и ще затвори други, и ще изисква съвсем различна регулация. Политическите аспекти на безсмъртието са наистина любопитни, ако то стане факт. Има учени, които вече посочват конкретни дати, когато безсмъртието ще стане факт. 

Този страх от смъртта чисто психологически може би се лекува с приемането на факта, че краен срок съществува. Възможно ли е да се каже, че най-голямото богатство, което имаме всъщност е това, че имаме край? 

Някои хора приемат това, но други не. И то все повече. Това е свързано донякъде и с потребителската култура. Стремежът към безсмъртие съществува, откакто съществува и смъртта. За човека това е истинска невъзможност за мислене: как може едно съзнание, толкова богато и пълноценно като съществуване, да изчезне. Много религии са се опитвали да предложат варианти за това какво се случва със съзнанието след смъртта. Християнството предлага своя концепция за това какво се случва с човешката душа след смъртта. Така или иначе секуларизацията, големите модерни проекти, тези, които предлагат големите решения, с големи рамки и гръмки думи, са отминали. Ние живеем в една епоха, която е постпостмодерна и това, което се предлага на хората, е по-голямо потребление, ново потребление и още по-ново потребление, нови стоки, нови продукти. Всъщност идеята как да интерпретираме вечния стремеж на човека към безсмъртие минава именно през потребителската култура. В крайна сметка защо да не мога да си поръчам безсмъртие, защо да не мога да си го купя, по някакъв начин да инвестирам в безсмъртието си – ако то е възможно? Това е постижим проект. Нали казваме: превърнете мечтите си в задачи, направете ги планове. Науката показва огромни възможности. Защо да не й поставим тази задача?

Едновременно с това осъзнавам, че ако аз живея в тялото на един умиращ човек, може би ще мисля по съвсем различен начин. Защото възраженията изглеждат убедителни, докато тялото е здраво, докато се чувстваме добре, докато можем да използваме пълния потенциал на нашата биология. Това е преди момента, когато не можем да се движим или се намираме в пълна парализа, изпитваме болка и няма как да направим каквото и да било, за да излезем от състоянието, в което сме изпаднали, а медицината не може да ни помогне, и всъщност чакаме единствено и само да умрем. Не бих казал, че на един такъв човек мога да предложа патоса на една естетика на живота, който има край. Той има пълното право да участва, ако направим една дискусия по този въпрос, и да твърди, че науката всъщност трябва да предложи изход от смъртта.

Това е като този човек, на когото ще присадят тяло към главата?

Това е една много сложна ситуация. Този човек има своята кауза, не мога да я нарека „лудост“ веднага. Биоетиката и биоправото са едно много специфично поле, в което съм се зарекъл да пазя неутралитет максимално дълго. Защото всеки един нов казус добавя нещо ново, което разкрива нови измерения на същия този проблем, който ме е вълнувал вчера, и го превръща в по-сложен, отколкото аз съм си мислил, че e. И така, отговорът ми става не само предишен, а бивш. Хората не трябва да осъждат, преди да са се запознали повече от добре, както е със случаите на смяна на пола, брак на лица, които са от един и същ пол и прочие. Това са изключително противоречиви казуси.

Много от съвременните психотерапевтични изследвания казват, че до голяма степен смъртта е въпрос на избор. В този смисъл едно съзнание, което е безсмъртно, отново ще има възможността да направи този избор и да умре. Смъртта е вид воля.

Да, но волята е нещо лошо в областта на потребителската култура. Избирането изобщо е нещо лошо, особено когато се извършва след задълбочено осмисляне. Казва се: просто го направи, не полагай усилие, просто ми се обади и плати и ние ще направим вместо теб всичко, което поискаш. В този смисъл усилието е нещо, което изчезва в нашето общество. Затова са и тези, бих ги нарекъл „престъпни“, в сферата на шегата, послания, че човек трябвало да работи нещо, което го вълнува и му носи радост и че няма как да работи работа, която е тежка и която изисква да се полага някакво усилие, защото усилието е от миналия век, в този век то вече е демоде.

В литературата романът „Безсмъртната „Хенриета Лакс” интерпретира много подобни теми.

Случаят на Хенриета Лакс е казус за това какво можем да правим със собственото си тяло, с определени части от него, и по-конкретно – за какво могат да бъдат използвани клетки, които са взети от нашето тяло. В нейния случай те са били използвани за създаването на една клетъчна линия, която, от своя страна, е в основата на редица лекарствени продукти, които се продават и от които се реализира не малка печалба. От нейното тяло по повод на една операция, свързана с раково заболяване, са отделени клетки и тези клетки в един момент се превръщат в клетъчна линия, която е „безсмъртна“. Това е един процес, при който клетката непрекъснато се дели и това трае вечно – стига да са налице необходимите условия. В тази клетъчна линия се съдържат компоненти, които са изключително важни за изграждането на определени лекарствени продукти. Въпросът за употребата на взетите клетки е повдигнат от наследниците на Хенриета Лакс: дали те имат право да получат под някаква форма на обезщетение определена част от тези огромни печалби, които са реализирани от всички тези продукти, създадени благодарение на клетъчната линия. Това тяхно искане е отхвърлено от съда, тъй като се смята, че става въпрос за биологичен отпадък, който е щял да бъде изхвърлен и който няма стойност, освен ако не беше науката, която прави от тези безполезни клетки клетъчна линия. Тоест това е въпрос на преработване от такова естество, при което огромният принос е на науката. Това, че някой е бил притежател на тялото, от което са взети тези клетки, не е определящо.